Свекърва (комедия в пет действия)

Костанда, Свилен, Дафинка

Свилен и Дафинка влизат засмени из коридора отдясно.

Костанда (към тях). Уча я, сине, уча я, чедо. Каквото похванат — трошат; де ще им постигнеш?

Дафинка. То и мен мама току ме гълчи. (Сбогува се със Свилена.)

Свилен. Защо прибързахте, госпожице?

Дафинка (плези се). Защо прибързахте. (Целува ръка на Костанда.) Няма да годинясвам тука.

Костанда. Сполай ти, дъще.

Дафинка. Не си тровете сърцето, госпожа, така то в къщи. (Излиза през антрето.)

ЯВЛЕНИЕ 3

Костанда и Свилен

Костанда (реди столовете все край стени). Виж само на какво е замязала къщата, чедо. Да не съм аз…

Свилен. То да не си ти… (Пали цигара.)

Костанда. Не се смей, синко, не се смей: хората снахи имат! Ето и това момиче, Дафинка, макар да е куцичка…

Свилен. Куца ли? И таз хубава!

Костанда. Куцичка е, Велчо, макар и да не личи — мене ли ще излъжат те? Та ще кажа, живеят, ето ги, в къщата ни, в София, се казва, а, слушам, офицерин я искал, като са били в Шумен!

Свилен. Хайде сега и офицерин!

Костанда. Искал я, чедо. То, ако питаш, може и да е годено момичето — нали си има и малко пари в касата. Не са те какво да е, Велчо, а все пак дума ще ти продума, ръка ще ти целуне и ще ти се усмихне така, че да ти се послади и малкото сърце. А нашата… Как я улучихме, господи!

Свилен. Ти ми я избра, мале, и аз си я харесвам. (Пее.) Крестом твоим жителство.

Костанд. Почерних те аз тебе, чедо!

Свилен (гледа се в огледалото). Е, в черно съм… Поне на празник: не ме ли харесваш?

Костанда. Смей се ти, ще й пораснат ушите, като те слуша.

Свилен. То и моите ще пораснат, мамо, нека само да ме повишат — ха-ха!

Костанда. Стига си се глезило бре, поглеж си боя, вече и княза надмина на цяла педя.

Свилен. Млинки сякаш ям, мале, като си помисля: да ме повишат, да си изплатя къщата, да си накупя мебелци… (Цъка, оглежда се и тъжно.) Голичко ни е тука!

Костанда (дорежда столовете и сяда край стената). И то ще бъде, чедо, здраве да е. Като ще ни плащат Дафинкини по 150 гроша кирия — а те ще си плащат, че си имат парици в касата, и майка й бабува.

Свилен. Млинки сякаш ям, млинки!

Костанда. Чуй какво ще ти кажа де!

Свилен. Добричка ми си ти, все сладко ми говориш, само (милва я) да не ти е язичецът…

Костанда. Защо бре, чедо?

Свилен. Ядеш ти Дечка, ядеш я.

Костанда (отблъсва го). Ти там да не се бъркаш. Аз да я изуча, та като се килна утре в гроба, жена да имаш. Ядяла съм я!

Свилен. Ядеш я, мале.

Костанда. Че какво й е бре, синко, не живее ли като хаджийка? Слугиня й прислужва от една страна, аз от друга, че и ти, гледам… Не е ред, нито прилика да разгалваш жена си, чедо! Какво е тя виждала бре? Хе, татка ти, лека да му е пръст.

Свилен (ходи). Хайде сега, пошла писать губерния!

Костанда. Какво издума? Не те проумях. Ще река, татко ти, бог да го прости!…

Свилен. Бог да го прости, мале! (Излива малко вода на пода.)

Костанда. Случеше ли се спорна година за бубите и намереше ли цена свилата…

Свилен (ходи). Да е живот и здраве, само за свиленото си име ще му дигна камен кръст!

Костанда. Заредяхме ония зияфети, синко, таз вечер у нас, до неделя у Мазневи, на другата у Крадиконевци, на по-другата не знам вече къде; а ний все млади невести: слагай, дигай, до зори! Да се умориш ли? Де може, чедо! Свекърва оттука ще те погледни, оттам сватове ще те подземат или от къта ще се покашля самият стар свекър.

Влиза отляво Дечка с кафета на таблична.

ЯВЛЕНИЕ 4

Предишните и Дечка

Костанда (посреща Дечка). Ще ги разлееш, снахо.

Дечка. Остави сега.

Костанда (взема табличката). Вироглавичка си, а не знаеш кое как трябва. (Нарежда чашките по единия край на табличката.) Сякаш никак не си излизала между хора: ей така ги нареди! (На Свилена.) Вземи, чедо!

Свилен. Ти все ще намериш нещо.

Костанда. Нека се учи, синко! (Взема си кафето и сяда на стол край стената.) На лошо ли я уча, ама не взема.

Свилен. Стига сега де.

Дечка. Велчо, остави, моля ти се! (Взема стол от наредените край стената и сяда до масата.)

Костанда (духа си кафето). Да я уча, докато съм жива, че… (Зинва към Дечка.) Гледай я сега! Остави стола на реда му, снахо! Току-що съм ги наредила, ръцете ми се откъснаха.

Дечка. Не ставай такава, ами ела и ти при масата, че затуй е тя тука.

Костанда. Снахо, та ти ли ще знаеш кое е прилично и ти ли ще ме учиш на скопос мари? Гледай я ти! На че си разлях и кафето за тебе! Върни стола, ти казвам, от дума вземи!

Свилен. Мамо!

Дечка (отниса стола край стената). Невидял ми се животът! (Бърза наляво.)

Свилен. Дечке!

Дечка. Остави ме, Велчо.

Свилен (става). Върви тука да си пиеш кафето. Ще ме накарате…