Тигърът на Трейси

трийсет и девет души.

— Все пак Нимо няма скоро да умре — рече Трейси.

— Ще му кажа да побърза — рече Валора.

— Аз не искам да бърза.

— Но искаш неговата работа?

— Не, господине — каза Трейси, — искам четирима дегустатори.

— Искаш ти да бъдеш четвъртият? — попита Валора. — А не Шивли, който е на ред?

— Какъв ред?

— Редът за дегустаторите на кафе — рече Валора. — Искаш да прередиш Шивли?

— Не искам да го пререждам — отвърна Трейси. — Просто искам да постъпя в дегустаторския отдел, защото мога да различавам кафето и зная кога е хубаво.

— Наистина ли?

— Да, господине.

— Ти откъде си? — попита Валора.

— От Сан Франциско — отвърна Трейси.

— Защо не се върнеш в Сан Франциско? — Валора се обърна към Ото Сейфанг. — Ясно, нали, господине — рече той.

Нито Валора, нито Ото Сейфанг знаеха, че всъщност разговора водеше тигърът на Трейси. Мислеха, че говори самият Трейси.

Отначало Ото Сейфанг смяташе, че ще стори нещо изненадващо, нещо, което е виждал някога на сцената. Нещо неочаквано за Валора например, а може би дори и за Трейси. Но след малко реши, че не е на никаква театрална сцена, а във фирмата си за внос на кафе, която е място за бизнес, а не за изкуство. Беше повярвал, че би назначил четвърти дегустатор, при това самия Трейси, защото Трейси бе намерил достатъчно смелост да дойде при Валора и да му каже истината: че той, Трейси, разбира от хубаво кафе, когато той, Трейси, го опитва и като връх на всичко да оповести, че той, Трейси, има идеи в главата си. За рекламирането, например. (Каква шега е изкуството, ако смяташ, че всичко става ей така, помисли си Ото Сейфанг. В изкуството се очаква да дадеш на момчето онова, което иска, и да направиш нещо от него, само защото е дошло от Калифорния с остроумни отговори на някакви идиотски въпроси. Но какво всъщност беше това момче? Разбираше ли нещо от кафе? Да не би да живее и диша само с кафе? Не. Просто един находчив всезнайко.)

Тъй че Ото Сейфанг се отказа да стори нещо неочаквано.

— Каква ти е професията? — обърна се той към Трейси.

— Пиша песни — отвърна Трейси.

— О! А какво работиш във фирмата „Ото Сейфанг“? Знаеш ли аз кой съм?

— Не, господине — рече Трейси. — Кой сте вие?

— Ото Сейфанг.

— А вие знаете ли кой съм аз?

— Кой си ти?

— Томас Трейси.

(Аз притежавам тази фирма, помисли си Ото Сейфанг. Тя е моя собственост от четирийсет и пет години. А ти какво имаш?)

(Аз имам тигър — помисли си Трейси в отговор на мислите на Ото Сейфанг.)

След като си размениха ясно тези мисли, продължиха разговора.

— Какво работиш във фирмата „Ото Сейфанг“? — запита старият.

— Разтоварвам и пренасям чували — отвърна Трейси.

— Искаш ли да продължаваш тази работа? — рече Ото Сейфанг.

Трейси знаеше, че тигърът има готов отговор, и нетърпеливо очакваше да го чуе, но изведнъж откри, че тигърът е заспал от отегчение.

И тогава Трейси чу собствения си глас да отговаря:

— Да, господине, искам да продължавам тази работа.

— По дяволите, връщай се тогава на работа — рече Ото Сейфанг. — И ако още веднъж дойдеш да дрънкаш глупости с Валора и да му губиш времето, ще те изхвърля. Валора знае как да си губи времето и без твоя помощ. Така ли е, Валора?

— Да, господине — отвърна Валора.

Трейси се върна на работа, зарязвайки тигъра дълбоко заспал под писалището на Валора.

Когато тигърът се събуди и се върна при Трейси, Трейси не искаше да му говори.

— Ауъъъ — рече тигърът с надежда да разчупи леда.

— „Ауъъъ“, я! — рече Трейси. — Чудесен номер, и то на приятел! Мислех, че ще се разскачаш. Не очаквах от теб да заспиш. Като ме попита „Искаш ли да продължаваш тази работа“, разчитах да кажеш нещо на място. И се наричаш тигър!

— Мър-р-у-ъ-ъ — измърка тигърът.

— Мър-р-у-ъ-ъ! Хайде, махай се! — рече Трейси.

Останалото време от деня Трейси разтоварваше чувалите в сърдито мълчание, защото за пръв път тигърът бе заспал в толкова неподходящ за лоши обноски момент, а на Трейси това хич не му се хареса. Разтревожи се дълбоко — в семейното дърво на тигъра май имаше някакво съмнително петно.

След работа Трейси тръгна към метрото с Нимо. През целия път Нимо нервничеше, тъй като от сутринта все беше пил кафета. На години беше почти колкото самия Ото Сейфанг, но нямаше тигър и всъщност дори не си и представяше, че човек може да има тигър. Едничкото, което правеше Нимо, бе да стои на пътя на Шивли. А Шивли стоеше на пътя на останалите трийсет и осем души във фирмата „Ото Сейфанг“.

Е, добре, Трейси също ходеше на работа, но в същото време бе написал и три стиха за песен. Щеше да ходи още малко на работа в „Ото Сейфанг“, докато се окопити тигърът, но нямаше да стои на ничий път и никого нямаше да прережда.

Като излезе от метрото и тръгна към Бродуей, Трейси реши да изпие чаша кафе и пи. Явно беше специалист дегустатор, знаеше си го. И не искаше да чака ей така цели трийсет и пет години, за да го докаже. Изпи още една чаша, после трета със самочувствието на специалист.

Глава 3

От време на време тигърът на Трейси се озърташе в очакване да забележи млада тигрица, която да има такива маниери, че да спре вниманието му, но речеше ли да се озърта, тигърът никога не забелязваше млади тигрици. Имаше само млади котки. В няколкото случая, когато му се мярна тигрица, тигърът на Трейси бързаше за някъде и едва имаше време колкото да се обърне, все още забързан напред, и да погледне след нея. Това положение на нещата изглеждаше тъжно, тъй че тигърът един ден тъжно рече:

— Люн.

— Какво значи това? — попита Трейси.

— Алюн.

— Не разбирам.

— Ах люн.

— Какво е това?

— Луналюн.

— Няма никакъв смисъл.

— Ах луналюн — рече търпеливо тигърът.

— Ако искаш да кажеш нещо, говори на английски — каза Трейси.

— Ла — рече тигърът.

— Това вече е на френски — каза Трейси. — Говори на английски. Знаеш, че не разбирам френски.

— Сола.

— Солар?