Пазачът, който стоеше на стража, отдаде чест, след което понечи да отстъпи назад, когато забеляза яростта в погледа му. Твърде късно. Вълкът го сграбчи за кожения жакет и го вдигна във въздуха.
— Кой беше на стража тази сутрин?
— А-а-а… аз, милорд.
— Напускал ли си поста си?
— Н-н-не, милорд! — извика той, знаеше какво е наказанието за това — смърт.
Ройс го пусна на земята с отвращение. След няколко минути един отряд от дванайсет мъже начело с Ройс и Стефан препусна по пътя, насочвайки се на север. Когато стигнаха подножието на възвишенията, Вълкът разпореди част от мъжете да претърсят околностите на хълмовете, а той заедно със Стефан, Арик и още петима души се заизкачваха нагоре. Когато превалиха билото, препуснаха с бясна скорост надолу, докато не стигнаха до северния път. Той се разклоняваше на две — на североизток и на северозапад. Ройс даде знак на хората си да спрат и се замисли по кой ли път биха тръгнали момичетата. Ако не беше проклетата кърпичка, която ги бе заблудила, веднага щеше да тръгне на северозапад. При това положение обаче не можеше да изключи възможността девойките да са избрали по-дългия, но за сметка на това по- сигурен път на североизток. Въпреки всичко продължаваше да се съмнява, че те
От друга страна, подобна арогантна и дръзка вещица като синеоката дъщеря на лорд Мерик би се осмелила на всичко, за да постигне целта си. Той пришпори коня си и даде знак на Стефан да го последва. Спомни си колко учтиво й бе благодарил за закърпването на дрехите им предната нощ и колко нежно му се бе усмихнала Дженифър, когато прие благодарността му. Тя не знаеше що е страх. Все още. Но когато я хванеше, тази нахалница щеше да разбере какво означава това. Щеше да се научи да се страхува от
Като си подсвиркваше весело, Дженифър сложи още съчки в уютно пращящия огън, който бе запалила с помощта на кремъка, получен предната вечер заедно със свещите. От гъстата гора долетя далечен вой и момичето си заподсвирква още по-силно, прикривайки страха си зад усмивката, с която окуражаваше Брена. Заплахата от дъжд бе отминала и сега над тях небето беше обсипано с безброй звезди и украсено с голяма златна луна, за което Джени беше безкрайно благодарна. Дъждът бе
Непознатият звяр отново нададе вой и Брена се загърна по-плътно в конския чул.
— Джени — прошепна тя, — какво беше това?
— Онзи бухал, дето го чухме преди малко ли?
— На мен по ми прилича на вълк…
— Дори и да не е бухал — започна да я успокоява Дженифър, — нито един див звяр няма да посмее да се приближи до огъня. Гарик Кармайкъл ми каза това една нощ, когато тримата се връщахме от Абърдийн и силният сняг ни принуди да спрем да лагеруваме на открито. Той запали огън и ни каза точно това на нас с Беки.
Мисълта за огъня не спираше да безпокои по-голямата девойка. Чудеше се кое крие по-голям риск — да се изложат на опасността да ги видят, или да бъдат нападнати от вълци. Макар и да се намираха на стотици метри от пътя, не можеше да се отърси от усещането, че преследвачите им ще забележат огъня и ще ги хванат.
Опитвайки се да прогони тези неприятни мисли от главата си, тя подпря брадичка на коленете си и се загледа в Тор.
— Виждала ли си някога по-прекрасно животно? Когато го яхнах за пръв път, си помислих, че ще ме хвърли на земята, но после той сякаш усети неотложната ни задача и се поуспокои. През целия ден — ей това е най-странното — той като че ли
— Не можеш да си сигурна, че това е неговият кон! — рече Брена.
— Естествено, че е неговият! — гордо заяви Дженифър. — Точно такъв е, какъвто го описват менестрелите в песните си. Освен това се обръща към мен, когато произнасям името му. — Тя изрече тихичко „Тор“ и животното веднага надигна красивата си глава, поглеждайки я с очи, чиято интелигентност изглеждаше почти човешка. — Видя ли сега?
Брена кимна.
— Джени — прошепна отново тя, — защо според теб ти си толкова смела, а аз съм толкова плаха?
— Защото — отвърна сестра й — нашият Бог е справедлив и е решил, че след като ти си получила цялата красота, трябва да уравновеси малко нещата, като ми даде нещо друго в замяна.
— О, но… — започна русокосото момиче, но изведнъж млъкна, когато големият черен кон вирна глава и изцвили пронизително в нощта.
Скачайки мигновено на крака, Джени се втурна към Тор и сложи ръка на муцуната му, опитвайки се да го успокои.
— Бързо изгаси огъня, Брена! — прошепна тя. — Използвай одеялото!
Сърцето на по-голямата дъщеря на Мерик заби учестено. Тя се вслуша напрегнато за някакъв звук, издаващ присъствието на преследвачите, но не успя да долови нищо. Независимо от това обаче усещаше, че са наблизо.
— Слушай ме, Брена! — обърна се към сестра си. — Веднага щом яхна Тор, развържи коня си и го пусни в гората, някъде натам — тя посочи с ръка, — после се скрий зад падналото дърво. Остани там и не издавай нито звук, докато не се върна!
Като каза това, Дженифър стъпи на един дънер и се качи на гърба на Тор.
— Ще тръгна към онази височина. Ако дяволският граф е там, той ще започне да ме преследва. И… Брена — добави развълнувано, — ако ме хване и не се върна, поеми по пътя към абатството и следвай нашия план — помоли татко да дойде да ме спаси.
— Ама… — прошепна Брена, вцепенена от ужас.
— Направи това, което ти казах! Моля те! — И Джени подкара Тор между дърветата, вдигайки колкото се може повече шум, за да отвлече вниманието на преследвачите от сестра си.
— Ей там! — извика Ройс на Стефан, сочейки тъмния силует, движещ се нагоре към хребета. Те мигом пришпориха конете си в тази посока.
Не след дълго стигнаха до мястото, където девойките бяха решили да прекарат нощта. Миризмата на наскоро загасен огън накара Ройс и Стефан да се спогледат и по-големият брат каза:
— Претърси наоколо. Вероятно ще откриеш по-младото момиче някъде тук. — След това препусна нагоре към хребета.
„Добра ездачка е, дяволите да я вземат!“ — помисли си почти с възхищение, докато гледаше как малката фигурка отпред се носи стремително, привела се над шията на Тор. Инстинктивно усещаше, че преследва именно Джени, а не боязливата й сестра — както усещаше, че конят отпред е Тор. Черният жребец препускаше с всички сили, но и най-бързият кон не можеше да навакса времето, което бе изгубил, докато Дженифър го караше да заобиколи едно голямо препятствие, вместо да го прескочи. Очевидно липсата на седло я бе накарала да постъпи по този начин — ако конят направеше твърде висок скок, имаше голяма вероятност тя да падне от гърба му.
Ройс вече бе намалил дистанцията помежду им на петдесетина метра, когато забеляза, че Тор изведнъж се отклонява от пътеката, по която се движеше, и отказва да прескочи едно паднало дърво — сигурен знак,
