— Значи видя дупката в мъха на скалата и неестествената му поза… Как разбра, че е застрелян? Може би си лежал скрит в храстите и си се прицелвал в скалите?
— Ако не внимавате, ще ме хванете пак натясно. Знаете, че моят мозък мисли преди да е станало нещо. Тази сценка се разиграваше всеки ден в един и същи час и Гулд поставяше главата си винаги на едно и също място.
— Откъде знаеш това?
— Мистър Улф ме изпрати тук миналите дни, за да огледам орхидеите. Купчината скали е само на осем или девет инча от главата на Гулд. Вкарвате оръжието между скалите, закрепвате го, прицелвате се и възстановявате мъха, който е паднал. Скалите и мъхът ще заглушат изстрела. Никой не би чул нищо в тази шумотевица. А и какво ако бяха забелязали нещо? Привързвате към спусъка връв, но зелена, за да не се забелязва сред листака. Когато настъпи моментът, някъде между четири и четири и десет, дръпвате връвта.
— Да дръпнеш връвта как? Откъде?
— О, имате избор! — махнах с ръка. — Скривате се в шубраците и дръпвате връвта. После се изнизвате към коридора през задната врата на Изложението. Ако връвта е достатъчно дълга, бихте могли да я промушите през процепа на вратата и да я дръпнете направо от коридора. Това ще е по-безопасно. Ако сте луд, можете да завържете връвта за бравата на вратата. Така който и да я отвори, ще дръпне спусъка. Ако сте още по-луд, правите примка в другия край на връвта и я провесвате през храстите в поточето. Събувате обувките и чорапите си, започвате да пляскате с крака, хващате с пръсти примката и дръпвате. Кой би заподозрял нещо?
— Това е лъжа!
Тази гневна фраза беше на Фред Ъпдъграф. Той застана срещу мен. Брадата му потрепна лицемерно. Някой можеше да си помисли, че съм гъсеница, ядяща най-красивия му божур.
— Глупости! — каза У. Г. Дийл, без да се помръдне от стола си.
— Изглежда, че… — саркастично започна Луис Хюит.
— Пфу! — прекъснах го аз. — Ех, че сте кавалери! Аз не бих позволил и косъм да падне от главата й. Не предполагате ли, че инспекторът е мислил за това? Знам как работи мозъкът му.
— Аз знам как работи твоят мозък! — очите на Креймър се спряха върху мен. — Ще говорим за това по- късно, след като разпитам мис Трейси. Оръжието наистина е било скрито зад мъха на скалите и за спусъка е имало завързана зелена връв.
— Колко дълга е била?
— Достатъчно. Какво друго искате да знаете? Поклатих глава:
— Ако нямате някакво предположение…
— Какво друго искате да знаете?
— Засега нищо.
— Ще видим — Креймър се огледа наоколо. — Има ли някаква стая, където да поговоря насаме с мис Трейси?
Мъжът, който пишеше нещо на бюрото, стана:
— Разбира се, инспекторе. Вратата там…
— Кой сте вие?
— Казвам се Джим Хоули, от персонала съм. Мисля, че там няма никой. Ще погледна…
В този момент вратата откъм антрето се отвори и влезе делегация от четирима. Отпред вървеше детектив от полицията, след него една дама, след нея моят приятел Пийт с безизразните си очи и един полицай в униформа. Дамата носеше сиво палто, с яка от катерички, синя шапка и синя кожена чанта под ръка.
Глава четвърта
Креймър въздъхна и попита: — Какво става, Мърфи?
— Да, сър — детективът изпъчи гърди. Имаше вид на военен. — Било е около три и половина, когато тази жена е видяна в коридора да отваря вратата към изложението на „Ръкър и Дийл“.
— Кой я е видял?
— Аз — отговори Пийт.
— Кой сте вие?
— Казвам се Пийт Аранго. Работя в „Разсадници Ъпдъграф“. Това е шефът ми Ъпдъграф. Бях тръгнал към задната врата на изложението, за да взема малко бисквити и…
— Да вземете какво?
— Бисквити. Обичам бисквити. Исках да ги взема от личното ми шкафче в коридора.
— Добре. Обичате бисквити. И какво видяхте?
— Видях я да отваря вратата на „Ръкър и Дийл“. След това, което се случи, си спомних и казах на полицая…
— Видяхте ли я да влиза вътре? Пийт поклати глава:
— Каза ли нещо?
— Не. Вероятно нямаше какво да каже.
— А вие?
— Не. Отидох до шкафчето си и взех бисквитите. Тя трябваше да е тръгнала нанякъде, защото когато се върнах, не беше там. После слязох отново на етажа и видях…
Креймър се обърна към младата жена и попита:
— Как се казвате?
— Не е ваша работа! — троснато отговори тя.
— Да, сър — каза детективът. — Тя не иска да сътрудничи.
— Какво имате предвид като казвате, че не искам да сътруднича? — Изглеждаше възмутена, но й личеше, че е уплашена.
— Признавам, че бях отворила вратата и че погледнах вътре, но какво от това? Попаднах в коридора по погрешка и търсих откъде да изляза. Защо да ви казвам името си? За да го видя утре във вестниците ли?
— Защо не сте излязла по пътя, по който сте влязла?
— Бях влязла от другата страна и тъкмо си помислих… Хей! Здравейте!
Всички погледнаха натам. Тя гледаше Фред Ъпдъграф. Фред се изчерви, когато срещна погледа й.
— Добре — явно той мислеше, че трябва да каже нещо.
— Това бяхте вие. Когато отворих вратата, бяхте наведен надолу и гледахте нещо.
— Разбира се. Разбира се, че бях аз — отговори Фред.
— Зад вратата на „Ръкър и Дийл“? — попита Креймър.
— Да.
— И вие ли се бяхте загубил? — Не.
— Какво търсихте там?
— Бях… — Фред преглътна.
Беше почервенял и после изведнъж стана самоуверен. Не можеше да се каже какво се е сетил, но това стана ясно, когато заговори. Заговори силно, сякаш не искаше някой да пропусне това, което ще каже:
— Търсих мис Трейси. Вече цяла седмица я търся. Името ми е Фред Ъпдъграф и имам изложение тук. Търсих мис Трейси!
Последното изречение прозвуча като квичене. Креймър беше неудовлетворен:
— Ще поговоря с вас по-късно, мистър Ъпдъграф — той се обърна към сержанта: — Пърли, ще останеш тук с мистър Ъпдъграф, Гудуин, тази млада жена и този Пийт. Мърфи, ела с мен и мис Трейси. Останалите могат да си вървят.
— Един момент! — Хюит, който все още стоеше прав, направи крачка напред. — Казвам се Луис Хюит.
— Така и разбрах — изгрухтя Креймър.
— Имам задължения тук като хоноруван президент на Комитета. Без всякакво желание да се намесвам
