(Донася й стола до масата.)
Дечка (през сълзи). Гостенка ли съм аз тука? Да не смея нищо да пипна…_ (Сяда.)_
Костанда (става). Какво лошо й казах бре, Велчо? Аз, снахо, съм между хора живяла…
Свилен. Стига де. Човек не може да изпие и едно кафе при вас. На теб казвам, мале, свий си язика!
Костанда. Защо се развика такъв бре? Толкова ли ти е дотегнала майка ти? Какво й рекох, та се разпенихте.
Свилен (плисва си кафето в таблата). Да ви се не види макар!
Костанда. Господи, какво направи, чедо!
Свилен. Стига. Ще захвърля и чаши, и табла по пода. (Сяда успокоен.)
Костанда. Защо не ме замери с тях по главата, а сине? (Заплаква.) То е все едно, че си ме замерил с тях по главата. (Тръгва за антрето, припява си.) От къс месо съм те отгледала бре, чедо, на старини да ме изравняваш със земята! Радвай се, снахо, скара ме с чедото ми!
Свилен. Викай сега там, да те чуе светът.
Костанда. Нехай, синко, майка ти не ще те осрами, чедо. Не бой се, като ви преча толкова, аз ще се махна. Ще се махне майка ти, синко: облажавай си невястата, тури си я на главата и се радвай на скопос! (Закрива се наляво в коридора.)
Свилен, Дечка и Костанда
Свилен. Какво да правя, Дечке? Ха, успокой се. Знаеш, при нас вчера назначиха един изпъден юнкер — много умно момче. Аз му се оплаках от мама и да видиш как той изведнаж се издигна тъй, знаеш, малко над живота. Старите хора, казва, знаят само своето — онова, което те са прекарали, на което те са навикнали, което те са чули и видели някога на своето време. За тях, вика, ново време няма: те са вехти като света и стари са, казва, като земята, ха-ха. Прави си широко сърце, гълъбче.
Дечка. Какво не правя, Велчо, нищо не помага.
Свилен. Ще помогне, женицата ми, гледай си ти работата. (Милва я, пришепва й нещо и после.) Истина, само дано ни е момиченце: ще светне на мама пред очите и на ръце ще те носи, вярвай!
Дечка. Не знам. И аз си казвах отначало, свекърва като всички други, но…
Свилен (приближава си стола). Ти ми кажи всичко!
Дечка. Не можеш я разбра, Велчо, особена е тя. Ще забърза някоя заран, като че ли ще върви нейде, и тогава не трябва да й се мярвам пред очите. А друг път място не си намира и всичко й е криво, с нищо не мога да й угодя. Трябва просто да се свия под краката й и пак не мога да й се харесам. (Заплаква.) Не знам, Велчо, не мога й угоди!
Свилен (ходи.) Най-после… запушвай си ушите: не я слушай, нека си дърдори!
Дечка. Тя намира такива думи, Велчо…такива думи, че би жегнала човека и в гроба!
Свилен (мълчи и ходи). Изпъждай я тогаз от кухнята! Истина, колко е жена тя, прелее ли се чашата, хвани я за ръката и я изтласкай навън!
Дечка. Засрами се, Велчо.
Свилен. Хм, защо?
Дечка. Майка ти е… (Плаче.) Нали ни е майка…
Свилен. Женицата ми! Не те цени тя тебе! (Милва я.) Успокой се! Слушай, то другояче не може, ами… Хм, ей какво: трябва понякога и ти да правиш кораво сърце! Заяде ли се тя, обърни й гръб и върши своето. Нека брътви, ти не й давай да ти се бърка, върши си своето!
Дечка (мълчи и после глухо). То… тя и посяга…
Свилен. Как? (Разбира.) А?! С ръка ли?
Дечка (плаха). Нищо, нищо, Велчо, пораздразня се като стара жена… вярвай, нищо!
Костанда (из коридора отляво, вика). Гости, снахо, гости ни идат!
Дечка (сепва се и й прилошава). Ох! (Хваща се о Свилена.) Не съм за гости, мили!
Свилен. Какво ти стана, боже мой… женицата ми! (Извежда я през вратата наляво.) Върви, гълъбче!
Костанда (явява се). Мари, снахо, батю ти иде!
Гласът на Свилена. Посрещни ги, мале!
Костанда, господин и госпожа Керекови
Костанда (реди бърже столовете все край стени). Заповядайте, заповядайте! Добре сте ни дошли! Току-що си приказвахме за вас.
Госпожа Керекова. Младите ни позабравиха, та рекохме ние да ги навестим.
Господин Кереков (оглежда стаята). Е-е, ето че още е пансионерка моята сестрица: как е наредила столовете, ха-ха-ха! (Раздърпва наредените край стената столове.) Седни тука до масата, стара, и не придирва й на Дечка: тя е при мен сирачка расла, в пансион съм я отгледал. Ха-ха-ха, наредила столовете, както ги нареждаше баба ми! Та ти я поучавай, сватя, ти баре между хора си излизала…
Госпожа Керекова (смее се). Ух, бе, Павли!
Костанда. Ама кое…за столовете ли?
Кереков. За столовете я. И не й придирвай много, стара, недей я гълча: само я поучвай…
Костанда. Господи, хич приказка ли е то, господин Павли! Аз Дечка гледам като очите си. И не я давам аз нея за ничия снаха! (На госпожа Керекова.) То сърце у снаха ми, сватя — захар! И каквото похване — свети. Дано ми бог продължи дните, господин Павли, че да се порадвам на старините си.
Кереков. Кому ги разправяш ти тия, ха?
Госпожа Керекова (задавя се от смях). Стига бе, Павли!
Костанда. И-и, свате, то…аз да ти кажа ли тебе: вие с Дечка никак не си мязате, макар да сте кръвни брат и сестра! Вярвай! Ти все ще подметнеш и по-стар, и по-прост от себе си, а Дечка — къде… (На госпожа Керекова.) Тя е друга, сватя, съвсем е по-друга: тихичка, кротичка, като равна ливада. И язика си знае. Зина ли да кажа „снахо“ — тя вече се сеща какво искам. Посегна ли на нещо: „Недей, мамо — ще ми каже, — ти си стара, ти сега почивай!“ И не ще остави прах по мен да падне. Ще сгреши нещо слугинята — нали й сега цанихме и слугиня, — а тя с една думица така ще я упъти, че момичето изведнаж ще възприеме. (На Керекова.) Толкова е паметна, толкова е кротка и уредна сестра ти, господин Павли. Господ види, слънце огрея старостта ми, откакто я вземахме за снаха в къщата си. И дано е в рай душата на майката ти, господин Павли — ний връстници бяхме с нея и заедно момувахме, — дано й душата в рай, че на теб е дала сестра гълъбица, а на нази — снаха като захар сладка.
Кереков. Туй добре чухме. Сега как е тя инак… ха?
