— Изобщо не трябваше да се промъквам тайно — отвърна тя с цялата гордост и презрение, които можеше да си позволи. — Вашият пазач беше заспал.
Ройс изглеждаше засегнат и изпълнен с недоверие. Той кимна на Арик. Светлокосият гигант тръгна с неизменната брадва в ръката си между мъжете, търсейки провинилия се страж. Джени се запита какво ли ще се случи с горкия човечец. Без съмнение щяха да го накажат, но вероятно наказанието нямаше да бъде строго. Не можа да разбере, защото Ройс я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.
Докато минаваха покрай войниците, девойката усещаше враждебността и яростта, излъчващи се от всеки рицар, който спираше погледа си върху тях. Напълно обяснимо — с бягството си тя беше направила всички на глупаци. Затова те я мразеха и омразата им бе толкова силна, че тя почти я усещаше с кожата си. Дори графът сякаш й беше по-ядосан отпреди, помисли си момичето, докато ускоряваше крачка, за да не изтръгне ръката й от рамото.
Изведнъж тя с ужас си даде сметка, че Ройс Уестморланд я водеше не към тяхната палатка, а към своята.
— Няма да вляза вътре! — заяви девойката. Изругавайки тихичко, графът изведнъж я сграбчи здраво, преметна я през рамо и я хвърли върху купчина кожи, струпани до една от стените на шатрата. Навън се чуха одобрителни викове и смях, а Дженифър се почувства ужасно засрамена и унизена. Тя се изправи на крака и изкрещя на Ройс:
— Само да опетниш честта ми, ще те убия!
— Да опетня честта ти? — отвърна презрително той. — Точно сега последното нещо, което събуждаш у мен, е плътско желание. Оставаш в тази палатка, защото, първо, е много добре охранявана и няма нужда да губя времето на хората си да те пазят и, второ, тя се намира в центъра на лагера и ако случайно се опиташ отново да избягаш, войниците ми ще те спипат начаса. Разбра ли?
Тя само го изгледа надменно. Ръцете му се свиха в юмруци и той процеди:
— Ако направиш още нещо, което да причини неприятности на мен или на хората ми, лично ще се погрижа да превърна живота ти в истински ад. Разбра ли?
Съдейки по жестокия израз на суровото му лице, Дженифър напълно му вярваше.
— Отговори ми!
Момичето преглътна и кимна.
— И… — започна той, но изведнъж млъкна, като че ли внезапно реши да не й казва нищо повече. Обърна се към масата и взе оттам една гарафа с вино. Тъкмо щеше да отпие, когато Гауин — неговият оръженосец — влезе в палатката. Носеше завивките, които бе взел от палатката на момичетата. Той възнамеряваше да ги раздаде на хората, когато видя, че всъщност са нарязани, а не закърпени.
Ройс го погледна и изразът на лицето на оръженосеца му го учуди.
— Какво става с теб? — попита го той.
Гауин се взря смутено в господаря си, сякаш се чудеше как да му обясни.
— Завивките, сир… — каза той, поглеждайки обвинително Джени, — тя ги е нарязала, вместо да ги зашие… На мъжете и без това им е студено с тези одеяла, но сега съвсем ще…
Сърцето й заби по-силно и тя бе обзета от истински ужас, докато графът бавно оставяше гарафата с вино на масата и се обръщаше към нея.
— Ела тук — изрече той, а гласът му звучеше като кошмарен шепот.
Поклащайки глава, Дженифър отстъпи назад.
— Не влошавай положението си — предупреди я той. — Казах
Момичето по-скоро би скочило от някоя скала. Покривалото на входа беше вдигнато, но нямаше никакъв начин да избяга; войниците се тълпяха отвън, любопитни да разберат какви ще се случи.
— Гауин, донеси ми игла и конец — каза Ройс на оръженосеца си, без да откъсва очи от девойката.
— Веднага, милорд — каза момчето и побърза да изпълни заръката на господаря си.
Графът вдигна парцалите, които бяха останали от одеялата, и ги тикна под носа на Дженифър.
— Ще зашиеш отново всичко, което си повредила — каза той с необичайно тих глас.
Напрежението изведнъж я напусна и тя се вгледа в похитителя си със смесица от изумление и облекчение. След като го бе накарала да изгуби цяло денонощие да я преследва, след като бе виновна за смъртта на красивия му кон и бе съсипала дрехите му, единственото наказание, което й бе наложено, беше да зашие завивките, които бе повредила. Така ли щеше да превърне живота й в истински ад?
— Няма да спиш с одеяло, докато не поправиш всичко, което си развалила, разбра ли? — добави той. — Докато хората ми мръзнат, ти също ще стоиш на студено.
— Д-д-добре — отвърна тя с треперещ глас. Докато се пресягаше за одеялата, си помисли, че слуховете за неговата безпощадност са силно преувеличени. В следващия момент обаче се случи нещо, което я накара да си промени мнението. Той така я стисна за китката, че тя изпищя от болка.
— Ти, малка разглезена кучка! — просъска й той. — Някой е трябвало да пречупи гордостта ти още когато си била дете. Обаче, след като родителите ти не са направили това, аз ще го направя!
Преди да успее да реагира, Ройс седна и я дръпна надолу. Тя падна в скута му, я той приклещи краката й с бедрата си.
— Не! — изкрещя тя, срамувайки се от нежеланата публика, която се бе събрала отвън и вероятно изгаряше от любопитство да разбере какво става в палатката. — Няма да посмееш!
Без да й обръща никакво внимание, графът вдигна тежката си ръка и я удари силно по задника.
— Това — каза той — е за моя кон.
Дженифър прехапа устни, за да не заплаче от болка и унижение, а ударите се стоварваха един след друг.
— Това е за съсипаните дрехи… това за глупавото ти бягство… това за горделивия ти нрав…
Ройс продължи да я бие, докато го заболя ръката. През цялото време тя не издаде нито звук и ако тялото й не се сгърчваше всеки път, когато я удряше, би се обзаложил, че не усеща нищо.
Черният вълк вдигна за пореден път ръка, но се поколеба. Дженифър се стегна в очакване на удара, цялото й тяло се скова, но не каза нищо. Едновременно отвратен и лишен от удоволствието, което щеше да изпита от това да я види как плаче и моли за милост, той изведнъж я блъсна на земята и се изправи на крака, загледан в треперещото й тяло.
Дори и в този момент гордостта й не бе сломена. Тя бавно се изправи, сякаш чувстваше, че е под достойнството й да лежи в краката му, и застана пред него. Изглеждаше толкова дребна, трепереща и уязвима, че съвестта на графа внезапно проговори.
— Дженифър… — започна той.
Тя вдигна глава и Ройс замръзна от изненада и възхищение. С разрешената си коса и изпълнени с омраза очи девойката стоеше пред него като някаква побесняла циганка. Тя бавно вдигна ръка… и той забеляза в малката й длан своя кинжал, който очевидно бе успяла да измъкне от ботуша му, докато я бе налагал.
И точно в този момент, докато тя държеше кинжала високо вдигнат, готова всеки момент да нанесе смъртоносен удар, Ройс Уестморланд си помисли, че тя е най-прелестното създание, което някога е виждал — див, красив и яростен ангел на възмездието… Гърдите й трескаво се издигаха и спадаха, докато тя се мъчеше да овладее дишането си. Беше се осмелила да се изправи срещу противник, който многократно я превъзхождаше по сила. Да, Ройс я беше наранил и я беше набил, но въпреки това не бе успял да прекърши несломимия й дух. Той бавно протегна ръка.
— Дай ми този кинжал, Дженифър.
Тя го вдигна още по-високо и мъжът си даде сметка, че се цели право в сърцето му.
— Повече няма да ти причиня болка — продължи той, докато гледаше как Гауин се приближава зад нея, а на лицето му бе изписано суровото изражение на човек, твърдо решен да брани на всяка цена живота на господаря си. — Нито пък — добави — моят оръженосец ще ти стори нещо, въпреки че сега е точно зад теб с намерението да ти пререже гърлото, ако се опиташ да ми направиш нещо.
В яростта си момичето бе забравило, че Гауин също се намираше в палатката по време на наказанието й. И той бе присъствал на унижението й, помисли си тя и тази мисъл избухна подобно на вулкан.
— Дай ми кинжала — спокойно повтори графът, протегнал ръка, надявайки се, че този път девойката ще го послуша. Тя кимна, сякаш се подчиняваше, но в следващия миг блестящото острие проряза въздуха
