Валентин Иванов
Да си умреш лейтенант
Обичам да пътувам през късните часове на топлите летни нощи, когато въздухът е твърд като асфалта, по който гумите свирят старата си песен и е толкова сух, че може да се преглъща само с големи глътки блага ракия. Пътят е чист почти колкото дъската за гладене на бившата ми любима съпруга: насрещните коли са тъй редки, че изобщо не ги слагам в сметката, а при моята скорост и безразсъдния ми каубойски стил на шофиране до сега не се е намерил никой да ме настигне. За миг котешките очи от мантинелата удивено ми хвърлят по един безличен поглед, преди да се гмурнат в тъмнината от двете страни на шосето. Не съжалявам особенно за тяхната компания. Постоянно ме съпровождат само тихият вой на покорния двигател и любопитното взиране на звездите, които безсрамно се опитват да флиртуват с мен и ту ми намигат, ту се правят на непристъпни и безразлични.
Колата лесно се съгласява с всичките ми желания, бързо изпълнява и най-малките ми прищявки. Няма какво да ме разсейва, няма какво да ме смущава и необезпокоявани от никого мислите ми се точат леко, като осовата линия. Тя сякаш ми е обидена и с нетърпение се опитва да се махне от погледа ми; за да се скрие се шмугва под капака. Обикновенно след всяко такова пътуване преди се появяваше по един разказ, но този път като никога ще наруша традицията. И то не заради самото пътуване, а заради целта му… Но стоп на черните мисли — остават ми още доста часове път, а до сутринта трябва да стигна на всяка цена: призори душата се чувствува най-свободна да напусне тялото.
Пише ми се, пише ми се, толкова много, че чак ми иде да спра колата направо на банкета и на светлината на мижавото плафонче да продължа последната си история. Първо да видим до къде бяхме стигнали: войната е загубена, начело на останките от последния земен флот стои някакъв си Лейтенант — името не е важно, ще го измисля после. Настроението на борда е отвратително, точно като моето. Проклет развод, проклета дялба, проклет съд! А сега и дъртата вещица напомня за себе си, подрънква със старите си кости, пристъпва отегчено към мен. Кога ли ще забие кривите си кокалести пръсти в моите ребра и ще ми каже:
По дяволите, сигурно нямам много време, а колкото ми остава — знам как да го използвувам. Разводът дойде точно на време — повече не можехме да се търпим и това е удивителното, нали уж различните хора се привличали. Не, глупости, трябва да не са съвсем различни, иначе нищо няма да се получи. Както при мен и моята онзидешна любов. Добре, че нямахме деца. Ако бях се съгласил, сега те щяха да са най-зле. Всъщност не, тогава просто нямаше да се разведем — щях просто да търпя тая злобна сврака, да я търпя и да си трая.
Чудна работа, уж си писател, при това фантаст, човек с оригинална мисъл и свежи идеи, който е в състояние от една обикновенна водна капка да изсмуче и хвърли в лицето на този мръсно бял свят такъв сюжет, какъвто никой по-рано дори не е и сънувал: в капката има живот и то не какъв да е, а разумен, да кажем разумни микроби или бактерии някакви; живее си живота този разумен живот, но само в малката капчица, не може да излезе навън заради силите на повърхностно напрежение, доакто един ден не се ражда бактерия — Нютон или още по-точно бактерия — Коперник, която твърди, че има и други вселени. Е, нека този път да съм великодушен — специалната експедиция напуска капчицата роса точно в мига, когато тя докосва повърхността на ручея. И всичко това за времето откакто тя се е откъснала от листото на стария дъб и един утринен лъч я е дарил с трепета на живота. А още по-добре е всичко това да се случи в пустинята и вместо ручей да има умиращ от жажда пътник, който със сетни сили събира с език роса от скалата. Ето го новия разказ — направо изцеден от една капчица вода и половината вечни проблеми — от преходността на битието до вечния стремеж на разума към познание. Естаствено за да е по-интересно, истината ще се разбере чак в самия край.
Капки с концентрат от идеи, разводи с аромат на вкиснало, смърт с вкус на горчив бадем и лейтананти с износени униформи, с протрити ръкави — супа със захар, ако не и по-лошо. Стига си мрънкал, старче, гледай си пътя, дръж здраво кормилото и хайде най-после, отивай на „Херакъл“, някъде далеч в околностите на една гигантска червена звезда, където екипажите на последните осемнадесет земни кораба се събират да решават съдбата си и бъдещето на земната култура. На тях като че ли им е по-лесно, доколкото може да бъде лесно на човек без избор и все пак не са като мен: проблемът им е само един. Наистина, възможностите им се броят на малко повече от половината пръсти на която си искаш ръка.
— Проблемът ни е един, а възможностите се броят на пръсти — обобщи лейтенантът. — Загубихма последната база, а без зареждане всичките ни кораби не струват повече от стара обувка без подметка, може да я сложиш на крака си, но полза от нея няма — първото парче стъкло, което настъпиш ще те пореже. Сега за възможностите, макар че за тях дори не ми се говори: Земята — най-добре се умира у дома, в краен случай за последен път ще видим синьото небе и зелената трева, а ако имаме малко повече късмет — и близките си. Само че сигурно в орбита ще ни чака посрещане, което ще е твърде различно от традиционната пита с шарена сол.
— Не ви разбирам — обади се възрастен сержант. Едната му ръка до лакъта беше останала някъде в открития космос, а на другата се белееше нов бинт, който вече не успяваше да попие изтичащата кръв. Впрочем другите не изглеждаха по-добре от него.
— Там, където съм роден има обичай да се посрещат скъпите гости с голям домашен хляб, нарича се погача, и сол с добавка от ароматични треви. — Сержантът кимна. — Втората ни възможност е неизвестна на Самотните и затова оцеляла база. Вероятността е малка, но в случай на успех ще си осигурим спокойни, макар и уединени старини. До тук казах какви са шансовете ни да оцелеем. Освен това ако ни се умира бързо можем още сега да обърнем корабите срещу Самотните и… — Лейтенантът се чудеше с какви думи да облече мрачните си мисли, но хората наоколо добре го разбираха. Тъкмо понечи да продължи, когато в каюткомпанията се появи фелдшера от медицинското отделение.
— Разрешете…
— Кой още?
— Майорът — влезлият започна да смята на пръсти — двама от артилерийската прислуга, един навигатор, един механик, един от специалистите. И нашата санитарка.
Мъжете наведоха още повече глави, неспокойно се размърдаха, заскърцаха кожените им портупеи. Младото момиче дошло едва преди един месец от Земята беше дъхът на пролетния вятър, тъжната усмивка на есента, топлата целувка на любимата жена — всичко онова, което беше зад гърба на тези хора, всичко онова, с което се те се прощаваха всяка секунда и всеки час, вечер го сънуваха под мътната пелена на мечтата. То дойде — с лунички, къса смолисточерна косичка и дълбоки кафяви очи ходеше между ръждивите стени на коридорите и каютите. Половината екипаж вървеше след нея на тълпи от по една дузина и въпреки че от тези хора тук бяха останали само двадесеттина, в каюткомпанията влезе тишината — останалите разбраха и приеха своя дял от мъката им.
— В анхилатора. — Строго заповяда лейтенантът. — Веднага. — Не беше готов да вземе най-важното решение, но все още беше командир на тези печални мъже. Те също чувствуваха това, защото тихо очакваха неговата дума. Космосът ги беше научил добре да познават кога е време да се говори и кога — да се мълчи.
— Осемнадесет кораба са твърде много за двеста и седем човека. Ще подготвим само два или три. Вие, сержант, нали сте инженер?
— Тъй вярно.
— Отлично. Ще прегледате всичкии кораби и ще изберете трите най-запазени. Преди всичко двигатели и въоръжение. Изберете си двама души.
— Джойс и Маршал.
— Да ви видя.
— Аз! Аз!
