Слабият пламък продължи да мъждука още известно време, като хвърляше странни, заплашителни сенки върху сцената, изпълнена с напрежение.
— Мътните го взели — пак се обади първият мъж, очевидно разстроен. — Ние се опитваме да живеем прилично, а виж к’во стана — той се окопити и се затътри обратно към входа на алеята. Другият разбойник нямаше нужда от допълнителна подкана. Чу се тропот на ботуши, приглушени ругатни и след броени секунди Виктория и Лукас се оказаха сами в тъмнината. Но той не искаше да губи никакво време. Неговите дълги пръсти отново се сключиха около китката на Виктория и той я задърпа през тъмната алея към съседната улица. Тълпата все още не се бе разпръснала в тази посока, затова се озоваха в благословена тишина. Виктория се опита да забави крачките си, за да си поеме дъх, но Стоунвейл отказа да спре. Тя се подчини и задъхано продължи да се препъва.
— Лукас, трябва да ви кажа, че много добре се справихте там, на алеята.
Той я стисна още по-здраво за ръката.
— Това изобщо нямаше да се случи, ако не си бяхте наумили да посетите карнавала тази вечер.
— Наистина, Лукас, трябваше ли вие…
— Можем само да се надяваме, че кочияшът на Линдууд се е подчинил на заповедите — прекъсна я той, като продължаваше да я тегли, без да забавя крачка.
— Тревожа се за Анабела и Берти — промълви уморено Виктория, докато си поемаше въздух.
— Да. Така и би трябвало да бъде.
Виктория трепна, усещайки, че той няма да има никакви угризения на съвестта, като стовари цялата вина върху нея. Най-лошото бе, че придружителят й беше прав. Всичко това беше изцяло нейна идея.
Стоунвейл я съжали и не каза нищо, докато я водеше по улицата, където бе наредено на кочияша да чака в случай на непредвидена опасност. Виктория видя познатите очертания на стоящата пред кръчмата карета на Линдууд и въздъхна с облекчение, когато забеляза двама души да седят вътре.
— Те са там, Лукас! Те са се спасили! — Виктория се изчерви, като осъзна, че откакто започнаха неприятностите, тя несъзнателно бе започнала да употребява малкото име на Стоунвейл.
— Да. Въпреки всичко се оказа, че сме споходени от голям късмет тази вечер — докато стигнаха до каретата, той не каза нищо повече.
— Мили Боже, колко се безпокояхме за вас! — каза Линдууд, докато отваряше вратата на каретата. — Бяхме убедени, че сте избягали от тълпата. Бързо! Не искам да висим повече на тази улица. И без никакви приказки, докато тълпата все още не е решила да мине оттук.
— Бъдете сигурен, Линдууд, че нямам никакво намерение да си губя времето напразно.
Лукас избута Виктория в каретата, като бързо я последва и тръшна вратата зад себе си. Каляската потегли веднага. Виковете в далечината изпълваха нощния въздух.
Виктория погледна разтревожена Анабела.
— Добре ли си, Бела?
Анабела стисна ръката на приятелката си и каза:
— Берти и аз бяхме в покрайнините на тълпата, когато започнаха неприятностите. Ние незабавно се опитахме да се измъкнем, но аз бях толкова обезпокоена за вас двамата. Вие бяхте точно в сърцето на навалицата, нали?
— Бяхме на косъм — отвърна Виктория. Вълна на въодушевление я заля, заемайки бързо мястото на напрежението, сковало я миг преди това. — Ние бяхме спрени от двама мъже, които искаха да ни ограбят. Но Стоунвейл извади пищов и веднага ги възпря.
— Божичко! — прошепна Анабела шокирана.
— По дяволите, Стоунвейл! — Линдууд се намръщи загрижен. — Наистина ви е била спукана работата. Никой от вас не е наранен, нали?
— И двамата се чувстваме отлично, Линдууд, както сам виждаш — Лукас смени резкия с измамно неутрален тон. — Въпреки че преобличането на мис Хънтингтън й донесе малки неудобства.
Най-накрая Виктория докосна косата си и установи, че нещо липсва.
— О, Боже! Загубила съм си шапката.
— Вие сте изключително щастлива, мис Хънтингтън, че не сте загубили нещо повече от шапката си — гласът на Стоунвейл отново прозвуча прекалено спокойно.
Виктория се извърна настрана, като погледна суровите му черти, и осъзна, че вътрешно Лукас се разкъсва от ярост. За първи път, откакто започнаха неразбориите, тя почувства истински страх.
Лукас се взираше в безлюдната улица, когато каретата спря.
— Нима възнамерявате да слезете тук, мис Хънтингтън? Намираме се някъде около вашия централен вход.
— Ще видя — каза тя спокойно, като прибираше красивото си бастунче.
— И как възнамерявате да влезете в къщата, ако не през главния вход? — попита Стоунвейл раздразнено.
— Ще прескоча градинската врата и обратно през оранжерията — по същия път, по който я напуснах по-рано.
Виктория току-що беше стъпила на земята, когато другата врата се отвори. Тя се надяваше, че той ще се почувства задължен да я изпрати.
— Лека нощ, Вики — каза нежно Анабела. — Това се оказа най-интересното ни приключение, нали?
— Да, наистина — отвърна Виктория.
Лукас я последва през вратата на каретата.
— Изчакайте тук, Линдууд — нареди той през рамо. — Ще се върна веднага след като придружа до предната врата нашето малко, безразсъдно конте.
Виктория се обърна към него разтревожена.
— Няма нужда да ме придружавате до вкъщи, милорд. Уверявам ви, че съм напълно способна сама да намеря пътя.
— И дума да не става, мис Хънтингтън! — може би беше доловил появилото се безпокойство у нея, защото тя се усмихна престорено. — Отлично — промърмори той, като я сграбчи за ръката и се отправи към сенките. — Виждам, че ме разбирате прекалено добре и осъзнавате факта, че не съм в блестящо състояние на духа. Най-добре никога да не спорите с мен, когато съм в подобно настроение.
— Милорд — започна тя, като повдигна властно брадичката си, — ако смятате да ме държите отговорна за това, което се случи тази вечер, ще трябва пак да си помислите.
— Но аз ви държа отговорна, мис Хънтингтън! — той хвърли поглед към високата каменна стена, покрита с гъст бръшлян. — Как смятате да преминете в градината?
Виктория се опита да освободи ръката си, но той не обърна никакво внимание на нейните усилия. Тя кимна в знак на примирение и го поведе към края на пътеката.
— Там има пролука.
Той я държа здраво, докато не му показа натежалите лози, които скриваха няколко цепнатини в зида. Без да каже нито дума, тя стъпи в една от тях и се хвана за лозата.
Докато тя се катереше по градинската стена, Лукас клатеше глава с ужасно неодобрение. Виктория се почувства несръчна и тромава от близкия му изучаващ поглед. Тя нямаше много опит в прескачането на стени и можеше да се надява единствено на тъмната нощ да скрие нейния силует на върха на оградата. Зад нея Лукас сграбчи провисналия бръшлян, стъпи в цепнатината и я последва.
Виктория скочи леко на земята от другата страна на оградата и погледна нагоре, за да види дали Лукас е все още на стената. Тя се отдръпна бързо назад, а той скочи пред нея. Забеляза, че при скока графът пое по-голямата част от тежестта върху своя здрав десен крак и не се препъна, докато се изправяше.
— Милорд — изсъска тя, — вие трябва да се върнете обратно в каретата. Линдуудови ще ви чакат.
— Първо трябва да ви кажа едно-две неща — той стоеше в средата на уханната сенчеста градина — висок, строен и застрашителен, толкова тъмен и опасен, колкото бе нощта.
Виктория събра кураж:
— Трябва да ви предупредя, Стоунвейл, че нямам никакво желание да слушам лекция за това, което се случи тази нощ. Много добре осъзнавам, че никой от нас не би се изложил на опасност, ако не бях настояла да идем на карнавала.
