Тигърът на Трейси

— Со — рече тигърът.

— Не съкращавай думите — каза Трейси, — и говори бавно, че да разбера какво се мъчиш да кажеш.

— С — каза тигърът.

— Можеш и по-добре да говориш — рече Трейси. — Или говори, или си затваряй устата.

Тигърът си затвори устата.

Трейси се замисли над това, което беше казал тигърът, и внезапно проумя.

Беше през обедната почивка. Трейси седеше на слънце на стъпалата пред входа на фирмата и слушаше как Нимо, Пебърди и Рингърт си говорят за високото положение, което са достигнали в света на кафето благодарение на своето предано дегустиране. От време на време Трейси се опитваше да намери рима на някоя дума за песента, която съчиняваше, но тя така си и остана недовършена.

Тъкмо се опитваше да разбере какво бе казал тигърът, когато по Уорън стрийт се зададе момиче в тясно прилепнала жълта плетена рокля. Беше с ужасно дълга черна коса, сресана на прав път, толкова буйна, че приличаше на грива. Имаше страшно жив блясък и наелектризирано пропукваше. Тигърът на Трейси сви мускули, грациозната му глава се обтегна напред към момичето, опашката му се изопна и се скова съвсем неподвижно, като едва забележимо потрепваше. После тигърът глухо и мощно изръмжа: Ауъъъ!

Професионалистите дегустатори чуха ръмженето и удивено се обърнаха към Трейси, защото никога дотогава не бяха чували такъв изключителен звук.

— О! — каза Трейси на тигъра. — Сега разбрах.

— Ауъъъ! — повтори тигърът, ръмжейки сякаш от болка, и още по-силно обтегна глава напред. Тогаз погледът на Трейси се гмурна в очите на момичето. Ръмженето и гмурването станаха съвсем едновременно. Момичето дочу ръмженето, усети гмуркането, поспря едва, леко се усмихна, изпъна още повече прилепналата жълта плетена рокля и отмина с танцуващи стъпки, а ръмженето на тигъра премина в леко стенание.

— Така ли казват в Калифорния? — попита Нимо.

— Ауъъъ — рече Трейси.

— Кажи го пак — рече Пебърди.

Трейси повтори, а в същото време гледаше след отминаващото момиче и тигъра, който с едри скокове се втурна след него.

— Чу ли Рингърт? — рече Пебърди. — Как викали в Калифорния, като видят такава хубавица.

— Бъди спокоен — каза Рингърт, — чух.

— Чул си го — рече Нимо, — ама можеш ли да го кажеш?

— Разбира се, че не мога — отвърна Рингърт — и никой от вас, старите дегустатори, не може да го направи.

Дегустаторите на кафе се съгласиха, признавайки, че не ще могат да го сторят, и после всички се върнаха на работа. Тигърът следваше Трейси с едри скокове от камарата чували с кафе до далечния склад на компанията, пренебрегвайки пътеката. Цял следобед Трейси подхвърляше чувалите, сякаш бяха кесийки с фасул.

— Която и да е тя — каза той на тигъра, — сигурно работи някъде наблизо. Ще я видя утре през обедната почивка, вдругиден също ще я видя и тогава ще я поканя на обяд.

Трейси говори на тигъра целия следобед, но тигърът само ръмжеше. От време на време другите носачи дочуваха ръмженето. Всичките бяха млади хора и искаха да го имитират, но то бе неподражаемо. Трябва да имаш тигър. Един от тях на име Калъни почти можа да го постигне и самоуверено заяви на Трейси, че каквото и да направи някой от Калифорния, ще го направи и той, защото е от Тексас.

— Утре, вдругиден, по-вдругиден — говореше Трейси на тигъра, — и после ще я поканя на обяд.

Както и очакваше, планът се осъществи.

Тя седеше срещу Трейси на масата в кафене „Окей“ и двамата се хранеха, а тигърът обикаляше с дебнещата си походка около масата и гледаше да не ръмжи или да не преглъща.

— Казвам се Том Трейси — рече Трейси.

— Знам — каза момичето — казахте ми.

— Забравил съм.

— Знам. Казахте ми го три пъти. И се казвате Томас, а не Том, нали?

— Да — каза Трейси. — Томас Трейси. Това ми е името. Това е цялото ми име. Искам да кажа, това е само моето име. А името на човека не е всичко.

— А как ви е второто име? — попита момичето.

— Нямам — рече Трейси. — Само Томас Трейси. За по-кратко Том, ако искате да ми викате на галено.

— Не искам — каза момичето.

— Не искате? — възкликна Трейси, защото тази забележка бе от голямо значение за него. Той чак потръпна, обнадежден от прекрасното естество на това значение. Потръпна и забеляза, че тигърът се взира в нещо тъй напрегнато, че цялото му тяло потрепва. Обърна се да види в какво се взира тигърът и откри, че е млада тигрица.

— Не искате? — повтори Трейси.

— Да — каза момичето. — Томас Трейси ми харесва тъй, както си е. А няма ли да попитате аз как се казвам?

— Как се казвате? — попита Трейси с понижен глас.

— Лора Лути — каза момичето.

— О! — промълви Трейси. — О, Лора Лути.

— Харесва ли ви?

— Дали ми харесва? О, Лора Лути! Лора Лути! Двата тигъра се гонеха около Лора Лути и Томас Трейси, докато те обядваха и продължиха да се гонят, когато те се нахраниха и отидоха до касата, където Трейси пусна осемдесет и пет цента за обяда на двамата.

Какво значение имаха парите!

На улицата Трейси взе Лора за ръка и така минаха край „Ото Сейфанг“, край Нимо, Пебърди и Рингърт, които бяха наизлезли отпред. Двата тигъра вървяха невъзмутимо един до друг. Трейси изпрати Лора до службата й, две преки по-надолу на Уорън стрийт, недалеч от доковете, където тя работеше като стенограф.

— Утре? — попита той, без да знае какво точно иска да каже, но разчиташе, че тя ще знае.

— Да — отвърна Лора.

Тигърът на Трейси изръмжа. Тигърът на Лора снижи глава полуусмихнат и се обърна.

Трейси се върна в „Ото Сейфанг“ при дегустаторите на кафе, които още седяха отпред.

— Трейси — каза Нимо, надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя какво ще излезе от това.

— Разбира се — рече Трейси. Говореше с гняв и прямота. — Ще живееш, Нимо, защото си длъжен.

Тигърът сега бе застанал по средата на тротоара, втренчен в пространството.

Същия този ден като си тръгна за в къщи след работа, Трейси видя, че тигърът стои все така посред тротоара и самият той се спря до него, заставайки на пътя на оживения след работния ден човешки поток. Стоя там до тигъра дълго време, после се обърна и се запъти към метрото заедно с тигъра, който неохотно го последва.

Глава 4

Лора Лути живееше във Фар Рокауей. В събота и неделя обикновено оставаше в къщи при майка си. Майката на Лора, ако изобщо има място за сравнение, бе по-хубава от самата Лора, тъй че между тях съществуваше едно постоянно, макар и деликатно съперничество в огледалата из къщата, в мненията им за киноартисти, драматични актьори, за съседите наоколо и за хората от църквата. (Църквата бе на отсрещната страна на улицата, тъй че те можеха да виждат тези хора. В съботите и неделите гледаха