Кралството на мечтите

Тя си припомни как баща й говореше на доведените й братя, когато бяха малки: „Ако божията воля е да умрете в ръцете на враговете си, тогава го направете храбро! Умрете, биейки се до последен дъх, като истински воини. Като достойни представители на рода Мерик. Умрете, докато се сражавате…“

Тези думи продължиха да отекват в съзнанието й с часове, докато конете не забавиха ход и не се чу глъчката от събрани на едно място множество хора. Дженифър изведнъж почувства как страхът й се заменя от ярост — та тя беше прекалено млада, за да умре, това просто не беше справедливо! Брена също щеше да умре и това бе изцяло по нейна вина. Трябваше да се изправи пред Господ с този грях на съвестта си. И всичко това само защото онзи кръвопиец бродеше из околността, изяждайки всичко, изпречило се на пътя му.

Сърцето й заби по-силно, когато конете най-сетне спряха. Навсякъде около нея се чуваше подрънкване на метал в метал, докато мъжете се движеха наоколо в своите доспехи, и тя чу как някакви хора — очевидно пленници като нея и Брена — молят сърцераздирателно:

— Имай милост, Вълк! Имай милост…

Изведнъж усети как я вдигат от седлото, но все още не виждаше нищо, тъй като пелерината продължаваше да е омотана около главата й.

— Ройс! — извика нейният похитител. — Ела да видиш какво сме ти донесли!

Братът на Вълка я метна на рамото си и я понесе напред. В този момент тя чу как сестра й я вика.

— Бъди храбра, Брена! — изкрещя Дженифър, но викът й бе заглушен от пелерината и тя знаеше, че сестра й не може да я чуе.

В следващия момент грубо я свалиха на земята и я бутнаха напред. Краката й се бяха схванали и тя залитна, удряйки коленете си в земята. „Умри като Мерик! Умри храбро! Умри в бой!“ — продължаваше да отеква в съзнанието й. Тогава за пръв път тя чу гласа на Вълка — и Дженифър веднага го разпозна. Той беше дрезгав и огнен, като че ли бе излязъл направо от недрата на ада.

— Какво е това? Нещо, което да изям, надявам се.

„Разправят, че изяжда онези, които убива…“ — припомни си тя думите на малкия Томас. Въжето около ръцете й изведнъж се разхлаби, тя се изправи на крака и се помъчи да махне пелерината от главата си. Когато най-накрая успя, Джени замахна с всички сили и нанесе удар по тъмната фигура на гиганта пред нея, уцелвайки го в челюстта.

Брена припадна.

— Чудовище! — изкрещя Дженифър. — Варварин! — И щеше да го удари втори път, но юмрукът й беше уловен във въздуха. — Дявол! — не се спря тя, започна да се извива бясно и успя да го ритне по крака. — Изчадие на Сатаната! Похитител на невинни…

— Какво, по дяв… — изръмжа Ройс Уестморланд, протегна ръце, сграбчи нападателката си за талията и я вдигна във въздуха. Това се оказа грешка. Тя неистово зарита с крака и в следващия миг ботушът й се заби директно в слабините му. Ударът едва не го накара да се превие от болка.

— Малка кучка! — прогърмя гласът му и той я пусна, но само за да я сграбчи след секунда за косата, придърпвайки главата й назад. — Не мърдай! — изръмжа.

Сякаш и самата природа му се подчиняваше — затворниците изведнъж млъкнаха, дрънченето на металните доспехи секна и някаква ужасна, неземна тишина се възцари наоколо. Джени стисна очи и се приготви за удара на могъщия юмрук, който вероятно щеше да я убие.

Но той така и не се появи.

Обзета от страх и болезнено любопитство, тя бавно отвори очи и тогава за пръв път видя лицето му. Демоничният звяр, който се извисяваше пред нея, почти я накара да изкрещи от ужас. Беше страшно едър. Огромен. Косата му бе черна, а наметалото в същия цвят се стелеше по гърба му, развявайки се призрачно на вятъра, като че ли имаше свой собствен живот. Сиянието от огньовете танцуваше по смуглото му изпито лице с ястребови черти, хвърляйки такива сенки, че го правеше да изглежда направо сатанинско. Раменете му бяха масивни и широки, гръдният му кош наподобяваше крепост, а ръцете му бяха мускулести. На Джени й бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че той беше виновен за всяко злодеяние, в което го обвиняваха.

„Умри храбро! Умри бързо!“

Тя завъртя глава и впи зъби в дебелата му китка.

Дженифър забеляза как очите му се разширяват от изненада, ръката му се издига и в следващия момент се стоварва върху бузата й с такава сила, че главата й се отметна встрани и девойката се строполи на земята. Тя инстинктивно се сви на кълбо, затвори очи и зачака смъртоносния удар, който щеше да я довърши, докато ужасът крещеше от всяка пора на треперещото й тяло.

Гласът на великана прогърмя над нея и този път й се стори много по-страшен, защото съскаше със стаена ярост:

— Какво си направил, дяволите да те вземат? — ядосваше се Ройс на по-малкия си брат. — Не ни ли стигат проблемите, че си ми домъкнал и това тук? Мъжете са изморени и гладни, а на всичкото отгоре ти ми докарваш и две жени, които да възбудят още повече недоволството им!

Преди брат му да може да отговори, Ройс нареди на другия мъж да ги остави сами, след което погледът му се стрелна към лежащите в краката му момичета — едното от тях припаднало, а другото — свито на кълбо и треперещо. По незнайни причини обзетото от конвулсии момиче го разяри повече от неподвижната й спътничка.

— Хайде, ставай! — извика й той, побутвайки я с върха на ботуша си. — Беше храбра преди минута, сега ставай!

Джени се подпря несигурно с ръка на земята и се опита да се изправи на крака, докато вниманието на Ройс отново се бе насочило към брат му.

— Очаквам отговор, Стефан!

— Ще го получиш веднага щом спреш да ми викаш. Тези жени са…

— Монахини! — процеди през зъби Ройс, а погледът му беше закован в масивното разпятие, висящо на врата на Джени, след което се прехвърли върху облеклото на девойките. Прозрението, което го осени за секунда, за малко да го лиши от дар слово.

— За Бога… Да не би да си домъкнал монахините тук, за да ги използваме като курви?

— Монахини! — беше зяпнал Стефан, безкрайно учуден.

— Курви! — изграчи възмутено Джени. Едва ли обаче беше дотолкова затънал в безбожието, че да ги даде на мъжете си като курви.

— Мога да те убия за тази лудост, която си извършил, Стефан, така че по-добре ми помогни…

— Ще се почувстваш по-добре, когато разбереш кои всъщност са те — каза Стефан, отмествайки ужасения си поглед от разпятието на Джени. — Пред теб, скъпи братко — започна самодоволно — стои лейди Дженифър, многообичаното най-голямо дете на лорд Мерик.

Ройс погледна изумен брат си, после юмруците му се разтвориха, докато се опитваше да разгледа лицето на Джени.

— Или ти си се заблудил, Стефан, или тази страна разнася фалшиви слухове, защото хората разправят, че дъщерята на Мерик е най-красивата перла, което Шотландия може да роди.

— Изобщо не съм се заблудил, скъпи братко. Тя е дъщеря му — чух го от собствената му уста.

Сграбчвайки треперещата брадичка на момичето, Ройс се вгледа съсредоточено в изпоцапаното му лице. Веждите му се сключиха и той тъжно се усмихна.

— Как изобщо е възможно някой да те нарече красива? — саркастично изрече англичанинът. — Перлата на Шотландия?

Видя как гневът припламна в очите й, докато отново се мъчеше да се освободи от хватката му, но вместо да оцени куража й, той се ядоса още повече. Всичко, свързано с името Мерик, го вбесяваше и го караше да кипи от неистова жажда за отмъщение.

— Отговори ми! — заповяда й той, приближавайки лицето си до нейното.

Брена, която междувременно бе дошла на себе си, скочи изведнъж на крака и застана гордо до сестра си. Струваше й се, че Дженифър по някакъв начин поема и нейната вина.

— Никой не говори на Джени така, разбра ли! — извика тя на ужасния исполин пред нея.