Улф се усмихна приятно. В този момент наистина изглеждаше приятен. Между колекционерите на растения и тази фатална плесен явно има някаква връзка.
— С това вашето изложение се провали. Защо мислите, че някой умишлено го е инфектирал? — попита Улф.
— Сигурен съм в това.
— Имате ли доказателства?
— Доказателствата са това, което търся.
— Скъпи приятелю, мисля, че грешите. Мислите така, защото това се е случило на вас…
Дийл поклати глава:
— Тази болест я имаше по растенията и в моето имение в Лонг Айланд, а тези тук донесох от Ню Джърси. Не е възможно почвата да е била заразена.
— Когато има плесен, е възможно всичко. Инструмент, взет от едно място и занесен на друго, чифт ръкавици…
— Не вярвам — гласът на Дийл показваше, че нищо не е способно да го накара да повярва. — С грижите, които съм положил, съм убеден, че това е направено от някой злобен човек, за да съсипе моето изложение. Възнамерявам да узная кой го е извършил. Ще ви платя хиляда долара, за да разберете кой е.
Улф напусна „кораба“. Не физически, а мислено. Лицето му стана ласкаво, но погледът му беше празен.
— Не мисля, че мога да се заема с това, което ми предлагате, мистър Дийл.
— Защо не? Вие сте детектив, нали? Не е ли това вашият бизнес?
— Да.
— Това е работа за детектив, нали?
— Не.
— Защо не?
— Защото не може да обиколите целия континент, за да вземете баня в Пасифика. Усилията са прекалено големи. Казвате, че нямате доказателства. Подозирате ли някой?
— Не. Но съм абсолютно убеден… Включих се в разговора и казах на Улф:
— Аз трябва да тръгвам.
Имаше къде да отида, но тръгнах най-вече, за да се махна оттам. Ядосах се, че Улф не иска да се заеме с този случай, но не можех да се разправям с него точно там, до хибридите на Хюит. За да избягам от тълпата, отворих една врата, на която пишеше „Частно“ и заслизах по стъпалата. Беше забранено за външни лица. Запътих се през джунгла от дървета, храсти, инструменти и препарати за поддръжка на растенията. Продължих по коридора, след което завих вдясно. Тази част заемаше голямо място в сградата, но знаех, че някъде наблизо има изход. До лявата страна бяха подредени принадлежности, които изглеждаха излишни. На дясната стена, където беше делението между коридора и главната зала, имаше няколко заключени врати, които водеха към Изложението. Като минах покрай една от тях с надпис „Ръкър и Дийл“, изпратих към нея въздушна целувка.
През вратата по-нататък влязох в главната зала. Там тълпата и шумотевицата бяха много по-големи отколкото преди час, когато с Улф минахме оттам. Изложенията от тази страна бяха серия от полуострови, с пътеки между тях, вдадени в главната зала. Заобиколих тълпата зрители и влязох в изложението на Ъпдъграф. Спрях зад един запъртък, който се мръщеше на листака.
— Здравей, Пийт — казах аз.
Той ми кимна и отвърна на поздрава. Бях срещнал Пийт онзи ден. Не го харесвах. По-точно беше ми противен. Очите му не изразяваха нищо, а белегът на носа му го правеше да изглежда като безнадежден случай. Беше учтив и ме накара да се почувствам като у дома си.
— Божурите ви изглеждат добре — казах аз. Отзад някой се изкикоти и направи забележка, която вероятно нямаше да чуя, ако нямах добър слух. Обърнах се и видях Хелън Хокинсънс от Бронксвийл.
— Да, мадам. Божури — отвърнах аз. — Какво е Cimbidium miranda? Вие не знаете. Какво е Phalaenopsis? Знаете ли?
— Не, не зная. Но знам, че тези са Rhododenrous. Божури! Хайде, Алис!
Погледнах ги как се отдалечават, поклащайки се, и се обърнах отново към Пийт:
— Извинете ме за отношението към вашите посетители, но не е тяхна работа дали ги наричам божури. Какво гледате? Търсите Kurume Yellows?
Той поклати глава:
— Какво питате за Kurume Yellows? — попита той.
— Нищо. Просто си приказвам. Чух Дийл да казва, че има такива и се чудя дали са разпространени. Няма нужда да ме гледате така. Аз нямам такива.
Той ми намигна:
— Кога чухте Дийл да казва това?
— Преди малко.
— Така и предполагах — той се повдигна на пръсти и огледа тълпата. — Виждали ли сте шефът ми?
— Не. Току-що дойдох…
Като че ставаше нещо. Пийт тръгна наляво. Аз се обърнах и тръгнах надясно покрай градина от рози в посока към „Ръкър и Дийл“.
Тълпата беше същата като преди. Беше още три без четвърт и хората не бяха започнали да се вкупчват около въжетата. В четири часа Ан и Хари щяха да легнат на тревата и Ан щеше да събуе обувките и чорапите си. Подобно представление не бе виждано досега на изложение на цветя. Минах зад някои дами, които бяха достатъчно ниски, за да не ми пречат на гледката. Хари стреляше с прашка по скалите, а Ан плетеше. Беше ми интересно да я наблюдавам. Не плетивото, а нея самата. Ан седеше на тревата и се правеше, че не забелязва никой. Хари беше не по-лош актьор. Не поглеждаше към публиката и не говореше, сякаш всичко това беше пантомима и никой от тях никога не бе обелвал дума. Но движенията му показваха, че е наясно, че ги наблюдават. Естествено, аз ревнувах, но не можех да не оценя Хари. Той беше приблизително на моя възраст. Косата и очите му бяха тъмни, а на устните му грееше самодоволна усмивка. Беше прекалено самоуверен. Още една от причините да харесам Ан беше, че във вторник, докато обядваха, Хари беше поставил ръката си върху нейната и тя съвсем категорично я беше отхвърлила. Мислех си, че може би се пази чиста и неопетнена за мен, но без да го съзнава, защото още не беше ми се удал случай да говоря с нея. Не й се сърдех, че позволи на Луис Хюит да й подари черна орхидея и да я заведе на вечеря.
Изведнъж Хари скочи на крака и извика: „Хей!“ Това беше първата дума, която чух, произнесена от неговата уста.
Всички, включително и аз, погледнахме втрещено натам.
— Вие, Ъпдъграф! — извика Хари. — Махайте се оттам!
Беше някакъв млад мъж с брада, който идентифицирах като Фред Ъпдъграф — шефът на Пийт. В десния ъгъл, където изложението беше разделено с преграда, той беше възседнал предпазното въже и режеше едно клонче от божура.
— Ще докладвам за това! — извика Хари. Тълпата викаше от възмущение и за секунда помислих, че ще го линчуват. Това щеше да е голяма атракция, но всичко, което се случи беше, че две жени и един мъж тръгнаха към Ъпдъграф и започнаха да се карат с него. За вярване или не, Ан през цялото време не прояви никакъв интерес — явно беше родена актриса.
Часовникът ми показваше три и двадесет и пет. Беше минал повече от половин час, откакто оставих Улф на това странно място. Затова, разкайвайки се, тръгнах обратно да го потърся. Огледах се за Пийт. Мислех да му кажа, че неговият шеф е извършил престъпление, но не го видях наоколо. Докато вървях по коридора, забелязах недалеч от вратата на „Ръкър и Дийл“ жена със сиво палто с яка от кожа на катеричка, с малка синя шапка и синя чанта под ръка. Приближих се и тя ме погледна смутено и ми се усмихна.
— Да не сте се загубила, сестро? — попитах я аз.
— Не — отвърна тя и усмивката й стана самоуверена. — Чакам някого.
— Мен?
— Не бих искала дори да прилича на вас.
