заедно, а останалото време майката на Лора гледаше сама или, тъй като нищо не й пречеше да зяпа, не си даваше труд да гледа навън. От време на време обаче все пак се случваше да забележи един елегантен и строен господин, който влизаше късно следобед в църквата за изповед или може би да даде своята лепта.)
Това съперничество между майка и дъщеря процъфтяваше напук на това, че Оливър Лути, бащата на Лора, се връщаше всяка вечер от Манхатън, където работеше, и че от двайсет и четири години споделяше едно легло с мисиз Лути, чието малко име бе Вайола.
Мистър Лути работеше като счетоводител. Той, така да се каже, се занимаваше със счетоводство, откак спеше заедно с мисиз Лути. Всъщност тя го бе накарала да се залови със счетоводството, тъй като бе на мнение, че е много по-добре да се занимава с нещо като счетоводство вместо с нещо като корабна търговия, което бе неговата професия преди брака му с нея. В корабната търговия той бе по-точно чиновник, но Вайола винаги казваше, че бил в корабоплаването — твърдейки това, често си позволяваше да вярва, че е търгувал с добитък и с трактори, или може би дори със самите кораби. Не веднъж й се струваше, че и другите смятат така, и не бързаше да разсее хорските впечатления. Разбира се, впечатленията скоро се разсяваха сами, но затова пък винаги й оставаше онзи кратък миг на дръзка, макар и съмнителна слава.
Много често на семейство Лути гостуваха чудесни хора от никъде. Имаше нещо много привлекателно в тези посетители. За разлика от хората, за които можете да прочетете нещо в рубриките „Обществен живот“ на вестниците, тези хора изглеждаха дори мръсни. И все пак — когато те самите се пооткрехваха, благодарение любезните въпроси на мисиз Вайола, и почваха да приказват — изглеждаха все по-малко мръсни и все повече, ако не се гледа на лошата им съдба, като хора, чието истинско място е била сцената.
Тези посещения биваха грижливо планирани, и то така, че най-често да се паднат в събота следобед. Веднъж — само Вайола би могла да обясни как — от банята им излезе един мъж на име Глиър, озова се в хола и там се сблъска с Вайола, идваща от спалнята с един стар брой на „Рийдърз Дайджест“, в който искаше да покаже на мистър Глиър някаква статия за транспорта; той я обгърна нежно с ръце и направи на лицето й нещо, което приблизително може да се нарече целувка. Тя си спомняше, че е ухаел на сен-сен и че ако би решил да влезе в киното, положително би получил работата на чиновник, но чиновник в някой филм. Знаейки какво й се върти в главата, познавайки добре влиянието, което би упражнила върху един динамичен мъж, който може да стане филмов актьор, мистър Лути две години доста се поизмъчи. Накрая тя забрави мистър Глиър и щом се сетеше за него, наричаше го не Глиър, а Шермън — бог знае защо.
„Какво ли стана с онзи интересен човек, Шермън?“ — бе попитала веднъж мъжа си, а той отговори, че са го превърнали в статуя и са го турили в един парк на Савана1.
И така една неделя следобед във Фар Рокауей, като гост на семейство Лути, се озова и Томас Трейси.
По целия път до къщата на Лути тигърът бе напрегнат, горящ от нетърпение отново да се срещне с тигрицата на Лора. Щом Трейси и тигърът се намериха в къщата, изведнъж почнаха да се случват необикновени неща.
Трейси забеляза майката на Лора, Вайола, а Вайола забеляза Трейси. Не бе случайно това забелязване. Може би няма нищо чудно в това Трейси да забележи Вайола, защото у нея имаше нещо, което човек не може да не забележи. Беше си същата Вайола, далеч не наедряла от времето, но още по-порочна от уморителната си невинност.
Лора забеляза това забелязване между Трейси и майка й, после го забеляза и баща й. Той забеляза също, че в църквата отсреща става нещо. Тогава Вайола го изпрати да купи сладолед, което бе прието охотно, защото църквата бе на път за магазина и той щеше да надникне и там, за да разбере какво става.
Щом той излезе, Вайола донесе кутия шоколадови бонбони и покани Трейси да си вземе, което повлече значителен брой последици. Лора си даде вид, че се радва дето Трейси и майка й се разбират тъй добре и помоли да я извинят за момент, защото трябвало да потърси свидетелството си за краснопис, където името й било написано Люти, вместо Лути.
Тя излезе весело от стаята, като остави Трейси и тигъра му насаме с мисиз Лути и шоколадовите бонбони.
Тя му предлагаше шоколадови бонбони, Трейси си взимаше, докато накрая изяде шест и тогава, неспособен да си даде сметка какво става, скочи, готов на всичко.
С изненада откри, че тази готовност не е неочаквана, а по-скоро предвидена. И той, както и Глиър преди, сграби невинната жена и направи на лицето й нещо, което приблизително може да се нарече целувка. Мисиз Лути моментално отбеляза, че дъхът му мирише на зъби. Трейси се отдръпна точно навреме, за да даде път на тигъра, после отново отстъпи, та да може настървено забързаният звяр да се върне. Тогава отново се зае с въпроса за целувката.
Още незавършил втория си опит, в стаята цъфна Лора.
Трейси се помъчи да се престори, че това, което прави, всъщност съвсем не е онова, което изглежда да е, макар изобщо да не си представяше на какво ли друго би могло да прилича, освен на това, което си е.
Тогаз видя, че тигърът на Лора е застанал до нея и е вперил в него очи, пълни с удивление и омраза. После потърси с поглед своя тигър, но той си бе отишъл.
Трейси си взе шапката и напусна къщата.
Откъм църквата се зададе мистър Лути със сладоледа и Трейси забърза в обратната посока.
Чак когато се намери отново на Бродуей, тигърът му успя да си проправи път сред неделните тълпи, настигна го и тръгна редом с него.
— Втори път да не си посмял! — каза му Трейси.
На следния ден през обедната почивка Трейси застана пред фирмата с надеждата да види Лора, но тя не мина по улицата.
И докрая на седмицата си остана така.
Глава 5
— И какво се получи? — попита Нимо през обедната почивка в петък.
— От песента ли? — каза Трейси.
— Не — рече Нимо, — кой ти гледа песента? Какво стана с чернокосата хубавица в блестящата жълта рокля?
— Ауъъъ — каза печално Трейси.
— Какво значи това? — попита Нимо.
— Отидох миналата неделя у тях във Фар Рокауей и се запознах с майка й. Донесе една кутия шоколадови бонбони и аз изядох цели шест. Хич не обичам шоколад, но тя все ми ги завираше в лицето и аз все трябваше да си взимам по един. И накрая май не се получи много добре.
— Защо? — попита Нимо.
— Ами, бях изял всичките тези бонбони, бащата беше отишъл за сладолед, дъщерята бе отишла да търси някакво свидетелство, аз сграбчих майката и я целунах.
— Ами!
— Ами, я!
Дегустаторът се разхълца неудържимо.
— Какво ти е? — попита Трейси.
— Не зная — рече Нимо.
— Май по-добре ще е да си идеш в къщи и да си легнеш — каза Трейси.
— Не, нищо ми няма — рече Нимо. — Само ми кажи точно какво стана. Искам да зная.
— Ами, това, което ти казах — рече Трейси. — Май че е от шоколада.
— И какво мислиш да правиш? — попита Нимо.
— Ще гледам някак да оправя нещата — отвърна Трейси.
— Как?
— Някой ден през обедната почивка ще седна пак тук, пред фирмата — рече Трейси, — и по Уорън
