Кралството на мечтите

„Мерик“?

— Нямам представа — отвърна гордо девойката.

— Знае ли баща ти, че настъпвам към него?

— Нямам представа.

— Не си играй с търпението ми — предупреди я той със зловещ глас. — Нали не искаш да задам тези въпроси на малката ти хубава сестричка?

Заплахата имаше желания ефект — непокорното й изражение се замени от отчаяние.

— Защо да не си мисли, че ще го нападнеш? От години се носят слухове, че имаш намерение да сториш това. Ето, сега имаш и оправдание! Не че се нуждаеш особено от него… — извика Дженифър. — Ти си животно! Харесва ти да убиваш невинни хора! — Когато той не отрече това, стомахът на момичето се сви от страх и то отстъпи крачка назад, проклинайки се за това.

— Е, след като знаеш толкова много — изведнъж заговори Вълкът с подозрително мек тон, — навярно ще ми кажеш с колко въоръжени мъже разполага баща ти.

Джени набързо прецени, че лорд Мерик би трябвало да е останал с поне петстотин души.

— Двеста — заяви тя.

— Ах, ти, безразсъдна малка глупачке! — просъска Ройс, сграбчи я за ръцете и силно я раздруса. — Мога да те прекърша с голи ръце, разбра ли? Докога ще ме лъжеш?

— А какво очакваш да направя? Да предам баща си ли?

— Преди да излезеш от тази палатка — обеща й Вълкът, — ще ми кажеш всичко, което знаеш за намеренията му — доброволно или с малко помощ от моя страна, която изобщо няма да ти хареса.

— Наистина не знам какъв е броят на войниците му! — извика Джени безпомощно. — Вчера за пръв път се видях с татко от две години насам, а и преди той не говореше много често с мен!

Този отговор изненада Ройс:

— Защо?

— Защото… защото ми беше сърдит — призна тя.

— Мога да разбера защо — заяви той, мислейки си, че тя е най-непокорната жена, с която бе имал нещастието да се срещне. Освен това, даде си сметка мъжът, тя имаше и най-подканващите устни, които някога беше виждал, както и най-сините очи.

— Значи той не е разговарял с теб от години, а ти продължаваш да рискуваш живота си за него, така ли?

— Да.

— И защо?

Имаше поне няколко правдоподобни и безопасни отговора, които Дженифър можеше да даде, но гневът и болката бяха замъглили съзнанието й.

— Защото — изрече тя решително — те презирам. Презирам теб, както и всичко, което представляваш.

Ройс я наблюдаваше безмълвно, изпитвайки едновременно ярост, изумление и възхищение от безразсъдната й смелост. Той потисна импулсивното желание да я удуши, давайки си сметка, че докато държи дъщерите на Мерик като свои пленнички, може да накара врага си да се предаде без бой.

— Махай се! — отсече.

Джени не се нуждаеше от повторна подкана, но когато се обърна, видя, че покривалото на входа е спуснато, а ръцете й са вързани зад гърба.

— Казах ти да се махаш! — предупреди я Ройс зловещо.

— Едва ли би имало нещо, което да направя с по-голямо удоволствие, но все още не мога да минавам през плат.

Той се протегна рязко и вдигна платнището, след което за нейна изненада се наведе в подигравателен поклон.

— Ваш покорен слуга, милейди! Ако има нещо, което е по силите ми, за да направя престоя ви при нас по-приятен, надявам се, че няма да се поколебаете да ми го съобщите веднага.

— Развържете ми китките тогава — нареди Дженифър.

— Не — процеди Ройс. Покривалото падна, удряйки я в гърба, тя политна напред и едва сподави писъка си, когато някаква ръка се появи и я сграбчи за рамото, но после осъзна, че това е някой от многобройните стражи около палатката на Черния вълк.

Когато девойката се върна при Брена, завари русокосото момиче пребледняло от страх.

— Нищо ми няма, кълна ти се — увери я Дженифър, след което се отпусна тежко на земята.

Четвърта глава

Огньовете горяха в долината, където хората на Черния вълк щяха да лагеруват и тази нощ. Застанала до вдигнатото покривало на входа, с ръце, завързани зад гърба й, Дженифър замислено наблюдаваше трескавата активност, която кипеше пред тях.

— Ако искаме да избягаме, Брена… — започна тя.

— Да избягаме?! — учудено повтори сестра й. — Но как, в името на божията майка, бихме могли да направим това, Джени?

— Не съм сигурна, обаче ако ще го правим, трябва да е много скоро. Чух някои от мъжете да си говорят, че щели да ни използват, за да накарат татко да се предаде.

— А той ще го направи ли?

По-голямото момиче прехапа устни.

— Не знам. Имаше време — преди Аликзандър да дойде в „Мерик“ — когато хората от моя клан биха предпочели веднага да сложат оръжие, вместо да ме видят наранена. Сега обаче не означавам нищо за тях.

Брена много искаше да я успокои, да й каже, че не е така, че те все още я обичат, но знаеше, че Аликзандър бе отчуждил до такава степен хората от нея, че в момента те пет пари не даваха за Дженифър.

Това, което притесняваше най-много по-голямата сестра, беше, че замъкът „Мерик“ се намира на два дни път с кон оттук. А всеки час, през който щяха да се намират на пътя, беше много рискован — навсякъде обикаляха разбойници, а две самотни жени представляваха апетитна плячка дори за почтените мъже. Нито пътищата, нито странноприемниците бяха безопасни. Можеха да разчитат единствено на абатствата и манастирите, където всички по-благородни пътници избираха да отседнат.

— Проблемът е, че трудно ще избягаме с вързани ръце — продължи Дженифър този път на глас. — Което означава, че или ще трябва да ги убедим да ни развържат, или да направим опит да избягаме по време на обяда, когато ръцете ни са свободни. Ако направим така обаче, щом дойдат да приберат съдовете, веднага ще открият бягството ни, а ние няма да успеем да се отдалечим на достатъчно разстояние. Но пък си мисля, че ако това е единственият ни шанс в следващите дни, трябва да опитаме — завърши бодро тя.

— А какво ще правим, след като се озовем в горите? — попита Брена, представяйки си колко страшно би било да се скитат сами посред нощ.

— Не знам. Може би най-добре би било да се скрием някъде, докато престанат да ни търсят. Или да се опитаме да ги заблудим, че сме тръгнали на изток вместо на север. Ако откраднем два от конете им, ще имаме по-голям шанс да им се изплъзнем, макар и да ни бъде трудно да се крием. Само трябва да намерим начин да направим и двете неща едновременно. Да се скрием и да им се изплъзнем.

— Но как да сторим това?

— Нямам представа, но трябва да опитаме нещо. — Погледът й се спря на някакъв висок, брадат мъж, който говореше с един от рицарите. Щом усети, че го наблюдават, той изведнъж млъкна и съсредоточено се взря в нея.

Замислена дълбоко, Дженифър изобщо не го забелязваше. Огньовете горяха, пазачите им събраха съдовете и вързаха отново ръцете им, а двете момичета още не бяха измислили план.

— Не можем просто да си стоим тук като някакви послушни пионки и да чакаме той да ни използва за собствените си цели — избухна Джени, докато лежаха една до друга в тъмното. —