Туки тихичко отвърна:
— Господине, затваряйте си устата. И ако отново усетите необходимост да дърдорите, припомнете си кой свърна в затрупания път по време на проклетата снежна буря.
Лъмли понечи да каже нещо, отказа се и се изчерви. Туки отиде да изкара камиона от гаража. Измъкнах изпод бара хромираната му манерка и я напълних с бренди. Помислих си, че ще ни потрябва тази нощ.
Случвало ли ви се е да попаднете в щата Мейн по време на снежна буря?
Прехвръкват снежинки — толкова малки, че приличат на пясък. Илюзията се подсилва и от звука, който издават, когато се сипят върху колата или пикапа. Дългите светлини са безполезни, защото се отразяват от снега и видимостта е ограничена до три метра. На къси може да се увеличи с около два метра. Но снегът не е най-страшен. Повече ме плаши вятърът, когато се усили и завие. Той навява снега, който приема формата на свръхестествени чудовища. Във воя му сякаш са събрани цялата омраза, болка и страх на света. Вятърът е предвестник на смъртта — на бялата смърт, — а може би и на нещо по-ужасно. Страшно е да го слушаш в топлото си легло, със здраво затворени капаци на прозорците и залостена врата. Но много по-страшно е, когато си в кола. А ние се движехме право към Салемс Лот.
— Не можете ли да карате малко по-бързо? — обади се Лъмли.
— Струва ми се, че забравяте в какво състояние дойдохте при нас и адски бързате да се поразходите из снега — казах.
Лъмли ме изгледа обидено и слисано и повече не проговори. Движехме се по магистралата с около двайсет и пет мили в час. Трудно бе да се повярва, че само преди час Били Лариби бе изринал снега в този участък. Снегът бе натрупал най-малко пет сантиметра, вече имаше и преспи. Силният вятър разтърсваше камиона. Фаровете осветяваха бяла непрогледна пелена. Не срещнахме ни една кола.
След около десет минути Лъмли ахна:
— Хей! Какво беше това?
Сочеше откъм моята страна, но аз в този момент гледах право напред. Обърнах се, вече беше късно. Може би си въобразявах, но ми се стори, че зърнах някаква приведена фигура, която остана зад нас в снега.
— Навярно е сърна — отвърнах.
— Сигурно — каза той с разтреперан глас. — Но очите й… очите й като че бяха червени — той ме погледна. — Така ли изглеждат очите на сърните нощем? — гласът му прозвуча умолително, сякаш искаше да потвърдя предположението му.
— Изглеждат най-различно — отговорих и си помислих, че може и да е вярно. Но самият аз съм виждал много пъти нощем сърни от колата си и никога не съм забелязал очите им да блестят като червени рефлектори.
Туки мълчеше.
След петнайсетина минути стигнахме до мястото, където снежният насип бе по-нисък, защото на кръстовището снегорините повдигат леко греблата си.
— Струва ми се, че завихме на това място — колебливо каза Лъмли. — Но не виждам надписа…
— Прав сте — отвърна Туки. Гласът му бе неузнаваем. — Снегът го е затрупал, вижда се само върхът на стълба.
— Вярно — с облекчение промълви Лъмли. — Слушайте, мистър Тукландър, съжалявам, че ви се сопнах. Бях премръзнал, разтревожен и проклинах собствената си глупост. Искам да благодаря на двама ви…
— Спестете си благодарностите, докато натоварим семейството ви в камиона — посъветва го Туки. Включи на предно предаване и вряза колата в снежния насип. Пробихме си път до Джойнтър Авеню, което минава през Салемс Лот и излиза на магистрала Двеста деветдесет и пет. Снегът хвърчеше изпод калниците. Задницата леко поднесе, но Туки не беше вчерашен и бе свикнал да кара в дълбок сняг. Той започна да маневрира и да уговаря колата, като че беше живо същество. Успяхме криво-ляво да продължим. От време на време фаровете осветяваха едва видими следи от автомобилни гуми, оставени от колата на Лъмли, сетне те отново изчезваха. Внезапно Туки каза:
— Мистър Лъмли, трябва да ви съобщя нещо.
— Какво?
— Тукашните хора са суеверни по отношение на Салемс Лот — рече Туки. Привидно бе спокоен, но дълбоките бръчки около устата му издаваха напрежение. Очите му тревожно се стрелкаха встрани. — Ако семейството ви е в колата, всичко е наред. Ще ги качим в камиона, ще се върнем у дома, а утре, когато бурята отмине, Били ще измъкне автомобила ви от снега. Но ако не са вътре…
— Какво искате да кажете? — рязко го прекъсна Лъмли. — Къде могат да бъдат, освен в колата?
— Ако не са вътре — продължи Туки, все едно, че не го бе чул, — ще завием и ще потърсим помощ във Фалмът. Няма смисъл да се лутаме цяла нощ в бурята.
— Ще бъдат там. Къде другаде могат да бъдат?
— Още нещо, мистър Лъмли — намесих се аз. — Ако видим някакви хора, не трябва да им обръщаме внимание, дори да ни заговорят. Ясно ли е?
— Но какви са тези суеверия? — бавно проговори Лъмли.
— Стигнахме — намеси се Туки, преди да успея да му отвърна. А Бог знае какво щях да кажа.
Доближихме се до мерцедеса. Цялата предница, както и лявата му страна, бяха затънали в преспите. Но задните светлини блестяха, ауспухът бълваше изгорели газове.
— Все пак бензинът е стигнал — с облекчение промълви Лъмли.
Туки дръпна ръчната спирачка.
— Запомнихте ли какво ви каза Бут?
— Разбира се, разбира се — разсеяно каза Лъмли, явно мислеше само за жена си и за дъщеря си. Влизах му в положението.
— Готов ли си Бут? — попита Туки, вперил поглед в мен. Осветените му от контролното табло очи бяха мрачни и потъмнели.
— Да — отвърнах.
Тримата излязохме навън, вихърът се нахвърли върху нас и запрати сняг в лицата ни. Лъмли вървеше пръв, приведен под вятъра, който издуваше като корабно платно елегантното му палто. Фигурата му хвърляше двойна сянка, защото се осветяваше от фаровете на камиона и от задните светлини на мерцедеса. Следвах го, а Туки вървеше по петите ми. Когато стигнахме до колата, Туки ме сграбчи и нареди:
— Пусни го да отиде сам.
— Джени! Франси! — извика Лъмли. — Как сте? — той отвори предната врата и надникна вътре. — Как…
Внезапно се вкамени. Вятърът изтръгна от ръката му солидната врата и я отвори докрай.
— Боже мой, Бут — едва чуто прошепна Туки, гласът му бе заглушен от воя на вятъра. — Струва ми се, че отново се е случило.
Лъмли се обърна към нас, на лицето му се четяха страх и учудване, очите му бяха широко отворени. Внезапно се втурна обратно, подхлъзна се и за малко не падна. Изблъска ме встрани, сякаш не съществувах, и сграбчи Туки.
— Откъде знаехте? — изкрещя той. — По дяволите, какво става тук?
Туки се изскубна и се промуши покрай него. Заедно надникнахме в мерцедеса. Колата бе топла като препечена филийка, но скоро щеше да изстине — жълтата лампичка показваше, че бензинът е на привършване. Вътре нямаше никой. На килимчето под предната седалка лежеше кукла, а на задната седалка видяхме смачкано детско яке.
Туки закри лицето си с ръце и… изведнъж изчезна. Лъмли го бе сграбчил и натикал в снежната преспа. Бледото лице на чужденеца изглеждаше обезумяло. Предъвкваше, сякаш се мъчеше да изплюе горчив хап. Посегна и взе якето.
— Палтото на Франси? — пошепна той, след което изрева: —
Обърна се, хванал якето за поръбената с кожа качулка. Изгледа ме слисано и озадачено.
— Невъзможно е да излезе без якето, мистър Бут. Ами… ами… тя ще замръзне, ще умре.