план и в момента бе настроена доста оптимистично за бягството.
— Време ли е? — прошепна Брена, а гърлото й се бе свило от страх, докато наблюдаваше как сестра й, намъкнала вече вълнен панталон, мъжка риза и кожен жакет, се загръща с широкото манастирско наметало. То трябваше да прикрие дегизировката им, докато пазачите ги отвеждаха в гората, където им беше позволено петминутно уединение.
— Време е — усмихна й се Джени окуражително.
Брена беше пребледняла, но въпреки това стана и започна да се облича с треперещи ръце.
— Бих искала да не съм такава страхливка — каза тя, докато се мъчеше да се напъха в жакета си.
— Изобщо не си страхливка — увери я Джени. — Ти просто се тревожиш прекалено много за евентуалните последици от всяка твоя постъпка. Всъщност — добави, докато завързваше връзките на яката на ризата й, — даже си по-храбра от мен. Ако аз бях толкова притеснена за последствията, колкото си ти сега, никога нямаше да имам куража да направя нещо. — Къде е шапката ти?
Брена я посочи, Джени я взе и я пъхна в панталона й. Същото бе направила и със своята. Това беше един от най-важните аксесоари — без шапките нямаше да могат да прикрият дългите си коси. Слънцето се изкачи по-нависоко в небето и девойките зачакаха с нетърпение момента, в който исполинът щеше да се появи, за да ги придружи до дърветата.
— И запомни — прошепна Дженифър на сестра си, — когато свалиш наметалото си, скрий го добре под храстите. Надеждата ни се крепи на това, че те ще търсят две монахини, а не две момчета. Ако забележат наметалата ни, ще ни хванат още преди да сме напуснали лагера.
Брена кимна и нервно преглътна.
— След като се отървеш от наметалото, не отделяй поглед от мен и се движи безшумно през храсталаците. Не гледай и не слушай нищо друго! Когато разберат, че сме избягали, ще започнат да крещят, но не трябва да обръщаш никакво внимание на това, Брена. Няма защо да се боиш.
— Няма — обеща русата девойка, а очите й се бяха ококорили от страх.
— Ще останем в гората и ще се насочим към южния край на лагера, където държат конете. Преследвачите ни няма да очакват да се върнем, те ще ни търсят в противоположната посока — някъде из горите. Когато се приближим до конюшните, ти стой в гората — аз ще отида сама и ще се върна с два коня. Който и да е на стража сутринта, ще ни търси, вместо да стои при животните.
Брена кимаше безмълвно и Джени си помисли как най-добре да изрази останалото, което трябваше да й каже. Знаеше, че нямаше да е лесно да я убеди да продължи сама, ако нещо се случи с нея.
— Слушай — започна по-голямата дъщеря на Мерик, — ако се наложи да се разделим…
— Не! — прекъсна я сестра й. — Няма! В никакъв случай!
— Изслушай ме! — прошепна Джени толкова строго, че Брена веднага млъкна. — Ако се разделим, трябва да си наясно с плана, за да мога да те… настигна по-късно.
Брена кимна неохотно, сестра й пое треперещите й ръце в дланите си и ги стисна силно, опитвайки се да предаде част от куража си на русото девойче.
— Север е по посока на онзи висок хълм… Сещаш ли се?
— Да.
— Добре. След като си осигурим коне, ще се движим из гората все на север, докато стигнем този хълм. Щом го превалим, ще поемем на запад, но ще продължаваме да се придържаме към гората. Когато забележим път, можем да го следваме паралелно, но в никакъв случай не излизай на открито! Клеймор със сигурност ще изпрати някого, който да наблюдава пътищата, обаче ще търси две монахини от Белкъркското абатство, а не две момчета. Ако имаме късмет, можем да срещнем пътници и да се присъединим към тях. Така няма да се набиваме толкова на очи и ще увеличим шансовете си за успех.
Брена преглътна с усилие.
— И още нещо. Ако ни разпознаят и започнат да ни преследват, тръгвай към гората. Аз ще се помъча да ги заблудя и да ги поведа в друга посока, далеч от теб. Ако ме хванат, ще трябва да продължиш сама. Нямам никаква представа къде се намираме сега. Предполагам, че е някъде на границата с Англия. Когато стигнеш до някое село, питай кой е пътят за Белкърк.
— Не мога да те оставя — проплака Брена.
— Трябва — за да можеш да доведеш татко и хората от нашия клан да ни спасят.
Лицето на Брена се пооживи малко, когато разбра, че така само ще помогне на сестра си, а няма да я изостави в бедата. Джени й се усмихна окуражително.
— Сигурна съм, че до събота ще бъдем заедно в „Мерик“.
— В замъка?! — учуди се русата девойка. — Няма ли да бъде по-добре да останем в абатството и да изпратим някого да уведоми татко какво се е случило?
— Ако искаш, ти можеш да останеш там… Аз обаче ще помоля майка Амброуз за охрана, така че да мога да продължа към къщи. Навярно татко ще си мисли, че ни държат за заложници, ето защо трябва да стигна при него възможно най-бързо, преди да се е съгласил с условията на Уестморланд. Освен това имаме ценни наблюдения с колко мъже разполагат тук, какви оръжия имат… само ние знаем отговорите на тези въпроси.
Брена кимна, но това не беше единствената причина Дженифър да иска да се върне в замъка „Мерик“, и двете добре го знаеха. Повече от всичко тя жадуваше да направи нещо, с което да накара баща си и хората от клана й да се гордеят с нея, и това беше нейната златна възможност. Ако успееше, тя искаше да бъде там, за да види реакцията им.
Стъпките на пазача отекнаха отвън и Джени решително се изправи. Брена също се надигна, но изглеждаше така, сякаш я чакаше сигурна смърт.
— Добро утро — каза приветливо по-голямото момиче, докато сър Годфри ги придружаваше до дърветата. — Чувствам се така, сякаш не съм мигнала цяла нощ.
Сър Годфри, мъж на около трийсет години, й хвърли особен поглед — може би защото тя никога не го бе заговаряла преди — след което й каза:
— Не сте спали много тази нощ — палатката ви светеше до късно.
Влажната трева заглушаваше стъпките им. Прозявайки се широко, Дженифър рече:
— Сестра ми е малко уморена. Ще бъде много мило от ваша страна, ако ни отпуснете една-две минутки повече, за да се освежим край потока…
Той я изгледа със смесица от подозрение и несигурност, след което кимна:
— Петнайсет минути. Не повече. Но трябва да виждам главата на поне една от вас.
Той застана на края на гората, а очите му — Дженифър бе сигурна в това — виждаха само върха на главите им. Досега никой от пазачите им не беше проявявал похотливото желание да ги наблюдава разсъблечени, за което тя бе особено благодарна.
— Дръж се спокойно — нареди на Брена, докато се приближаваха до потока. Щом стигнаха до него, Джени пристъпи до водата, след което застана под ниския клон на едно дърво.
— Водата е много студена, Брена! — извика тя, така че пазачът да може да я чуе, надявайки се той да не изпита желание да се приближи. Докато казваше това, беше застанала точно под дървото и бързо бе свалила наметалото и покривалото си за глава, подканвайки Брена да стори същото. Щом и двете бяха готови, Джени се наведе ниско, вдигайки булото си във въздуха, създавайки илюзията, че то продължава да е на главата й, след което го закачи на клона над нея. Брена направи същото.
Две минути по-късно момичетата бяха натикали наметалата си под храстите и сега ги засипваха с шума, клонки и пръст. Джени извади носната си кърпичка, направи знак на Брена да не издава никакъв шум, след което се запрокрадва надолу по течението на потока в посока, обратна на тази, в която възнамеряваха да поемат. Когато се отдалечи на петнайсетина метра, тя закачи бялата кърпичка на един храст, все едно я бе загубила по време на бягството, после се върна при сестра си.
— Това трябва да ги заблуди и да ни даде повече време — прошепна тя. Двете момичета се огледаха една друга и Брена пооправи шапката на Дженифър, нахлупвайки я по-ниско и прибирайки един непослушен червено-златист кичур.
Усмихвайки се окуражително, по-голямото момиче хвана за ръката плахата си спътничка и я поведе между дърветата, молейки се Годфри да не ги повика, преди да са изтекли петнайсетте минути, които им беше обещал.
Не след дълго те вече се намираха около заграденото място, служещо за конюшня.
