кал. Когато се убеди, че това няма да му се удаде напълно, отказа се и започна да се оглежда с надежда да открие някаква чешма или друг източник на чиста вода.
Вратата зад него хлопна. В първия миг направо ослепя. Стори му се, че тъмнината е навсякъде, дори вътре в душата му. Загуби равновесие и с последни усилия се хвана за някакъв прът. Така стоя неподвижен известно време, докато очите му свикнат. Тогава долови някаква слаба-слаба светлинка.
А може би тази светлина полека-лека се усилваше и така ставаше достъпна за зрението.
И наистина скоро започна да вижда добре.
Намираше се в някаква огромна зала, на втората тераса над пода. В дъното се виждаше гладка водна повърхност.
ЕЗЕРОТО!
Някакъв предмет се свлече и пльосна във водата. Гладката повърхност се набразди с безброй концентрични вълни, които бързо се разбягаха и затихнаха.
Проехтя вик. Ехото многократно откликна и изчезна като лек и ехиден смях.
Тук имаше хора.
Гласовете им се приближаваха. Станимир различи няколко смътни фигури. Инстинктът му го накара да се свие и скрие зад най-близкия зид. Изчака търпеливо да минат и едва тогава се изправи отново.
— Човече! — проехтя басов глас почти до него. — Тук нищо не те заплашва.
— Знам ли? — смутолеви Станимир.
— Прав си. — Човекът се отдели от стената и се приближи. — Поздравявам те за показаната предпазливост. Тя е свойствена на грижовните хора и аз ги уважавам. Все пак съм длъжен да те уведомя, че думите ми са верни.
— Аз не се съмнявам.
— В никакъв случай не желая да ти отнемам съмнението. Според мен то е едно от най-човешките чувства. Ти сам, след време, ще се убедиш в искреността ми.
— А дотогава?
— Ще таиш страх в душата си!
Някъде в дълбините на залата се разрази зъл кикот, последван от гръмки хлипания, завършили със сърцераздирателни ридания.
— Какво беше това? — стресна се Станимир и дори не се опита да прикрие страха си.
— Неизвестното, дори да е безобидно, плаши повече от непосредствената опасност — обясни непознатият. — Това са помпите. Отдавна не са ги чистили и когато заработят, тинята се вмъква между перките и стене от болка, докато премине през тях.
Той замълча и изчака пронизителният шум да стихне.
— Сега вече са се прочистили и се чуват само моторите — дообясни той. — Аз се казвам Никола, а ти?
— Станимир.
— Приятно ми е да видя нов човек сред нас. Какви са новините горе?
Станимир ги съобщи накратко.
— Да, положението никак не е розово — промърмори Никола. — Какво ли ще стане с нас?
— Трябва да се измъкнем, колкото се може по-бързо. Сградата се руши. Може всеки миг да се сгромоли върху нас и да ни погребе живи.
— Как да се измъкнем?
— Все трябва да има някакъв изход.
— Назад не може, лично се уверих, напред не бива.
— Как да го разбирам?
— Както искаш.
— Тогава?
— Съветвам те да останеш при нас и спокойно да изчакаш събитията.
— Тук! В това гнусно блато!
— Само на пръв поглед е неприятно. Поживей и ще се убедиш, че дори тук човешкото съществуване може да протича с достойнство.
— Благодаря — поклати отрицателно глава Станимир. — Предпочитам да си отида. Очаквах да видя ЕЗЕРОТО НА ЩАСТИЕТО, а намерих отвратително блато, в което се изливат нечистотиите от обслужващите системи на Сградата.
— Но след пълно пречистване.
— Дори така да е, пак изпитвам отвращение. Не мога да си представя… Да, не мога да си представя произхода им…
Той не успя да намери повече думи и замлъкна. Вдигна неопределено рамене, обърна гръб на събеседника си и бавно се отдалечи.
— Упорит си. — Никола го настигна и тръгна до него. — Щом не искаш да останеш, ще ти помогна. Обслужващият сектор е отделен от нас със стоманена врата. За съжаление тя никога досега не се е отваряла. Нито пък някой от нас знае как да го направи. Няколко луди глави се захванаха да я съборят, но начинанието им се провали, без да бъде нанесена и драскотина по повърхността й. Но малко встрани, отдясно, съществува пожарна стълба, водеща някъде нагоре. Къде? Никой не знае. Други луди глави тръгнаха по нея и досега не сме получили ни вест, ни кост. Опитай, ако не те е страх.
— За страх, страх ме е, но така не мога да живея.
Той се сбогува и тръгна.
— Запомни, върви край стената, стигни до стоманената врата и там отдясно ще намериш стълбата.
— Благодаря. Ако успея, ще се върна да ви изведа.
— Дано. И други са обещавали…
Тръгна и скоро парапетът се прекъсна и пред очите му се разкри тясна желязна стълба. Заслиза и бързо се озова на долното ниво. Тинесто-машинният дъх на блатистата вода тук се усещаше по-силно. Изпита отвращение и гадене и същевременно някакво долно животинско удоволствие от разлагащата се плът: обхвана го нещо като страст на токсикоман. Хвана се, че диша дълбоко, възпротиви се на слабостта си и си наложи сдържаност.
Сети се за нещо и извика:
— Накъде да вървя? Наляво или надясно?
Никола се наведе над парапета.
— Все едно е. Краят е същият!
— Благодаря, много ме успокои, няма що.
Тръгна надясно. Само след десетина крачки се убеди, че пътят няма да бъде никак лесен. Препречени железа с остри краища залавяха дрехите му и трябваше да внимава и да се промушва ловко, за да не ги изпокъса. Локвите криеха непредсказуеми дупки. Няколко пъти пропадаше, измокри се до колената и трябваше да открива ямите и да ги заобикаля, което съвсем не скъсяваше разстоянието. Накрая стигна до някаква камара нахвърляни безразборно дъски, камъни и тръби. Опита да заобиколи грамадата, но опря до брега на блатото.
Погнуси се да нагази водата.
Обърна се и тръгна наляво. Мина отново край Никола и въпреки мрака възприе или по-скоро усети скритата насмешка, изписана върху спокойното му лице. Изпита злост и почти вбесен, продължи напред. Случи се почти същото. Равният под се смеси с издатини и разхвърляни строителни материали. Поучен от краткотрайния си опит, старателно избягваше измамните плитки локви. Така се увлече, че не забеляза как стъпи върху някаква смазка.
Плъзна се и не успя да запази равновесие. Падна по очи, удари силно главата си и, заедно с болката, в съзнанието му нахлу силен смях. Няколко подземни жители гръмогласно изразяваха моментното си задоволство от нелепата картина.
— Внимавайте в картинката, господа! — викна разярен Станимир и опита да се изправи.
Отговори му взрив от още по-силен смях. Някаква жена изкочи от тъмнината и се приближи до него. Хвана го за ръка и внимателно му помогна да стане.
— Не им се сърдете — гласът й бе доста приветлив. — Паднахте достатъчно комично. Елате с мен.
