— Новото е в липсата на време — възпротиви се Димитър. — Ние сме изпаднали в цайтнот.
— Ние сме в цугцванг — никой не очакваше подобни думи от Снежа. — Не се учудвайте на този израз — засмя се тя, като забеляза реакцията им. — Аз играя добре шах. Положението сега е такова, че всяко действие само влошава позицията ни. Необходим ни е етюден печеливш ход. Митко, ти се занимаваш с етюди на шахматната дъска, ще измислиш ли такъв ход и в живота?
Той разпери объркано ръце.
— Събитията са тези, които ни носят на бурните си води и не се знае къде ще ни запратят. Нека се оставим на течението и просто да избираме най-спокойните и най-безопасни места.
— Съветваш ни нищо да не правим? Ти си противоречиш!
— Така е. Но съм сигурен, че Сградата няма да ни освободи, преди тя самата да умре. Въпросът е да се пласираме така, че когато започне да се руши, да я напуснем, преди да ни затрупа.
— Много е опасно.
— Прав си — съгласи се Димитър и продължи, — но е единственото възможно.
— Какъв е този шум?
Намираха се в средата на коридора, където привличането към стълбите още не се усещаше с достатъчна сила. На това място някои бяха разбили близките врати и с тях бяха подредили нещо като беседка, в която така удобно се бяха настанили нашите приятели. Обкръжени от тухлен вал, те се чувстваха в някаква относителна безопасност и същевременно се криеха от силното течение, всмуквано от зеещите отвори.
А от тях често се разнасяше многогласен глъч.
Марин бързо се надигна и внимателно погледна през най-близката разбита врата.
В съседния коридор нямаше нищо.
Пресече го и отново се огледа. Но този път припряно се дръпна назад и се прикри зад стената. Почти в същия миг покрай зеещия отвор потекоха безброй хора. Те се движеха в безредна колона, в която единствената свързваща дисциплина бе избраната посока.
Изтекоха се като пороен вихър.
— Какво ще кажете да се присъединим към тях? — предложи Марин.
Останалите наскачаха и с това показаха съгласието си.
Единствено Петър се замисли. Колоната идваше от големите номера и хората в нея бяха спокойни. Може би рефлекторната система вече не действа?
Но веднага други мисли заеха главата му. Странни му се видяха тези служители в сравнение с това, което познаваше от толкова години. Най-малкото държането им представляваше достатъчен повод за съмнение. Движеха се в редици по четирима и макар да не спазваха напълно строя, усещаше се невидима ръка, която ги направляваше. Лицата им бяха спокойни и решителни, като на хора, знаещи цената си и твърди в намеренията си.
Изглежда минаващите ги забелязаха.
Невзрачен човек с обичайното работно облекло и необичайна розова лента на лявата си ръка ги приближи. Огледа ги един по един, но без това да бъде неприятно.
— Аз ви познавам — обърна се той към Петър. — Няколко пъти ми се налагаше да идвам във вашата стая.
— Сещам се! Слънцето грее за всички…
— Точно така, Слънцето свети за всички, а Желязната сграда ни пази от него. Това е моя мисъл. Заради нея си имах доста неприятности. Но защо да приказваме за минали работи?
Петър усети неприятни тръпки.
— Накъде сте тръгнали? — побърза да промени темата той.
— Същият въпрос да ти задам и аз.
— Естествено, дори ще отговоря веднага.
— По-добре почакай, може да предложа друга алтернатива.
— Без да сте ни изслушали?
— Всеки има намерение, съдбата — измерения!
— Радвам се да разбера, че не сте загубил афористичния си начин на изразяване.
— Придобил съм навика да черпя вдъхновение от практиката и да прилагам всичко на практика.
„Май става опасно“, помисли си Петър. Огледа се и разбра, че беше късно.
Обграждаха ги десетина яки на вид мъже с безмилостни погледи и равнодушни лица.
Какво ли ще се случи след малко?
— Очаквам да чуя вашето предложение — опита се да налучка верния тон.
— Най-сетне нещо съществено. Но преди това да се запознаем. По-точно да се припознаем отново, защото виждам, че си ме забравил. Казвам се Михаил, по баща Иванов, с фамилия Мирнов. Като дете често ми се подиграваха за фамилията. Не им се сърдя, детска работа. Хората са… Искам да направя нещо за тях. Ти ще ми помогнеш ли?
— Иска ли питане! — отвърна бодро и сякаш весело Петър.
— Бих предпочел по-ясен отговор.
— Ще ви помогна, стига да мога.
— Доволен съм и на това. Така, запознахме се. И се разбрахме. Впрочем, наричайте ме Мим.
— Съгласни сме, Мим — отговори за цялата група Димитър.
— Засега може да вървите с нас — реши за тях Михаил. — По време на почивката ще се посъветвам с помощниците си и ще намерим някаква възможност за сътрудничество или, ако нямате нищо против, за присъединяване към нашата група. Дотогава ще ви помоля да не разговаряте с моите хора. Така в редиците ни няма да навлязат непроверени идеи.
След тези думи странният човек ускори крачка и се отправи към челото на колоната.
Спогледаха се учудено.
— Винаги може да се измъкнем — бодро предположи Снежа.
— Ако успеем — изрази скептицизъм Стоян.
За други мнения нямаше време. Колоната достигна стълбището. Огромната тълпа, изпълнила докрай коридорите и стъпалата, изглежда ги очакваше — глъчта при тяхната поява спря и безразборният шум се превърна в тихо дишане.
Михаил се изкачи на една маса, специално измъкната от близкото барче и започна речта си:
— Скъпи колежки и колеги, пред нас стои важен проблем: да направим правилен избор при възникналата ситуация. — Този път гласът му беше пронизителен и кънтящ. — Съгласим ли се да напуснем в безпорядък Сградата, ние се превръщаме в безправни дисциплинарно уволнени служители, без никакво право на компенсация. Призовавам ви в никакъв случай да не се поддавате на моментно настроение и на завистливи намеци. Нека останем тук, в Сградата, и докрай да отстояваме правата и достойнствата си. Запишете се в нашия комитет „Спасение“. Само така ще избегнем пълната разруха…
Петър усети как някой леко го дръпа за ръката.
— Да изчезваме — прошепна Димитър. — Тези май са луди, щом се водят по акъла на луд.
Потъвайки в безличната тълпа, те се измъкнаха незабелязано през една разбита врата и се оказаха в празен коридор. Дори глъчката се отдалечи значително. Още две-три подобни преминавания и щяха да се откъснат от натрапниците.
— Не! — възпротиви се изведнъж Снежа. — Аз оставам.
— И аз — присъедини се към нея Драгомир.
— Вие сте полудели! — закрещя Петър. — Скоро тази Сграда ще рухне и всички ние ще се окажем погребани живи.
— А вие двамата — изведнъж се противопостави и Стоян, — смятате ли, че ще успеем да намерим изход навън?
— Поне ще се опитаме!
— А ние ще се възпротивим на разпадането! — тросна се Снежа и обърна гръб. Повече нищо не възприемаше. Тръгна си, без да каже дори сбогом.
Другите двама я последваха.
— Да се махаме по-бързо — предложи Мария.
— Че защо? — запита Марин.
