ли е?
— Така е според легендата — съгласи се Уайнтрауб.
— Шрайка изобщо не е мит — заяви Касад. — Нито стоманеното му дърво.
— Така че защо взаимно да се отегчаваме с истории? — попита Брон Ламиа и набоде последното парче от шоколадовата си сиренка.
Уайнтрауб нежно докосна тила на спящото си дете.
— Живеем в странни времена — въздъхна той. — Понеже сме част от онази една стотна от процента от ражданите на Хегемонията, които пътуват между звездите, а не из Мрежата, ние представляваме странни епохи от собственото ни неотдавнашно минало. Аз например съм на възраст 68 стандартни години, но поради веме-дълговете, които биха могли да се натрупат от моите пътувания, съм способен да обхвана с тези три по двадесет плюс осем години повече от едно столетие от историята на Хегемонията. — И какво? — каза жената до него. Уайнтрауб разтвори дланта си с жест, който включваше всички, седнали край масата:
— Ние тук представляваме острови от време, както и, отделни океани от перспектива. Или, казано може би по-удачно, възможно е всеки от нас да държи по една част от някаква картинна мозайка, която никой досега не е бил в състояние да сглоби, откакто човечеството за пръв път се е приземило на Хиперион — Уайнтрауб се почеса по носа. — Това е една мистерия — рече той, — и, да ви кажа истината, мистериите ме интригуват, дори ако ще това да е последната седмица, през която бих могъл да им се наслаждавам. Бих приветствал някакъв проблясък на просветление, но дори и това да не стане, стига ми и само работата над мозайката.
— Аз съм съгласен — кимна Хет Мастийн без каквито и да било емоции. — Такова нещо не ми беше хрумнало, но разбирам мъдростта на това да разкажем историите си, преди да се изправим пред Шрайка.
— Но какво би ни възиряло да не лъжем? — попита Брорн Ламиа.
— Нищо — ухили се Мартин Силенъс. — Което е най-хубавото.
— Би трябвало да подложим това на гласуване — обади се консулът.
Той мислеше за твърдението на Мейна Гладстоун, че един от групата е агент на прокудените. Дали прослушването на историите би представлявало начин да бъде открит шпионинът? Консулът се усмихна при мисълта, че е възможно да има толкова глупав шпионин.
— На кого му хрумна, че ние сме една щастлива малка демокрация? — сухо понита полковник Касад.
— Хубаво би било да бъдем — рече консулът. — За да постигнем индивидуалните си цели, групата трябва да стигне до районите на Шрайка заедно. Нуждаем се от някакви средства за вземане на решения.
— Бихме могли да излъчим един водач — предложи Касад.
— Плюйте на това — отсече поетът с приятна интонация.
Останалите на масата също поклатиха отрицателно глави.
— Добре — каза консулът, — да гласуваме. Нашето първо решение се отнася до предложението на господин Уайнтрауб да разкажем историите на връзките си с Хиперион в миналото.
— Всичко или нищо — уточни Хет Мастийн. — Или всеки ще разкаже своята история, или никой няма да го направи. Ще се съобразим с волята на мнозинството.
— Дадено — кимна консулът, неочаквано обзет от любопитство да чуе как другите разказват историите си и точно толкова сигурен, че той никога няма да разкаже своята. — Кои са за това да разкажем историите си?
— Да. — рече Сол Уайнтрауб.
— Да. — подкрепи го Хет Мастийн.
— Абсолютно — каза Мартин Силенъс. — Не бих пропуснал този малък комичен фарс дори срещу един месец в оргазмените бани на Шоут.
— Аз също гласувам „за“ — обади се консулът, изненадвайки самия себе си. — Кой е против?
— Аз — заяви отец Хойт, но гласът му бе изцяло лишен от енергия.
— Мисля, че това е глупаво — поклати глава Брон Ламиа.
Консулът се обърна към Касад.
— Полковник?
Федман Касад сви рамене.
— Отчитам четири гласа „за“, два „против“ и един „въздържал се“ — обобщи Консулът. — Мнозинството е „за“. Кой иска да започне?
На масата цареше мълчание. Най-после Мартин Силенъс вдигна поглед от малкия бележник, където пишеше нещо. Той скъса един лист на няколко по-малки парчета.
— Написах числата от едно до седем — поясни той. — Предлагам да теглим жребий и да следваме реда на изтегляне.
— Това ми се струва доста детинско, не мислите ли? обади се Ламиа.
— Аз съм един вдетинен тип — отвърна Силенъс със гирска усмивка. — Посланик — кимна той към консула, — бихте ли ми заели онази позлатена възглавница, която носите вместо шапка?
Консулът му подаде триъгълната си шапка, сгънатите листчета бяха пуснати в нея и тя тръгна да обикаля масата. Сол Уайнтрауб трябваше да тегли пръв, Мартин Силенъс беше последен.
Консулът разгъна листчето си, като преди това се увери, че никой друг не би могъл да го види. Той беше седми номер. Напрежението се оттече от него като въздух от пренадут балон. Помисли си, че е твърде възможно събитията да се намесят в негова полза, преди да се наложи да разкаже своята история. Или пък войната да придаде чисто теоретичен смисъл на всичко. или групата да загуби интерес към историите. Или, с две думи: я камилата, я камиларя. „Стига толкова уиски“, помисли си консулът.
— Кой е пръв? — попита Мартин Силенъс. В кратката тишина консулът чу шумоленето на листата от недоловими ветрове.
— Аз — отговори отец Хойт.
Изражението на свещеника издаваше същото едва потиснато приемане на болката, което консулът бе виждал върху лицата на крайно болни приятели. Хойт вдигна своето листче хартия с ясно изписано голямо 1 на него.
— Добре — рече Силенъс. — Започвайте.
— Сега ли? — попита свещеникът.
— Защо не? — вдигна рамене поетът. Единственият признак, че Силенъс бе пресушил поне две бутилки вино, беше лекото потъмняване на вече поруменелите му бузи и малко по-демоничния наклон на вдигнатите му вежди. — Разполагаме с няколко часа до кацането — каза той, — а аз лично смятам да си отспя от фризерната сомния, когато се озовем в безопасност долу и се настаним сред простите туземци.
— Нашият приятел е прав — тихо рече Сол Уайнтрауб. — Ако ще разказваме историите си, часовете след вечеря всеки ден са цивилизовано време за тази цел.
Отец Хойт въздъхна и стана.
— Само една минутка — извини се той и напусна столовата платформа.
След като изминаха няколко минути, Брон Ламиа каза:
— Как мислите, дали не се изплаши?
— Не — отвърна Ленар Хойт, появявайки се от мрака в горната част на дървената стълба, която служеше за главно стълбище. — Имах нужда от тези неща — седна на мястото си той и пусна на масата две малки изпоцапани тетрадки.
— Не е честни да се четат истории от молитвеник — обади се Силенъс. — Това трябва да е наш личен разказ, отче!
— Млъкнете, но дяволите! — извика Хойт. Той Прокара ръка но лицето си, докосна гърдите си.
За втори път тази вечер консулът се убеди, че пред него стои един сериозно болен човек.
— Съжалявам — рече отец Хойт, — но за да мога да разкажа моята… моята история, се налага да разкажа и историята на още някой. Тези дневници принадлежат на човека, който бе причината за моето отиване на Хиперион… и за завръщането ми там сега.
Хойт си пое дълбоко дъх.
