Консулът докосна дневниците. Те бяха черни и овъглени, сякаш бяха преживели пожар.
— Вашият приятел има старомоден вкус — отбеляза той, — щом все още си води писмен дневник.
— Да — потвърди Хойт. — Ако всички сте готови, ще започна.
Групата край масата кимна. Под столовата платформа дългото километър дърво се движеше през студената нощ със силния пулс на живо същество. Сол Уайнтрауб вдигна спящото си дете от бебешката носилка и внимателно го положи на едно килимче с възглавница на пода, недалече от стола си. После свали ннфотерма си, сложи го близо до килимчето и го програмира на естествен шум. Едноседмичното дете лежеше на коремчето си и спеше.
Консулът се облегна хубаво назад и откри синъозелената звезда, която беше Хиперион. Тя сякаш стана по-голяма, докато той наблюдаваше как Хет Мастнйн дръпна качулката си напред, така че от лицето му не остана да се вижда нищо друго освен сенки. Сол Уайнтрауб си запали лулата. Останалите приеха да им налеят още кафе и се облегнаха назад в столовете си. Мартин Силенъс изглеждаше най-жаден и нетърпелив от слушателите, докато шепнеше, наведен напред:
РАЗКАЗЪТ НА СВЕЩЕНИКА:
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СЛАВЕШЕ БОГА
— Понякога има една тънка граница, която отделя православната жар от вероотстъпничеството — каза отец Ленар Хойт.
Така започна разказът на свещеника. По-късно, когато диктуваше разказа в ннфотерма си, консулът си го запомни като едно неразривно цяло, без паузите, дрезгавия глас, запъванията и дребните повторения, които бяха неизменни недостатъци на човешката реч. Ленар Хойт бил млад свещеник, роден, отгледан и съвсем отскоро ръкоположен в католическия свят Пацем, когато получил своята първа междузвездна задача било му заповядано да ескортира уважавания йезут отец Пол Дюре в мирно изгнание на крлониалния свят Хиперион.
В друго време отец Пол Дюре сигурно би станал епископ и може би папа. Висок, слаб, аскетичен, с бяла коса която се спускаше назад и откриваше благородното му чело, и с очи, прекалено изпълнени с горчивата тежест на опита, за да скрият своята болка. Пол Дюре бил последовател на свети Тейлхард, а освен това археолог, етнолог и виден йезуитски теолог. Независимо от западането на Католическата църква извеждането й до полузабравен култ, толериран поради спокойствието и изолираността му от основното направление на живота в Хегемонията, йезуитската логика не била загубила остротата си. Нито пък. отец Дюре бил загубил убеждението си, че Светата католическа апостолическа църква продължава да е последната, най-добра надежда на човечеството за безсмъртие.
За Ленар Хойт, когато бил още момче, отец Дюре бил нещо като богоподобна фигура, когато го мяркал но време на редките му визити в предсеминаристките училища или но време на дори още по-редките посещения на бъдещите семинаристи в Новия Ватикан. После, докато Хойт се обучавал в семинарията, Дюре бил на важни археологически разкопки, спонсорирани от Църквата, на недалечния свят Армагаст. Когато йезуитът се завърнал, няколко седмици след ръкополагането на Хойт, вече бил в немилост. Никой извън най-висшите кръгове на Новата Ватикана не знаел точно какво се е случило, но се носели слухове за отлъчване и дори за съд пред Светата служба на Инквизицията, спала през четирите века след смута, последвал смъртта на Земята.
Вместо това отец Дюре бил помолен да замине на Хиперион — един свят, за който повечето хора били чували единствено покрай странния култ към Шрайка, възникнал там — и отец Хойт бил избран да го придружи. Предстояла му неблагодарната работа да пътува в роля, която съчетавала най-лошите страни на чирак, охрана и шпионин, лишен дори от удоволствието да види един нов свят, Хойт имал заповед да изпроводи отец Дюре до космодрума на Хинерион, след което да вземе същия вретенен кораб в обратния му курс към Мрежата на световете. Това, което епархията предлагала на Ленар Хойт, били двадесет месеца в криогенна сомния, няколко седмици пътуване вътре в системата както в началото, така и в края на пътешествието, и един време-дълг, който щял да го върне осем години назад от съучениците му в стремежа към кариера и мисионерски постове във Ватикана.
Воден от послушание и обучен в дисциплина, Ленар Хойт приел безусловно.
Транспортът им, старият вретенен кораб „Надя Олег“, представлявал една надупчена метална тръба без каквато и да било изкуствена гравитация, когато не е в движение, без илюминатори за пасажерите и без никакви възможности за отдих и развлечения на борда, като се изключат стимулсимулаторите, свързани с информационната мрежа, за да държат пътниците в хамаците и в койките за криогенна сомния. След излизането им от сомния пасажерите — главно работници от други светове и икономически туристи, както и неколцина култови мистици и претенденти за самоубийци чрез Шрайка, колкото за цвят — спели в същите тези хамаци и койки, ядели рециклирана храна в безформени, мръсни столови помещения и, общо взето, се опитвали да се справят с космическата болест и скуката по време на дванадесетдневното плъзгане при нулева гравитация от изходната точка на излитане до Хинерион.
Отец Хойт научил много малко от отец Дюре по време на онези дни на принудителна близост и съвсем нищо за събитията, случили се на Армагаст и станали причина за изпращането на стария свещеник в изгнание. Младежът бил включил импланта на своя инфотерм така, че да извлече колкото е възможно повече данни за Хиперион, и три дни преди кацането им на планетата отец Хойт се смятал вече за своего рода експерт по света на Хиперион.
— Има данни за пристигането на католици на Хиперион, но не се споменава нищо за наличието на епархия тук — рекъл Хойт една вечер, когато двамата седели и разговаряли в безгравитационните си хамаци, докато повечето от спътниците им лежали под въздействието на еротични стимулсимулатори. — Предполагам, че отивате там, за да вършите някаква мисионерска работа?
— Ни най-малко — отвърнал отец Дюре. — Добрите хиперионци не са направили нищо, за да ми натрапят своите религиозни убеждения, ето защо аз не виждам никаква причина да ги обиждам с опити да променям вярата им. Всъщност надявам се да отида на южния континент — Аквила — и после да се опитам да открия път към вътрешността от град Порт Романс. Но не под маската на мисионер. Планирам да създам база за етнологически проучвания но протежение на Пролома.
— Проучвания ли? — откликнал изненадан отец Хойт. Той затворил очи, за да включи импланта си. след това, като се обърнал отново към отец Дюре, казал: — Онзи дял от Платото на зъбера не е населен, отче. Огнебълващите гори го правят изцяло недостъпен през по-голямата част от годината.
Отец Дюре се усмихнал и кимнал утвърдително. Той не носел никакъв имплант, а допотопният му инфотерм си останал в багажа, докато траело пътуването.
— Не съвсем недостъпен — тихо рекъл той. — И не съвсем ненаселен. Там живеят бикурите.
— Бикурите ли? — рекъл отец Хойт и затворил очи.
— Но те са само една легенда — най-после заявил той.
— Хм — изхъмкал отец Дюре. — Опитай се да откриеш в азбучния указател Мамет Снедлинг.
Отец Хойт отново затворил очи. От Общия указател разбрал, че Мамет Снедлинг е бил редови изследовател към Шакълтъновия институт но Малкия ренесанс, който преди близо век и половина стандартно време представил кратък доклад пред Института, в който разказвал как си е проправил път от новозаселения по онова време Порт Романс към вътрешността на континента през тресавища, които впоследствие били разработени в плантации за фибропластмаса, как е прекосил огнебълващите гори през един период на рядко спокойствие и се е изкачил достатъчно високо по Платото на зъбера, за да се натъкне на Пролома и на някакво малко племе от човешки същества, които отговаряли на описанието на
