легендарните бикури.
В кратките си бележки Спедлинг развивал хипотезата, че въпросните човешки същества са оцелели представители на колония от изчезнал три века преди това разселнически кораб и ясно описвал група, която страда от всички класически ретроградни културни ефекти на крайната изолация, кръвосмешението и свръхадаптацията. Според безцеремонните думи на Спедлинг „…дори след по-малко от два дни, прекарани тук, е очевидно, че бикурите са твърде глупави, летаргични и скучни, за да си губя времето да ги описвам“. Случило се така, че по същото време огнебълващите гори започнали да показват известни признаци на активизиране и Спедлинг повече изобщо не си губил времето да наблюдава своето откритие, а се втурнал да стигне до крайбрежието, при което загубил четирима туземни носачи, цялата си екипировка и записки и лявата си ръка, станали жертва на „спокойната“ гора през трите месеца, които му били нужни, за да се измъкне.
— Боже мой — възкликнал отец Хойт, излегнат в хамака си на борда на „Надя Олег“. — Защо бикурите?
— Защо не? — бил кроткият отговор на отец Дюре.
— Много малко се знае за тях.
— Почти за целия Хиперион се знае много малко — проявил оживление младият свещеник. — Какво бихте казали за Гробниците на времето и за легендарния Шрайк на север от Брайдъл Рейндж, на Еквус? — попитал той. — Те са прочути!
— Точно така — рекъл отец Дюре. — Ленар, колко научни трудове са изписани за Гробниците и Шрайка? Стотици? Или хиляди? — старият свещеник си бил натъпкал лулата и в този момент я запалил, което било сериозен подвиг в условията на нулева гравитация, както отбелязал Хойт. — Освен това — добавил Пол Дюре — дори и Шрайка да е реално същество, то не е човешко. Аз се интересувам от човешки същества.
— Добре — рекъл Хойт, мъчейки се да изрови от умствения си арсенал някакви силни аргументи, — но бикурите са съвсем малка мистерия. И най-многото, което ще откриете, са неколцина туземци, обитатели на един толкова облачен, мъглив и… неважен район, че дори собствените картографски спътници на колонията не са ги забелязали. Защо трябва да избирате тях, след като на Хиперион има неизучени големи мистерии… като лбиринтнте! — лицето на Хойт се озарило от въодушевление. — Знаете ли, че Хиперион е един от деветте лабиринтни светове, отче?
— Разбира се — кимнал Дюре. От него се издигало неправилно полукълбо дим, докато въздушните потоци не го разнесли на ленти и кръгчета. — Но лабиринтите си имат своите изследователи и обожатели навсякъде из мрежата, Ленар, и тунелите са си там — на всичките тези девет свята — откога? От половин милион стандартни години? Мисля, че дори от близо три четвърти милион. Тяхната тайна ще просъществува дълго. Но колко време ще просъществува културата на бикурите, преди те да бъдат погълнати от съвременното колониално общество или, което е по-вероятно, докато просто бъдат унищожени от обстоятелствата?
Хойт свил рамене:
— Възможно е и сега да са изчезнали. Изминало е много време от срещата на Спедлинг с тях, а не е имало никакви други потвърдени доклади. Ако те вече са измрели като група, целият ви време-дълг, трудът и страданията, докато се доберете дотам, ще се окажат празни.
— Точно така — съгласил се отец Пол Дюре и спокойно засмукал лулата си.
Именно през последния им час, прекаран заедно, по време на падането със спускателния кораб, отец Хойт успял да добие бегла представа за мислите, които занимавали спътника му. Ореолът на Хиперион сияел над тях бялозелен и лазурен вече часове наред, когато неочаквано старият спускателен кораб се врязал в горните слоеве на атмосферата, за кратко пламък изпълнил прозорчето, след което те мълчаливо прелетели около шестдесет километра над тъмни масиви от облаци и озарени от звезди морета с втурналия се насреща им като спектрална приливна вълна от светлина терминатор на хиперионския изгрев.
— Прекрасно — прошепнал отец Дюре по-скоро на себе си, отколкото на своя млад спътник. — Прекрасно. В мигове като този имам чувството… съвсем слабото чувство… за това каква жертва трябва да е било за Сина Господен да се спусне на Земята, за да стане Син Человечески.
Тогава Хойт понечил да каже нещо, но отец Дюре продължил да гледа през прозорчето, потънал в мисли. Десет минути по-късно те се приземили на междузвездния космодрум в Кийтс. Отец Дюре скоро бил поет от вихъра на митническите и багажни формалности, а двадесет минути по-късно съвършено разочарованият Ленар Хойт се издигал отново към космоса и към „Надя Олег“.
— След пет седмици се завърнах на Пацем — рече отец Хойт. — Бях загубил осем години, но по някаква причина чувството ми за загуба надхвърляше но дълбочина този прост факт. Веднага след завръщането ми епископът ме информира, че не е имало никаква вест от Пол Дюре по време на четиригодишното му пребиваване на Хиперион. Новият Ватикан бе изразходвал цяло състояние за запитвания по вектора, но нито колониалните власти, нито консулството в Кийтс бяха успели да установят местонахождението на изчезналия свещеник.
Хойт спря и отпи вода от чашата си, а консулът рече:
— Спомням си издирването. Аз, разбира се, никога не съм се срещал с Дюре, но ние направихме всичко, което можахме, за да го открием. Тео, моят помощник, изразходва много енергия в продължение на години, опитвайки се да разреши случая с изчезналия църковен служител. Като изключим няколкото противоречиви сведения, че е бил забелязан в Порт Романс, от него нямаше и следа. При това въпросните сведения се отнасяха до първите седмици непосредствено след пристигането му години преди това. Там имаше стотици плантации без никакво радио или други съобщителни връзки, предимно защото наред с фибропластмасите отглеждаха и контрабандни наркотици. Предполагам, че така и не сме улучили търсената плантация. Най- малкото, знам, че докато аз бях там, Случаят на отец Дюре продължаваше да стои открит.
Отец Хойт кимна с глава.
— Аз се приземих на летище Кийтс месец след вашето преместване от консулството. Епископът се удиви, когато изявих доброволно желание да се завърна. Сам негово светейшество ми даде аудиенция. Прекарах на Хиперион по-малко от седем тамошни месеца. Когато си тръгнах, за да се завърна в Мрежата, бях изяснил съдбата на отец Дюре — Хойт потупа двете изцапани кожени книги на масата. — За да завърша с всичко това — рече той с надебелял глас, — трябва да прочета откъси оттук.
Дърволетът „Игдразил“ се бе обърнал така, че стъблото на дървото препречваше слънцето. В резултат столовата платформа и извитият навес от листа под нея бяха потънали в нощ, но вместо няколко хиляди звезди, осеяли небето, както би било, гледано от повърхността на някоя планета, отгоре, отстрани и отдолу на групата около масата пламтяха буквално един милион слънца. Сега Хиперион представляваше едно отчетливо кълбо, понесло се право срещу тях като някаква смъртоносна бойна ракета.
— Четете — рече Мартин Силенъс.
ИЗ ДНЕВНИКА НА ОТЕЦ ПОЛ ДЮРЕ:
Така започва моето изгнание. Малко съм объркан как да датирам новия си дневник. Според монашеския календар на Пацем днес е седемнадесетият ден от месец Томас, лето господне 2732. Според стандарта на Хегемонията е 12 октомври 589 г. Според летоброенето на Хиперион, или поне така ми каза сбръчканият дребен чиновник в стария хотел, където съм отседнал, е двадесет и третия ден от Лициус (последния от техните седем четиридесетдневни месеца), или 426 С.Р.С.К. (след разбиването на снускателния кораб), или сто двадесет и осмата година от царуването на Тъжния крал Били, който не е царувал поне сто от тези години.
Да върви но дяволите. Ще го нарека Ден 1 от моето изгнание.
Изтощителен ден. (Странно е да си уморен след месеци сън, но казват, че това е обща реакция след излизането от сомния. Клетките ми усещат умората от изминалите месеци път, макар че аз не си ги спомням. Не си спомням и да съм се чувствал толкова уморен от пътуване, когато бях по-млад.)
Чувствах се зле заради това, че не опознах по-добре младия Хойт. Изглежда порядъчен. Целият —
