вратата. Надявал се е някой случаен човек да мине и да му свърши работата. Ако това не е станало до три и половина, той е щял да го направи лично. Съмнявам се, че това ще доведе до някакви официални подозрения срещу вас, но журналистите няма да ви простят. Те не са по-малко ловки от мистър Креймър.
— Боже Господи! — изохка Хюит. — Това е… — той преплете пръсти и продължи: — това е ужасно!
— О, не бих казал, че е ужасно. По-скоро неприятно.
— Ужасно си е. За мен и за Хюит… — казах аз.
— Може би за Хюит — започна Улф. — Ето защо трябва да ви интересува. Искам тези орхидеи. Искам ги и трите!
Това изцяло промени нещата. За около две секунди лицето на Хюит се промени. Досега бяха застрашени неговата репутация, може би живота и свободата му. Но сега беше съвсем различно — това засягаше неговата собственост. Сърцето му се беше свило. Той погледна Улф лукаво:
— Значи затова е била цялата работа. Това е изнудване! Изнудване! Не! Няма да ви мине номера!
— Значи няма? — Не!
— Много добре. Тогава няма да взема орхидеите, но ще си спестя много неприятности. Арчи, повикай мистър Креймър! Кажи му, че е важно. Нямам намерение да стоя повече върху това столче.
Запътих се към вратата, но бавно. Знаех, че е в кърпа вързан, защото не повиши глас. Беше война на нерви.
— Изнудвате ме! — Хюит изсъска през зъби.
— Хайде, Арчи, върви! — каза Улф.
Бях поставил ръката си на дръжката на вратата.
— Чакай малко! — каза Хюит. Продължавах да държа ръката си на дръжката, но обърнах глава. — Тогава една от орхидеите. Изберете я вие! — каза той на Улф.
Върнах се и седнах. Улф поклати глава:
— Казах и трите. Няма да се пазаря. Мисля, че съм ги заслужил. Вие може да го наричате изнудване, за да прикриете чувствата си, но питате ли мен? Възможно е да се окаже, че доказателството, което прикривам от мистър Креймър, е съществено. Не възнамерявам да закрилям убиеца. Ако прикривам това, то е, защото смятам да го открия и разоблича, без да използвам това доказателство. В случай, че се проваля, ще трябва да разкажа всичко на мистър Креймър, за съжаление, и ще съм принуден да ви върна орхидеите, което е немислимо. Така че не трябва да се провалям.
— Мога да ви дам две от тях. Само две. Ще ви бъдат предадени, когато изпълните своята част от сделката.
— Не — каза Улф. — И трите. И ще ги взема сега. Вие трябва да ми вярвате. Аз не ви вярвам, защото ако се окаже, че вие сте убили онзи човек, аз няма да мога да ги взема.
— Вие имате безочието дори да помислите че…
— Не казвам това. Само премислям възможностите. Щях да съм глупак, ако не мислех за това. — Улф постави ръка на ръба на масата в очакване и стана от столчето: — Прибирам се вкъщи, където мога да седна на истински стол и да работя. Ако обичате, качете се с мистър Гудуин и му дайте орхидеите, за да мога да ги взема със себе си…
Глава пета
Имах шанс да си съставя план, докато Улф се разхождаше насам-натам. Бяхме се върнали в другата стая и поканихме хора за утре на обяд — У. Г. Дийл и Фред Ъпдъграф. Очевидно Улф смяташе да прекара вечерта в размишления и да обядва с тях на следващия ден, за да съобщи резултата. Хюит отказа да ми помогне и да носи по стълбите орхидеите. Изглежда, не ме харесваше. След като покани Дийл и Ъпдъграф, Улф влезе, без да почука в стаята, в която бяха Креймър и Ан.
Приближих се до външната врата към Пърли Стъбинс, седнах на един стол и го погледнах насърчително. Той винаги ставаше неспокоен, когато се срещнеше с мен или с Улф, а когато бяхме двамата заедно, направо не можеше да стои на едно място. Противно на очакванията ми той ме погледна мило вместо да изръмжи.
— Виж, Пърли — започнах аз, — там стои една дама, която си води бележки. Дамата отсреща. — Тя седеше в далечния ъгъл. Палтото и синята й чанта бяха все още под ръка. — Тя е измамница — китайски шпионин! И аз съм такъв. Ние бяхме изпратени да свършим тази работа от Хуу Флунг Дунг. Ако не вярваш, гледай какви кодови разговори водим.
— Върви по дяволите — предложи ми Пърли.
— Ти само гледай.
Пресякох стаята и застанах точно пред нея така, че Пърли да не може да вижда лицето й.
— Здравейте, скъпа, стара приятелко — казах й тихо.
— Нервен сте — каза тя.
— Нервен? Аз?
— Скъпи, стари приятелю, никога не съм ви виждала преди.
— А — ха! — наведох се и й се усмихнах. — Не сме имали шанса да се запознаем. Но бих могъл да кажа, че съм ви видял в този коридор в три и половина да търсите някого. Те ще ми повярват. Не мислите ли? Ще трябва да давате дълги обяснения кого сте търсили там. Мислете бързо и не се шегувайте с мен. Освен това ви моля да контролирате лицето си и да намалите тона.
Ръцете й под палтото трепереха:
— Какво желаете?
— Искам да ви опозная. Махам се оттук след минута, защото трябва да закарам шефа у дома, но не след дълго ще се върна, за да поговоря с инспектора. После ще отида в Гранд Сентръл и очаквам да сте на задния ред. Ще бъдете ли там?
— Да.
— Сигурна сте? — Да.
— Би било добре. Ако всичко е наред, ще ме забравите и все едно, че никога преди не сте ме виждала. Ако продължавате да не сътрудничите на полицията, вероятно ще ви сложат опашка, като си тръгнете оттук. Не се опитвайте да им избягате. Ние ще се погрижим за това, след като излезем от киното. Разбрахте ли?
— Да.
— Дръжте се за мен и ще носите черни орхидеи. Върнах се отново при Пърли. Вратата се отвори. На прага стояха Улф и Креймър. Инспекторът заговори:
— Пърли, Гудуин ще закара Улф вкъщи и ще се върне след половин час.
— Да — каза Пърли без ентусиазъм.
— Хайде, Арчи, да вървим — каза Улф.
Чакахме в коридора, когато след няколко минути дойде Луис Хюит. След него вървеше пазач, който носеше стъклена витринка. Размяната стана без церемонии. Улф хвърли последен поглед и тръгнахме. Когато стигнахме при колата до паркинга, Улф седна отзад, а аз сложих витринката на пода до краката му. Десет минути по-късно пристигнахме пред входа на старата ни къща на Западна 35 улица, близо до реката. По начина, по който Улф се отпусна на креслото си, разбрах колко е уморен.
— По-добре е да се връщаш — каза той. — Наистина съжалявам, но обещах на Креймър, че ще се върнеш. Теодор ще се погрижи за орхидеите. Ако ти е възможно, ела си за вечеря.
— Но аз нищо не съм обещавал на Креймър.
— Не — Улф поклати заплашително пръст към мен, — Арчи, не се шегувай!
— Ще видим. Но имам нужда от нещо за хапване. Отидох в кухнята и взех два пакета бисквити и мляко. Докато разговарях с Фриц, усетих мириса на вкусния сос, който приготвяше за вечеря. Да ядеш бисквити с мляко и в същото време да усещаш мириса на този сос, е като да седиш под ръка със селско момиче, а да гледаш Хеди Ламар. Казах на Фриц да ми остави малко и тръгнах.
Беше седем и петнадесет, когато влязох в голямата вътрешна стая на втория етаж в Гранд Сентръл Палас. Имаше много хора, повечето от които непознати. Тук бяха У. Г. Дийл и Луис Хюит. Фред Ъпдъграф,
