остане очарована от лъжите ви, от това, че сте им дали фалшиво име и адрес и, че сте им се изплъзнали. Бих могъл и да не им кажа, но само в случай, че ми разкажете истината.
— Не исках да бягам. Просто бях тръгнала към един приятел.
Това със сигурност я изкарваше извън нерви. Тя се поколеба десетина минути въпреки това, което й каза Улф. Не се предаде, докато не донесох багажа й от кухнята и не започнах да тършувам в него. Трябваше да намеря ключовете от дамската й чанта. Тя стана и помислих, че ще започне да ме дращи и удря, но само изписка.
Претърсих основно и методично. Когато започнах, куфарът й отгоре беше пълен с дамски дрехи, бельо и аксесоари. Сега всичко беше на бюрото пред Улф. Отдолу имаше ризи, вратовръзки, три снимки на Хари Гулд и няколко други писма, завързани с връв, най-горното от които беше адресирано до Роуз, и някои други неща. Отворих един широк плик и се съсредоточих върху съдържанието. Имаше две неща, които не ме заинтригуваха особено. Първото беше карта за гараж, изцапана с мазни петна. В горната й част беше напечатано: „Гаражи Нелсън, Саламанка, Ню Йорк“. Хвърлих око на листа за ремонтите и реших, че тази кола е преживяла доста. Второто бяха няколко листа. Разгънах ги и видях, че са скъсани от списание „Гардън Джърнал“. Познавах тези страници. Статията беше озаглавена „Kurume Yellows в Америка“ от Луис Хюит. Подадох ги на Улф. Тогава забелязах нещо, което бях пропуснал в картата за гаража. Нещо, написано на ръка отзад — едно име — Пийт Аранго. Беше написано с почерк съвсем различен от този отпред на картата. За такъв почерк имаше и друг пример — на плика, адресиран до Роуз Лашър. Разпечатах го, извадих писмото и видях, че беше подписано от Хари.
Подадох го на Улф да го погледне.
Той изгрухтя и каза:
— Това ще заинтересува полицията — той погледна Роуз. — Дори повече от вашия…
— Не — извика тя с треперещ глас. — Господи, не можете!
— Къде се крихте в коридора?
Да, тя се беше крила от времето, когато я видях, докато беше отворила вратата на изложбата, за да погледне. Беше се крила зад храстите в далечната страна на коридора. По шума от тълпата е разбрала, че нещо се е случило. Излязла е от скривалището си и се е смесила с хората. Тогава й бях върнал чантата. Какво и кого беше видяла, докато се беше крила в коридора? Никого и нищо. Може би и някои хора, минаващи покрай нея, които тя не е познавала. Нищо и никого, който да си спомня, освен Фред Ъпдъграф.
Разбира се, тя лъжеше. Би трябвало да е видяла Улф, Хюит и мен как минаваме оттам и как вземам бастуна. Бастунът беше зад вратата, зад която се е крила. Би трябвало да е видяла този, който го е оставил там, как е намотал около него връвта и как я е пъхнал под вратата. Но Улф не искаше да й подсказва. А дали човекът, който го беше оставил там, е искал да бъде забелязан?
Мъж ли е бил или жена? Улф направи стария блъф, че звъни на Креймър, но и това не я накара да се предаде. Като видя, че няма резултат, той позвъни на Фриц за бира.
В това време телефонът иззвъня. Аз го вдигнах и чух познат глас:
— Арчи, ти ли си? Обажда се Сол Панцър. Може ли да говоря с мистър Улф?
Улф вдигна телефона на бюрото си. Бях се досетил, че докато ме няма ще се обади на Сол и ще го изпрати на Изложението. Като изслуша доклада му, той му каза да дойде в офиса. Затвори телефона и се облегна удобно в креслото си. Каза без дори да погледне Роуз:
— Това беше един мъж, който изпратих да събира факти за мистър Гулд. Някои от тях научих и от вас. Ще ви дам срок до утре да опресните паметта си и да ми разкажете какво сте видяла в коридора този следобед. Но за Хари Гулд ще ми разкажете сега. Откога го познавате?
— От около две години — каза тя.
— Съпруга ли му бяхте? Тя се изчерви:
— Не. Той не искаше да се ожени. Така казваше.
— Но сте живели заедно на улица „Мороу“?
— Не, не живеехме заедно. Той само идваше там. Живееше в една къща в Лонг Айланд. Никой нищо не знаеше за улица „Мороу“. Имам предвид никой, освен нас. Никой и не трябва да узнае! Чухте ли? Поне докато съм жива!
— Имате ли роднини в Лонг Айланд? Някой дядо или баба да живеят там?
— Не е ваша работа!
— Може би не — започна Улф. — Имаме цяла нощ на разположение. Не ме дразнете без причина. Следващия път, когато кажа на мистър Гудуин да се обади на Креймър, няма да бъде блъф.
— Пазарувах в един магазин на Рич Дейл и той… — Тя преглътна. — Там го срещнах. Беше преди около две години, по това време той работеше при Хюит.
— Имате предвид Луис Хюит?
— Да, в неговото имение.
— Наистина? Какво е работил там?
— Беше градинар, но от време на време го използваха и като шофьор. После го уволниха. Той винаги е бил тих и спокоен, но го уволниха.
— Кога се случи това?
— Преди около година. Миналата зима. Беше добър градинар и не мина много време докато започна нова работа при Дийл. На около две мили от другата страна на Рич Дейл. Премести се в една от къщите в имението.
— Отидохте ли да живеете с него?
— Аз? — тя изглеждаше шокирана. — Живеех си вкъщи!
— Извинете ме. От колко време живеете на улица „Мороу“?
Тя отново замълча.
— Хайде, мис Лашър. Дори портиерът би ми казал това.
— Вижте какво — каза тя, — Хари Гулд не беше добър човек. Той никога не беше сторил нещо добро. Ще ви кажа къде е бедата. Бедата е в това, че се ровите в миналото му. Винаги ми казваше, че не е човек, който би се оженил. Но когато един ден ме заведе на улица „Мороу“, мисля, че беше миналия юни и ми каза, че е наел този апартамент, помислих, че иска дом и ще се оженим. Затова отидох да живея там. Първоначално бях уплашена за парите, но после се успокоих. Бяха минали около девет месеца, когато пак се сетих за това. Не знаех откъде взема толкова пари.
Улф смръщи вежди и се настани още по-удобно.
— Хари дойде там една нощ — продължи тя. — Идваше около четири — пет пъти седмично. Това беше една нощ през декември, малко преди Коледа. Той донесе повече от хиляда долара. Не съм ги броила, но със сигурност са били две-три хиляди долара. Купи ми часовник. Това беше прекрасно, но въпреки всичко тези пари ме плашеха. Изведнъж той се промени и започна да идва все по-рядко. Може би месец след това ми каза, че ще се жени.
Устните й потрепериха, но се овладя.
— Предполагам, че не за вас — каза Улф.
— О, не — тя направи пауза. — За мен? Не искаше да ми каже името й. Той започна да крие парите, по няколко пъти през нощта поглеждах в джобовете му и откривах в портмонето му три-четири хиляди долара и много сметки. Вчера видях негова снимка във вестника от Изложението на цветята с това момиче. Той не ми беше казал нищо за това. Дори и една дума. Не беше идвал на улица „Мороу“ близо от седмица. Не дойде и миналата нощ. Затова отидох днес на Изложението. Открих го там с нея. Когато го видях, ми се прииска да го убия. Казвам ви честно, исках да го убия!
— Но не го направихте — измърмори Улф.
— Но исках!
— Но не го направихте!
— Не — каза тя. — Не го направих.
— Но някой го е направил — Улф смекчи гласа си. — Той беше убит. И, естествено, вие сте заинтересована да се открие убиеца. Готова ли сте да помогнете…
— Няма!
— Но, скъпа мис Лашър…
