По едно за из път

— Бут, обади се на шерифа.

— Точно така! — каза глупакът от Ню Джърси. — Между другото, какво ви е на вас двамата? Изглеждате така, сякаш сте видели призрак.

— В Салемс Лот няма призраци, мистър — отговори Туки. — Казахте ли им да стоят в колата?

— Естествено — обади се непознатият. — Не съм луд.

Според мен всичките му постъпки говореха за обратното.

— Как се казвате? — попитах. — За да съобщя на шерифа.

— Лъмли — отговори той. — Джерард Лъмли.

После отново се обърна към Туки, а аз отидох да се обадя по телефона. Вдигнах слушалката, но нямаше сигнал. Няколко пъти натиснах билката безуспешно.

Върнах се при тях. Туки бе налял на Джерард Лъмли още малко бренди, което гостът преглъщаше по- лесно.

— Няма ли го? — запита старият ми приятел.

— Телефонът не работи.

— По дяволите! — възкликна Туки и двамата се спогледахме. Силният вятър навяваше сняг върху прозорците.

Лъмли отново ме изгледа, сетне прехвърли погледа си върху Туки.

— Нямате ли кола? — разтревожено запита той. — Заръчах им да не изключват мотора, за да работи парното. Имах около четвърт резервоар бензин. Добрах се дотук за около час и половина… Хей, ще ми отговорите ли?

Той скочи на крака и сграби Туки за ризата.

— Господине — преспокойно заяви Туки, — струва ми се, че ръката ви изпревари разума.

Лъмли погледна ръката си, после Туки, и го пусна.

— Мейн — изсъска той. Прозвуча така, сякаш псуваше нечия майка. — Е, къде е най-близката бензиностанция? Навярно имат влекач…

— Най-близката бензиностанция се намира във Фалмът Сентър на три мили оттук — отвърнах.

— Благодаря — иронично рече непознатият и се запъти към вратата, докато закопчаваше палтото си.

— Но е затворена — добавих.

Лъмли бавно се обърна и ни изгледа.

— Какво дърдориш, старче?

— Опитва се да ви обясни, че бензиностанцията е собственост на Били Лариби, който в момента кара снегориначката, глупак такъв — търпеливо каза Туки. — Защо не седнете, преди да ви се е спукала язвата?

Лъмли се върна, изглеждаше замаян и уплашен.

— Нима искате да кажете, че не можете… че няма…

— Нищо подобно — отговори Туки. — Непрекъснато дрънкате. Ако спрете само за миг, сигурно ще измислим нещо.

— Що за град е Джерусалемс Лот? — запита Лъмли. — Защо пътят беше затрупан и никъде нямаше светлини?

— Джерусалемс Лот изгоря преди две години — отвърнах аз.

— И не са го възстановили? — в очите му се четеше недоумение.

— Така изглежда — потвърдих и отново погледнах приятеля си. — Какво ще правим?

— Не можем да ги оставим навън — отвърна той.

Приближих се до него. Лъмли бе отишъл до прозореца и се взираше в снежната нощ.

— Ами ако са ги хванали? — попитах.

— Не сме сигурни. Вземи от полицата библията ми. Носиш ли папския си орден?

Издърпах кръста и му го показах. Възпитан съм като член на независимата църква, но хората, които живеят близо до Салемс Лот, носят кръстове, медали с образа на свети Христофор, броеници или нещо подобно. Защото преди две години, през един мрачен октомври, в градчето се появи някакво зло. Понякога, късно нощем, насядалите около камината на Туки постоянни посетители говореха за странните явления в Салемс Лот. Или по-точно, намекваха за тях. Разбирате ли, жителите на градчето започнаха да изчезват. Отначало неколцина, после — повече, а накрая — масово. Училищата се затвориха. Над година вече там не живееше никой. О, няколко души се опитаха да се заселят — повечето бяха пришълци от други щати, подобни на онзи глупак до прозореца. Навярно ги привличаше ниската цена на имотите Но не се задържаха дълго. Голяма част се изселиха само след един-два месеца. А останалите… останалите изчезнаха.

Сетне градът изгоря до основи. Беше в края на дълга суха есен. Казват, че пожарът започнал от Марстеновия дом на хълма, извисяващ се над Джойнтър Авеню, но и до ден-днешен никой не е абсолютно сигурен. Цели три дни не можеха да потушат бушуващите пламъци. После нещата тръгнаха по-добре. А след това всичко започна отначало.

Само веднъж чух да се споменава думата „вампири“. Някакъв шантав шофьор на камион от Фрийпорт, на име Ричи Месина, веднъж здравата се бе натряскал в бара на Туки.

— Боже мой — изрева този фукльо и се изтъпанчи пред нас в пълен ръст. Облечен бе с вълнени панталони, карирана риза и обточени с кожа ботуши. — Защо се страхувате да го кажете? Вампири! Ето какво си мислите, нали? Боже мой, скочил в теглен от колесница мотоциклетен кош! Приличате на деца, изплашени от някой филм. Знаете ли какво има в Салемс Лот? Искате ли да ви кажа? Искате ли?

— Моля те, кажи ни, Ричи — насърчи го Туки. В бара се възцари пълна тишина. Чувахме пукането на съчките в камината и тихото шумолене на есенния дъжд в мрака. — Слушаме те най-внимателно.

— Там живеят сюрия подивели кучета — съобщи Ричи Месина. — Ето какво има в градчето. Освен това куп стари баби, които обичат да слушат добре измислени разкази за призраци. Готов съм срещу осемдесет долара да прекарам нощта в обитавания от духове дом, който толкова ви плаши. Е, какво ще кажете? Искате ли да се обзаложим?

Но никой не прие. Ричи беше гръмогласен и злобен пияница и едва ли някой щеше да се разплаче на погребението му, но все пак не ни се искаше да ходи в Салемс Лот след залез слънце.

— Вървете по дяволите — заяви Ричи. — В багажника на шевролета имам едрокалибрена пушка, с която мога да застрелям всичко живо във Фалмът, в Къмбърланд или в Джерусалемс Лот. И точно там отивам.

Той затръшна вратата на бара и известно време никой не продума. Сетне Ламънт Хенри каза тихичко:

— Свети Боже, сигурен съм, че виждаме за последен път Ричи Месина.

И Ламънт се прекръсти, въпреки, че от дете е методист.

— Като изтрезнее, ще му дойде умът — намеси се Туки, но гласът му прозвуча неубедително. — Ще видите, докато затворим, ще се върне и ще се престори, че всичко е било на шега.

Но този път Ламънт излезе прав, защото повече никой не видя Ричи. Жена му каза на ченгетата, че навярно е заминал за Флорида, за да не плаща данъци, но истината се четеше в очите й — измъчени, изплашени очи. Не след дълго тя се пресели в Род Айлънд. Навярно се страхуваше, че Ричи ще дойде да я вземе някоя тъмна нощ. И мен ако питате, сигурно би го направил.

Двамата с Туки се спогледахме, аз напъхах кръста под ризата си. Никога досега не се бях чувствал толкова стар и изплашен.

— Не можем да ги оставим навън, Бут — повтори приятелят ми.

— Прав си.

Постояхме още минута, вперили поглед един в друг, после той сложи ръка на рамото ми.

— Ти си свестен човек, Бут.

Думите му ме поокуражиха. Струва ми се, че когато минеш седемдесетте, хората забравят, че си мъж или че някога си бил такъв.

Туки отиде при Лъмли и каза:

— Имам скаут с предно предаване. Ще го изкарам от гаража.

— За бога, човече, защо не каза по-рано? — Лъмли рязко се извърна от прозореца и се втренчи в приятеля ми. — Защо трябваше да увърташ цели десет минути?