— Арчи! — измуча Улф.
Някои от зрителите успяха да видят лицето на Хари и незабавно реагираха. Въжетата се опънаха до скъсване от натиска. Пазачът препречи пътя им. Ан беше станала на крака. Фред Ъпдъграф се беше върнал.
— По дяволите! Той е мъртъв! — каза полицаят.
— Вие го казвате — съгласих се аз. — Да ви помогна с нещо?
— Вървете си!
Не исках да казвам това, което знаех. Тръгнах към Улф, за да не го изнервя до крайност. Двамата с Хюит стояха малко встрани от тълпата.
— Задръжте си азеалите! — казах на Улф, докато минавах покрай него.
— Дявол да те вземе…
— Казах ви! Задръжте си ги!
Хукнах към телефонните кабини, пуснах няколко монети и набрах номера. Поисках вътрешен номер 19, казах си името и попитах за инспектор Креймър. Чух гласа му:
— Какво искаш?
— Аз? Нищо. Помагам ви в работата. Улф и аз сме на Изложението на цветята…
— Зает съм!
— Добре. В такъв случай ще станете още по-зает. Изложението на „Ръкър и Дийл“ на третия етаж. Убит е човек. Застрелян в черепа. Лежи на тревата, охраняван от някакъв тип, който никога не би могъл да стане инспектор. Това е всичко.
— Чакай малко!
— Не мога. Зает съм.
Излязох от телефонната кабина и се смесих с хората. За краткото време, през което ме нямаше, тълпата се беше удвоила. Пазачът беше получил подкрепление, Ан и Фред Ъпдъграф ги нямаше, а Улф и Хюит се бяха отдалечили до градината с рози. У. Г. Дийл беше с тях. Улф се загледа в мен. Все още държеше в ръцете си азеалите.
— …Чувствам някаква отговорност за случилото се — беше казал Хюит. — Аз съм хоноруван президент на Комитета — продължи той. — Не искам да избягам от отговорност, но какво мога да направя? Погледнете тези хора…
— Този полицай — каза Дийл, — е малоумен. Не ме допуска до собственото ми изложение. За малко да ми счупи рамото!
Той местеше рамото си нагоре-надолу с болезнена гримаса.
— Извикайте лекар… — продължи Дийл.
— Няма нужда от лекар. Хари е мъртъв.
Те ме изгледаха учудено. Дийл спря да разтрива рамото си:
— Мъртъв? Мъртъв ли казахте? — той се обърна и тръгна натам.
— Нали казахте, че е получил пристъп! Как така е мъртъв? От какво е умрял? — попита ме Хюит.
— Той просто не диша.
— Арчи! — каза Улф с възможно най-заплашителния си тон. — Стига вече! Преди цял час те помолих да вземеш тези цветя от мен. Вземи ги и ме закарай в къщи.
— Да, сър — взех цветята. — Но сега не мога да тръгна. Гледам за…
— По дяволите! — каза Хюит. — Какво нещастие… Бедният Дийл… Трябва да го видя… Извинете ме.
Той тръгна по главната пътека.
В далечината видях обекта, който очаквах. Различих сивото палто с яка от катеричка. После се изгуби от погледа ми. Поставих цветята в ъгъла на розовата градина и се втурнах напред, преди Улф да успее да каже нещо. Не ме беше грижа колко ще го засегне това, но все пак погледнах през рамо назад, за да видя какво прави. Лицето му беше яркочервено. Бих се обзаложил, че този следобед е смъкнал няколко килограма.
За да не правя слаломи между тълпата, заобиколих и излязох от другата страна. След минута я видях. Започнах да вървя след нея бавно, за да не изглеждам подозрителен. Когато се озовах точно зад нея, видях че синята й кожена чанта беше под мишницата на дясната й ръка. Аз носех в моята палтото на Улф. Под това прикритие издърпах чантата й внимателно. Тя беше толкова задълбочена в това, което се опитваше да види, че не забеляза кога чантата й премина от нейната ръка под палтото на Улф. Хвърлих й поглед докато се отдалечавах, поднасяйки извиненията си на зяпачите.
В мъжката тоалетна на втория етаж заключих вратата и отворих чантата. На нея имаше монограм — Р. Л. Вътре беше пълно със съвсем обикновени неща — носна кърпичка, портфейл и т.н., но не това ме интересуваше. Исках да разбера името и адреса й и ги намерих. Те бяха на плик, адресиран до мис Роуз Лашър, улица „Мороу“ 326, Ню Йорк. Преписах адреса и името в бележника си. Писмото беше от Ели, която обясняваше защо не може да върне двата долара. Това, което ме заинтересува повече, беше една изрезка от „Газет“, на която имаше снимка как Хари и Ан играят сцената си. Не беше скъсана, а внимателно изрязана и сгъната.
Върнах цялото съдържание обратно в чантата. Отидох отново на третия етаж, открих я в тълпата до предпазното въже и поставих ръка на рамото й.
Тя обърна глава към мен:
— Какво правите… — възмути се тя.
— Добре, сестро. Това съм аз. Нося чантата ви.
— Моята чанта?
— Вие я изпуснахте и рискувах живота си, за да я взема. Ваша е, нали?
— Разбира се, че е моя! — тя я грабна от ръката ми.
— Няма ли да ми благодарите?
Тя измърмори нещо. Огледах се наоколо. Бяха пристигнали още четирима полицаи в униформи. Всички бяха на полянката. Един от тях стоеше до Хари и гледаше лекаря, който стоеше на колене със стетоскоп в ръка. У Г. Дийл, с ръце в джобовете, седеше до полицая и се мръщеше. Нямаше признак, че някой от присъстващите се интересува от мъха по скалите. Обърнах се отново, заобиколих градината с рози и тръгнах да потърся Улф. Но от него нямаше и следа. Беше си тръгвал. Двете саксии с азеали си стояха още на пода, но той се беше изпарил.
„Проклет хипопотам! — помислих си аз. — Той ще се загуби! Ще бъде отвлечен! Ще се заблуди в тълпата! Ще се простуди!“
Слязох обратно до мъжката тоалетна на втория етаж, извиках името му, но отговор не последва.
Качих се отново до четвъртия, до лехите с орхидеи. И тук го нямаше. Слязох обратно на първия етаж, излязох през главния вход и отидох до мястото на 46 улица, където бях паркирал колата. Нямаше го и там. Беше март и имаше виелица. „Нашият малък Ниро“ — помислих си. — „Навън в такава нощ и без палто…“
Беше пет без четвърт. Започнах да мисля логично. Дали беше взел такси? Не, той мразеше такситата. Какво ли ми е намислил за това, че го оставих сам? Беше лесно да отгатна. Би искал да ме застреля, после да поседне и да изпие една бира. Но сега не можеше да ме застреля, защото не му бях под ръка. А къде ли би могъл да пие бира?
Върнах се, платих отново входа за Изложението, изкачих стъпалата на един дъх и тръгнах към вратата на ъгъла, на която имаше табела „Офис“. Около мен имаше много хора. Някой ме хвана за ръкава, докато поставях ръката си на бравата. Познах го. Беше сивокосият старик, когото вчера бях видял да наблюдава Ан така, сякаш казваше молитвата си. Носеше стара шапка. Изглеждаше разтревожен и пръстите му върху ръката ми трепереха.
— Моля ви — каза той, — ще предадете ли това на мис Ан Трейси, ако влизате вътре?
— Тя вътре ли е?
— Да. Видях я да влиза.
Взех сгънатото парче хартия и казах, че ще й го предам. Отворих вратата, влязох и се озовах в антре, където зад едно бюро стоеше жена с уморен вид. Усмихнах й се подкупващо, разгънах листа и започнах да чета:
