— Мистър Лъмли…
Лъмли ме отмина слепешката, продължаваше да държи якето и крещеше:
—
Подадох ръка на Туки и му помогнах да се изправи.
— Как си?
— Не ми обръщай внимание — каза той. — Трябва да го спрем, Бут.
Затичахме се след Лъмли с все сили, но не можехме да напредваме бързо, защото на места преспите стигаха до бедрата ни. След малко той спря и успяхме да го настигнем.
— Мистър Лъмли — поде Туки и сложи ръка на рамото му.
— Натам — промълви Лъмли. — Натам са отишли. Вижте!
Проследих погледа му. Намирахме се в долчинка, където бяхме относително защитени от вятъра. Забелязахме стъпки, едните — големи, другите — малки, които вече се запълваха със сняг. Нямаше да ги видим, ако бяхме закъснели с пет минути.
Лъмли приведе глава и отново тръгна напред. Туки се опита да го задържи.
— Не! Недейте!
Лъмли обърна обезумялото си лице към него и замахна с юмрук… но нещо в изражението на приятеля ми го възпря. Погледна към мен, сетне отново към Туки.
— Дъщеря ми ще замръзне — заяви той, сякаш бяхме тъпи деца. — Разбирате ли? Не си е облякла якето, а е едва седемгодишна.
— Не се знае къде са — опита се да го убеди Туки. — Невъзможно е да вървим по следите им — те ще изчезнат в следващата преспа.
— Какво предлагате? — истерично изкрещя Лъмли. — Ще замръзнат до смърт, докато доведем полицията. Не само Франси, но и жена ми!
— Може би вече са замръзнали — каза Туки и се втренчи в Лъмли. — Замръзнали или нещо по- лошо.
— Какво искате да кажете? — прошепна непознатият. — По дяволите, стига сте го усуквали! Кажете ми какво става.
— Господине — започна Туки, — в този град има…
Но аз бях този, който накрая се осмели да изрече страшната дума, въпреки че изобщо нямах намерение да го сторя.
— Вампири, мистър Лъмли. Джерусалемс Лот е пълен с вампири. Разбирам, че едва ли ще ми повярвате, но…
Лъмли се взираше в мен, сякаш внезапно бях позеленял.
— Откачени — прошепна той. — И двамата сте откачени.
Обърна се, направи фуния с дланите си и изрева:
— ФРАНСИ! ДЖЕНИ!
Отново се запрепъва из снега, който стигаше до ръба на елегантното му палто. Погледнах приятеля си.
— Какво ще правим?
— Ще вървим след него — отговори Туки. Косата му беше пълна със сняг, действително приличаше на побъркан. — Нямаме право да го изоставяме, Бут.
— Прав си — отговорих.
Нагазихме в дълбокия сняг и се стараехме да не изоставаме от Лъмли. Но той ни се изплъзваше, защото бе много по-млад. Отклоняваше се от пътеката и като бик си пробиваше път през преспите. Артритът ужасно ме измъчваше, втренчих се в краката си и си заповтарях: „Още малко, още съвсем мъничко, по дяволите, продължавайте да вървите, продължавайте!“
Налетях право на Туки, който стоеше разкрачен в преспата. Главата му беше наведена, бе притиснал ръце към гърдите си.
— Туки, как си?
— Добре съм — отвърна приятелят ми и отпусна ръцете си. — Ще вървим след него — надявам се, че когато се умори, ще се вразуми.
Изкачихме някакво хълмче и в подножието му видяхме Лъмли, който отчаяно търсеше нови следи.
Горкият, едва ли щеше да види отново близките си. Вятърът навяваше сняг и следите щяха да бъдат заличени само след три минути, камо ли след няколко часа. Той вдигна глава и изкрещя:
— ФРАНСИ! ДЖЕНИ! ЗА БОГА!
Чувствахме ужаса и отчаянието в гласа му и го съжалявахме. В отговор вятърът изсвири като товарен влак, сякаш му се присмиваше и казваше:
Туки се опита да надвика вятъра:
— Чуйте ме Лъмли. Не ви карам да вярвате в съществуването на вампири и таласъми. Но ми се струва, че за близките ви е по-трудно. Трябва да доведем…
В този миг дочухме
—
Лъмли рязко се обърна. Тогава я видяхме — появи се като призрак от тъмните сенки на горичката. Личеше си, че е гражданка, стори ми се, че никога не съм виждал по-красива жена. Изпитах желание да се приближа и да й кажа колко съм щастлив, че е жива и здрава. Носеше нещо подобно на дебел зелен пуловер — мисля, че го наричат пончо. То се издуваше около нея, а ураганният вятър развяваше тъмната й коса — все едно, че беше поточе, чиито води още не са сковани от зимния мраз.
Навярно съм пристъпил към нея, защото усетих върху рамото си грубата и топла ръка на Туки. И все пак — как да ви обясня? —
— Джени! — извика Лъмли. —
Сетне протегна ръце и се запрепъва през снега към нея.
— Не! — изкрещя Туки. — Недейте!
Лъмли изобщо не му обърна внимание… но тя ни погледна. Погледна ни и се ухили. В този миг усетих как копнежът и желанието ми прераснаха в ужас, безмълвен и студен като гроб, бял като обвити в саван кости. Дори от височината, на която стояхме, виждахме враждебния червен блясък в очите й, в сравнение с които вълчите очи биха изглеждали по-човешки. Когато се ухили, забелязахме колко са се удължили зъбите й. Вече не беше човек, а мъртвец, оживял сред мрачната снежна виелица.
Туки се прекръсти. Тя се сепна, после отново се ухили. Бяхме далеч от нея, при това разбра, че сме много уплашени.
— Спри го — прошепнах. — Не можеш ли да го спреш?
— Късно е, Бут — мрачно промълви приятелят ми. Лъмли бе стигнал до нея. Самият той приличаше на призрак — целият беше овъргалян в сняг. Протегна ръце и изкрещя. Често в съня си чувам как Лъмли пищи като дете, събудено от кошмар. Опита се да избяга, но тя протегна дългите си голи ръце, бели като сняг, и го притегли към себе си. Видях как наведе глава и го захапа…
— Да изчезваме, Бут!
Двамата си плюхме на петите. Може би ще ни упрекнете, че сме избягали като плъхове, но вие не бяхте с нас онази нощ. Втурнахме се обратно по собствените си следи. Подхлъзвахме се, падахме и отново ставахме. Непрекъснато поглеждах назад, за да проверя дали жената не ни преследва, усмихната страшно, вперила в нас червените си очи.
Добрахме се до скаута. Туки се преви и се улови за гърдите.
— Туки, какво ти е? — здравата се уплаших.
— Сърцето. Стяга ме отпреди пет години. Помогни ми да се кача и дим да ни няма.
Хванах го под мишниците и някак си успях да го натикам в кабината. Той облегна главата си и затвори очи. Кожата му бе добила восъчен оттенък.