отплатя.“ Воденичарчето зина, пък Котаракът се усмихна самодоволно и продължи: „Защо се чудиш, че ти говоря? Нали си виждал как говори гарванът на клисаря?“ „Е, да, ама гарван!“
— вика Воденичарчето. А Котаракът сумти: „Значи някаква си гарга има право да говори по човешки, а — ЕДИН почтен котак — не! Но ти май че се страхуваш от мен — уж чак сега забеляза Котаракът. — Изглежда, ме мислиш за ученик на сатаната. А аз съм по-благочестив от кой да е свещеник. Ако искаш, мога даже да целуна иконата, дето виси на шията ти.“ „Не, не! — размаха ръце Воденичарчето. — Ама че грях! Кой котак целува икони!“ „Не настоявам — завъртя опашка Котаракът. — — Просто исках да ти покажа… Но ние впрочем имаме доста по-сериозна работа.
Трябва да помислим за бъдещето. Освен закуската, която ти така великодушно подели с мен, какво още имаш в торбата?“ „Наследството — се усмихна накриво Воденичарчето и показа потъмняла жълтица. — Голямо наследство: един котак и една жълтица.“ „И на мен не ми е приятно да си припомням тая толкова несправедлива делба: воденицата и три жълтици — на големия брат; магарето и две жълтици — на средния; котарака и една жълтица — на малкия… Но няма значение. Мислиш ли, че с жълтицата можем да купим нещо съществено?“ — се заусуква Котаракът. „Какво например?“ „Чизми, кадифен костюм и шапка с пера. За мен.“ „Я не се занасяй! — се ядоса Воденичарчето. — Най-напред говориш, после искаш да се облечеш като кралски паж…“ „Накрая ти ще си много доволен от всичко това — каза Котаракът. — Да вървим!“
Воденичарчето се потътри неохотно, като се питаше откъде му е дошло това чудо на главата.
После Воденичарчето стана зет на краля. Това е известно на цял свят, защото грамотният господин Перо разпространи тая история. И светът си чете и хич не се сеща, че в дъното на тая ми ти работа има нещо тъмно…
…Една тъмна кула и две странни същества, облечени в тъмни дрехи — кралският Звездоброец и слугата му. „Никой ли не ни чува, Каспар?“ — зашепна кралският Звездоброец. „Запълних ушите им със звън на насекоми. Говори спокойно“ — отвърна тоя, който минаваше за слуга на Звездоброеца. „Никой ли не се съмнява в произхода и богатствата на нашия млад крал?“
„Отстраних всички мисли по тези въпроси.“ „А братята на Воденичарчето, тоест — на младия крал?“ „Пратих им вест, че е заминал в задморски страни. А той е обиден от несправедливата делба и няма да ги потърси.“ „Как се чувствува нашето малко чудо — Котаракът?“ „Мисля, че засега това добро животно е най-щастливото същество на земята, защото е запазило същността си, изпитва удоволствията си като котак, а съзнанието, което ние насадихме у него, му дава възможност да възприема света пълноценно. След нашето отпътуване той ще ни бъде отличен кореспондент. За да не буди съмнения, през няколко години ще сменя местожителството си и ще ни дава пълна информация. Така че нашата мисия на Земята е завършена. Струва ми се, можем вече да захвърлим човешкия си облик и да престанем да говорим. Толкова енергия се изразходва при това човешко общуване!“ Звездоброеца помълча и въздъхна съвсем по човешки: „Ти каза «енергия». А досега, зает с човешките проблеми, имал ли си случай да помислиш колко пехи енергия ще са ни необходими, за да се върнем на Схак?“ „Известно е — отвърна бързо този, който минаваше за слуга на Звездоброеца. — Сто и трийсет хиляди четиристотин и седем пехи.“ „А ние разполагаме едва със сто и трийсет хиляди триста и деветдесет пехи.“ „Не е възможно — каза слугата Каспар. — Там никой не греши в изчисленията.“ „Да, не греши. Но те не са искали ние да се върнем.“ „Не може да бъде. Мен ме чакат, а и тебе“ — се възмути Каспар. „Но Могъщия се страхува от нашите обединени сили. Решил е да се отърве от нас, като е изпуснал съзнателно в изчисленията енергията, необходима, за да сменим вида си с човешки. Като го попитаме след завръщането си как е станало това, той ще отговори, че не ни е задължавал да се превръщаме в хора. А как бихме ги опознали, ако им се явим в истинския си вид, прилични на техните зли духове?“ Каспар помълча, после предпазливо произнесе: „Но ти каза «като се върнем»!“ „Ще се върнем. И затова ми беше нужно цялото това представление с котаци и крале-воденичари. Нашето Воденичарче притежава невероятна жизнена енергия — за поне сто и петдесет години. Кой човек достига тази възраст? А и защо ще му е? Ние ще вземем от него липсващите ни петнайсет пехи.
Е, ще го лишим от половината му живот, но в замяна му дадохме кралство. Малко ли са шейсет години живот за един крал? Някои от поданиците му не достигат и трийсет“ — равнодушно обясни Звездоброеца. „Никаква власт не може да замести живота“ — възрази Каспар. „Но те дават живота си за власт.“ „Да се възползваме от тяхната наивност, е недостойно. Няма ли други начини?“ „Нужна ни е енергия от мислещо същество, следователно изключваме силните животни. Ако съществото не притежава поне трийсет пехи енергия, то ще умре. На света има един-единствен човек, нашият млад крал, който е зареден с цели петдесет и две пехи. Те са му даже излишни“ — спокойно установи Звездоброеца. „Не може ли да се вземе от много хора по малко?“ „Ще се разпилее толкова, колкото и ще съберем.“ „И все пак, казано на човешки език, това е кражба и полуубийство. А и по нашите закони е престъпление“ — с възмущение изрече Каспар. „Да, на това се е надявал Могъщия. Той знае, че ти никога не би станал престъпник. А не би позволил на мен да стана. И тъй прощавай, весела родино Схак! Ще доживеем вековете си на тая дрипава Земя.“ Тогава се дочу шумолене и Котаракът скочи от прозореца пред смаяния Звездоброец и слугата му. Свали шапка, направи поклон и рече: „Чух и разбрах. Много ви благодаря за подобрението, което сте ми направили. И се наемам да ви помогна.“ „Ти?“ — смутолеви Звездоброеца. Каспар се покри със странни сребристи петна. Това се случва на жителите на Схак, когато са силно изненадани. „Ах, как пропуснах! Напълних със звън човешките уши, забравих, че този също мисли! И че съм го пуснал да мисли сам!“ Междувременно Котаракът бе успял да изчезне. Двамата в кулата се заобиколиха с някакво нечовешко мълчание. Слушаха далечен разговор. Между краля и Котарака.
Постепенно около тях трепна сияние, надигна се, освети сводовете, сгъсти се, от гълъбово стана ярко лилаво… Каспар отиде към вратата и я отвори с поклон. Младият крал влезе, седна пред каменната маса и каза: „Котаракът ми разправи всичко. Е, добре, вземете част от силата ми, щом ще ви е от помощ!“ Звездоброеца потъмня: „Ако това стане, ние ще ви лишим от половината ви живот“ „Знам — каза смело кралят, — но старостта е печална и не ми трябва.“ „Така мислите сега, защото сте млад. Когато остареете, ще се чувствате ограбен и ще ни проклинате.“ Кралят се усмихна: „Едва ли“. „Нашата съвест не ни позволява да се възползваме от вашето лекомислие. Да извършим подобно нещо, ще е престъпление.“ „Че защо ще е престъпление? Вие няма да откраднете силата ми, аз ще ви я подаря. Най-накрая все трябва с нещо да ви се отблагодаря за престола и хубавата жена.“ Каспар и Звездоброеца се спогледаха. А кралят продължи: „Нима там, във вашата страна, няма обичай да се приемат подаръци?“ От обясненията на котака кралят бе успял да разбере само, че силата му е нужна на чуждоземните, за да си идат у тях. Къде е това „у тях“, и през ум не му минаваше. Тогава Каспар коленичи пред краля: „Да, кралю, там, у нас, никой не дава никому нищо даром. Там всички са много щастливи и неблагодарни. Вие тук живеете зле, но си и помагате. И затова, ако ти ме искаш, аз, кралю, ще остана тук и ще ти бъда верен поданик — после се възви към Звездоброеца. — Подарявам ти шейсет хиляди и двеста пехи. Можеш да заминеш веднага.“ Звездоброеца се взираше в Каспар: „Наистина ти не си способен на престъпление. Но аз мисля, че злото трябва да бъде унищожено даже и чрез зло. И затова ще се завърна на Схак на каквато и да е цена и ще се разплатя и заради теб.“ „Ако ви трябва злато, да ви дам“ — намеси се кралят. Той вземаше пехите за някакви монети. „Не! — Звездоброеца се поклони. — И ние понякога умеем да бъдем благодарни. — Обърна се към тъй наречения Каспар. — Ще взема само необходимото. Оставям на твое разположение шейсет хиляди пехи.“ Поклони се повторно до земята и бързо се отдалечи. Страхуваше се да не се зарази и той от човешко великодушие. А Каспар остана в двореца и се прочу като учен мъж и чудодеен лекар, който възкресява мъртъвци, изправя сакати и схванати и връща ума на луди. Кралят го засипа с титли и почести, но не се възползва от услугите му, защото не боледуваше никога и достигна здрав и бодър сто и шейсет години. Погребаха го с кралски почести. Каспар вървеше след катафалката и мислеше: „Жалко. Ако си беше останал воденичар, щеше да живее не по-малко от сто и седемдесет години.“
Марта огледа зашеметената компания и лукаво прошепна:
— А котаракът е още жив. Само дето не носи чизми. Един такъв жълт котарак, с прекалено дълги мустаци и твърде присмехулно изражение.
— Остава да кажеш, че това е твоят собствен котарак — сломена измърмори доктор Жлебинска.
— Не. Много ги обичам, но не мога да си завъдя. Нали все пътувам. А този, Жълтия, ме наблюдава от поне две години. Разхожда се и наблюдава. Ама и аз го наблюдавам.
Матев имаше вид на сомнамбул:
— Но това, което ни изприказвахте, е цял фантастичен разказ за деца!
