Матев се взря, сякаш виждаше в далечината силуета на Марта, и със спотаена закана произнесе:
— В такъв случай на единайсети май тя трябва да отговори на моето женитбено предложение.
— Дотогава има почти осем месеца. Ще можеш да научиш хинди — го насърчи Нели.
— А тя отде знае хинди? — се заинтересува Матев.
— Тя? Хинди? Не е и чувала. Но се обзалагам, че ще го научи в най-кратък срок. Въобще тя е в състояние да отреже собственоръчно собствената си глава, за собствено назидание.
— Е, това вече е невероятно. Ти й приписваш някакви измислени качества. Такава жена не може да съществува.
— Но съществува — неумолимо напомни Нели. — И може би в момента изучава хинди.
— Ще видим — загадъчно каза Матев.
Не след дълго Матев потърси Марта по телефона, за да й съобщи, че разказът му за фантастичния котарак в чизми е поместен в едно детско списание. Искаше да й благодари за идеята и да я покани на среща, където да й подари един брой от въпросното списание.
Марта отговори:
— Ап не киа каха?
А на настойчивите му молби да не го побърква с тоя хинди, мрачно добави:
— Намасте, намаскар кхуда хавиз.
Матев бе включил магнетофон към телефона, за да записва гласа й. Това му помогна после да разгадае, че го е попитала първо, (с известна доза презрение):
— Какво казахте? — и след това (с неприкрита досада): — Довиждане, всичко хубаво.
Матев не се стърпя. Обезпокои доктор Жлебинска в клиниката.
— Тя е луда — каза вместо поздрав. — Тя учи хинди.
— Да не би да искаш да я приберем тутакси? — със спокойна насмешка отвърна Нели.
— Няма да сгрешиш, ако го сториш — изръмжа Матев.
— Може би няма да сгреша, ако прибера и тебе — констатира Нели. И си помисли, че не ще е лошо, ако се застъпи за него.
Но Марта с вид на сърдито дете прекъсна ходатайствата й:
— Той първо да мисли, пък после да говори! Аз да не съм му някоя от неговите госпожички, дето припадат от възвишените му фрази?
— А ти заради една изтървана дума си готова да отровиш живота на човека!
— Тук вече грешиш — я спря Марта. — Никой не го е заставял да се трови.
— Не се прави на недочула. Много добре знаеш, че се е влюбил в тебе и вместо да си гледа сериозно работата, ходи като слънчасал заради капризите ти. И разбери най-после: това не е кой да е! Това е писател с голям талант, който…
— Хич няма да му навреди на таланта, ако научи малко хинди — неотстъпчиво рече Марта и се заинтересува влияе ли далтонизмът върху психиката на човека.
Нели си каза наум: „Горкото момче“ и реши повече да не се меси в тези заплетени отношения, но не й беше съдено да стои настрана. След около месец Марта я посети и доста обезпокоена й съобщи, че Матев не е добре. Прекалявал с алкохола и сънувал тягостни сънища.
— Това на хинди ли ти го обясни? — усмихна се Нели.
— Че аз не говоря с него! — се засегна Марта. — Виждам го понякога от сцената. Напоследък имам много концертни изпълнения. Той седи в залата с печален вид, омотан от тези нещастни сънища.
— И как изглеждаха сънищата му? — уж невинно прояви професионалния си интерес Нели.
— Повечето са виолетови — лош знак. Вижда например мораво слънце, люляково-синкави дървета, които са го сграбчили като някакви невъобразими октоподи, заплели са го в уродливите си клони и смучат от него бели капки енергия; малки птичета червеношийки прелитат на ята, кълват слънцето, отнасят от него сребристи трохи, а то се гъне от болка, пък зад него по безкрайно пусто поле препуска огромен хибрид, между таралеж и хлебарка, вдига прахоляци с осем крака, трещи като моторетка и пее с пресипнало сопрано: „Бахут схукрий-й-я, бахут схукрийй-й-я“…
— Бахут схукрия? Какво значи?
— „Много благодаря“.
— Моите поздравления! — навъсено отбеляза Нели. — Ако това е била целта ти, постигнала си я — побъркала си човека с твоя хинди.
— Но аз никога не съм му желала злото — опита да се защити Марта. — Аз дори не мисля, че ще живея толкова дълго, та да имам време да отхранвам неприязън. Нито пък мога да поддържам омраза. Ами да! Не ти ли се е случвало? Мразиш, мразиш някого, пък ти омръзне да го мразиш и си викаш: „Абе, и това нищожество е творение на природата, а природата е толкова мъдра и велика, че не може да е създала чак такова нищожество, което да заслужава да го мразиш до гроб“, и други подобни глупости ми идват в главата и… върви ги гони… — съвсем се заплете в своите философствувания Марта.
Нели загрижено мълчеше. Марта я загледа безпомощно и унило съобщи: — Караш ме да се чувствувам виновна. Но какво да правя, като съм си такава една… Много добре разбирам, че всички хора не са еднакви, че повечето мозъци са направени за определена работа и ако някой ги кара да вършат нещо друго, те или отказват да действуват, или се разстройват. Често се питам също дали в определен момент правя най- доброто, което бих могла… или пилея броените си часове…
— Престани да се оправдаваш по тоя нелеп начин — каза строго Нели. — Фактът е един и е налице — Матев се е влюбил в тебе, а ти му влияеш зле.
— Не е — въздъхна Марта. — Ако ме обичаше, щеше да дойде вчера.
— Къде да дойде?
— Стоях цели трийсет и пет минути, а той не дойде.
— Къде не дойде?
— Там, където стоях.
— Да не би да е станала грешка — да сте уточнили друг час?
— Какъв час? — се изненада Марта.
— Кога ви беше срещата?
Марта се възмути съвсем не на шега:
— Каква среща? Нали ти казах, че от месеци не говоря с него! Аз просто си седях, пиех кафе и го виках с мисълта си. Няма случай да съм „повикала“ човек, който ме обича, и той да не е дошъл. Само той — не! Ясно ли е?
— Доколкото схващам, ти използваш мозъка си като предавателна станция — с разбиране подходи към въпроса Нели. — Излъчваш сигнали и си сигурна, че те ще бъдат приети. Но, както сама изтъкна, в мозъчната дейност има различия. Ти например отговаряла ли си на повика на чужда мисъл?
— Не, разбира се. Не мога и да излъчвам, и да приемам едновременно!
— Ами тогава защо не допуснеш, че и неговият мозък излъчва? Че той също те е викал, а е липсвал приемникът?
— Ако беше влюбен в мен, все щеше да се намери някоя пролука в предаванията му. Все щеше той да се ослуша какво става с мен — приключи разговора Марта и си поиска чаша хладка вода, че от много говорене гласът й почвал да дрезгавее.
Но, изглежда, Матев по своему се беше вслушвал в мислите на Марта, защото след седмица един мъжки глас с доста неприятно произношение каза на Марта по телефона:
Намасте. Батаийе…
— Кийа? — радостно викна Марта и продължи на български. — Видя ли, че не е толкова мъчно!
— Хаан — мрачно потвърди Матев и се опита да скърпи някаква фраза, но тая фраза предизвика почти петминутен смях у Марта.
Матев потуши желанието си да хлопне слушалката и зачака с достойнство.
След като се насмя, Марта много сърдечно призна:
— Трогателен си. Трябва да те видя. Искам да ти подаря един сън…
— Само един ли? — тъжно промърмори Матев.
