— Стой тук и не мърдай! — каза Дженифър на сестра си и се огледа за пазача. Видя го в далечния край на загражденията, легнал на земята — очевидно продължаваше да спи. Тя се обърна към Брена: — Стражът е заспал. Ако се събуди и ме хване, следвай плана ни пеша. Движи се само из горите към онзи хълм там.
Без да изчака отговора на русата девойка, по-голямата дъщеря на лорд Мерик започна да пълзи напред. В края на гората се спря и се огледа. Лагерът още не се беше пробудил към живот.
Пазачът се поразмърда в съня си, докато Джени развързваше два доста буйни коня, след което ги хвана за юздите и ги поведе към дърветата. Щом стигна до мястото, където я чакаше сестра й, предаде поводите на едното животно на нея и двете момичета навлязоха навътре в гората. Нападалата влажна шума заглушаваше тропота на копитата.
Когато стигнаха до едно повалено дърво, девойките го използваха, за да се качат по-лесно на гърбовете на конете. Вече препускаха към хълма, когато зад тях се разнесоха разтревожени викове. Бягството им беше разкрито.
И двете бяха превъзходни ездачки, ето защо липсата на седла и стремена, макар и да предизвикваше известни неудобства (за да се задържат на гладките гърбове, трябваше с всички сили да се притискат с бедра и колене към телата на животните, а те възприемаха това като сигнал за галоп), не им пречеше особено. Тъкмо бяха спрели за малко, за да може Дженифър да се ориентира на фона на слабата слънчева светлина, проникваща през преплетените корони, когато тя внезапно попита:
— Брена, помниш ли легендите за Вълка? Не се ли разправяше, че името на коня му е Тор1 и че е най-бързият жребец в страната? Както и най-пъргавият?
— Май да — отвърна сестра й и те отново подкараха животните сред гъстите дървета.
— Не си ли чувала, че е черен като греха, а на челото си има бяла звезда?
— Да.
— А моят кон има ли такава звезда?
Русото момиче кимна. Дженифър се засмя:
— Брена! Откраднала съм коня на Черния вълк! Откраднала съм Тор!
Ушите на жребеца потрепнаха при споменаването на името му, а по-малката от сестрите забрави тревогите си и избухна в смях.
— Може би това обяснява защо бе завързан отделно от другите — добави весело Дженифър, а очите й се плъзнаха по стройната осанка на благородното животно. — Както и защо се движеше много по-бързо от твоя кон, когато напускахме лагера. — Тя се наведе напред и го потупа по шията. — Какъв красавец си само! — продума, без да таи никаква злоба към жребеца — само към предишния му собственик.
— Ройс — Годфри стоеше в палатката на Вълка, дълбокият му глас бе изпълнен с огорчение, а загорялото му лице бе зачервено от смущение. — Жените… ъ-ъ-ъ… избягаха преди около четирийсет минути… Арик, Юстас и Лайънъл сега претърсват гората.
Графът на Клеймор замръзна с ръка, протегната за ризата му, а на лицето му бе изписан почти комичен израз на неверие, докато се взираше в най-свирепия от рицарите си.
— Какво? — попита той. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си оставил две наивни момичета да те надхитрят? — Той грабна ризата от купчината дрехи, които девойките бяха закърпили предишната нощ, опита се да напъха ръката си в нея, след което се втренчи учудено, когато видя, че дланта му не може да мине през очевидно зашития край на ръкава. Той изруга, взе друга риза и тъкмо пъхна ръката си в нея, когато целият ръкав се отдели от рамото.
— Кълна се в Бога — процеди през зъби той, — само да ми падне тази синеока вещица, ще я… — Захвърляйки и тази риза, накрая се приближи до раклата си и взе една чисто нова. После препаса късия си меч и се обърна към Годфри: — Покажи ми къде си ги видял за последен път.
— Там, в гората — рече рицарят. — Ройс — добави, докато посочваше мястото, където двете покривала за глава продължаваха да висят от клоните, — нали… няма нужда и останалите мъже да научават за това, а?
Вълкът се поразвесели. Той изгледа едрия мъжага и веднага си даде сметка, че гордостта му сериозно е наранена от случилото се.
— Няма нужда да вдигаме тревога — каза Ройс, а погледът му шареше между храстите и дърветата. — Лесно ще ги намерим.
Един час по-късно той вече не беше толкова сигурен в това, а веселото му настроение бе заменено от гняв. Имаше нужда от тези жени като заложнички. Те бяха ключът, който щеше да отвори портите на „Мерик“ без излишни кръвопролития и загуба на ценни бойци.
Петимата мъже претърсиха гористия участък, насочвайки се в източна посока, подлъгани от кърпичката на Дженифър, но когато не успяха да открият никакви следи от момичетата, Ройс заключи, че синеоката девойка (най-вероятно) е оставила бялото парче плат с цел единствено да ги заблуди.
Следван от Годфри и Арик, Ройс Уестморланд се приближи до висящите покривала на клона и рязко ги смъкна оттам.
— Дай тревога и събери отряд, който да претърси всеки сантиметър от горите — нареди той. — Без съмнение те се крият някъде в гъсталака. Бързо ще ги намерим.
Да, но мина цял час, после два, докато накрая стана следобед.
Ройс стоеше на брега на потока и се взираше мрачно в обраслите с дървета възвишения на север. Към него се приближи Стефан и го попита:
— Как мислиш, дали са се насочили към онзи хребет?
— Не могат да стигнат дотам пеш — отвърна Вълкът. — Изпратил съм хора да патрулират по пътищата, в случай че са избрали обиколен маршрут. Разпитват всеки пътник, когото срещнат, но никой не е виждал две млади жени. Един селянин видял две момчета, които яздели към хълмовете, и това е всичко.
— Където и да се намират, ще се изгубят, ако са тръгнали към възвишенията — замислено отбеляза Стефан. — Не е достатъчно светло, за да се ориентират, освен това не знаят и къде се намират, за да решат в каква посока да поемат.
Братът на Ройс млъкна за момент, после го погледна право в очите.
— Когато оставях коня си тази сутрин, се зачудих дали не си решил да излезеш сам на лов тази нощ.
— Защо?
Стефан се поколеба, защото знаеше какво означава за Ройс могъщият черен кон. Всъщност подвизите на Тор на бойното поле бяха почти толкова легендарни, колкото и тези на ездача му. Една знатна дама от кралския двор веднъж бе казала, че ако Ройс Уестморланд й отделеше половината от вниманието, което обръщаше на своя кон, би се почувствала много щастлива. А Черният вълк бе отговорил с типичния си сарказъм, че ако тя притежаваше половината от предаността и добротата на този кон, веднага щял да се ожени за нея.
Нямаше човек в армията на Хенри, който би се осмелил да яхне Тор. Което означаваше, че някой друг го е взел.
— Ройс…
Графът на Клеймор се обърна към брат си, когато долови колебанието в гласа му, но вниманието му бе насочено другаде. Той се взираше в земята до краката на Стефан, където се издигаше някаква подозрителна купчина, покрита с листа и клони. Той я разрита с върха на ботуша си и тогава го видя — точно онова сиво, характерно за монашеските наметала. Вълкът се наведе и сграбчи дрехата точно когато Стефан добави:
— Тор не е при другите коне. Навярно момичетата са го взели, без пазачът да забележи.
Ройс бавно се изправи, стиснал зъби, докато гледаше захвърлените одежди, след което изсъска:
— Търсим две монахини, които се движат пеша. Всъщност трябва да търсим двама
