озове отново в прегръдките на тази обич.
— О, миличка, никога повече! — Тедра се отдръпна леко и впи жаден поглед в лицето на дъщеря си; сините й очи я поглъщаха така, сякаш не бе очаквала да я види отново. — Колко пъти ми идваше да скоча и да те довлека, ако трябва насила, обратно вкъщи. Подлудих баща ти. Аз също се побърках от тревога. — Засмя се. — Но ти си тук, добре си… Добре си, нали?
Шанел също се засмя.
— Да.
Тедра я привлече отново към себе си.
— И ще продължиш да бъдеш добре. И ще останеш тук. Не — прошепна на ухото й тя, когато я усети, че настръхва. — Няма от какво да се притесняваш. Ако се наложи, ще те пусна. Дори ще оставя Марта на Роувъра, за да може да те отведе оттук. Аз обаче ще направя всичко, което зависи от мен, за да не допусна да се случи нещо такова.
— Дори ако не искам той да бъде Шака’анец? — попита колебливо младата жена.
Майка й се отдръпна отново с въздишка.
— Значи вече си направила избора си? Вече си го срещнала?
— Не.
— В такъв случай ще се тревожим, след като го намериш. Баща ти не е съвсем непреклонен. Той желае щастието ти не по-малко от мен. Но за това ще говорим после.
Шанел се върна към действителността и тя си припомни, че не са сами; намираха се насред алея между арени и в момента се бяха превърнали в център на внимание.
— Защо ни зяпат?
Тедра се засмя.
— Корт така се спусна след теб, че разблъска всички по пътя си. Както знаеш, не би трябвало да те губи от погледа си.
Младата жена се огледа. Естествено, андроидът я бе догонил и сега стоеше непосредствено зад нея.
— Май изобщо го забравих.
— Освен това — добави Тедра, като я стисна отново в обятията си, — бих могла да кажа, че двете с теб направихме истински спектакъл. Да се надяваме, че този факт няма да достигне до ушите на баща ти, в противен случай ме очакват неприятности, задето съм излязла без придружители.
Шанел също се засмя, защото надникна през рамото на майка си и видя кой още беше пристигнал току-що.
— Вече е късно.
Тедра изпъшка.
— Дяволска работа — възкликна тя, след което се обърна и се озова лице в лице със своя другар в живота. — Просто като я забелязах, не можах да изтрая, Чалън. Би било неразумно да очакваш подобна постъпка от мен, след като не съм я виждала цели девет месеца.
— Май си забравила чия беше идеята за нейното отсъствие.
— Прав си. Да взема сега да си бия главата в земята от срам.
— Жено, още малко и ще ме предизвикаш.
— Така ли? — отвърна с известна изненада тя. — Значи още не си ми ядосан?
— Импулсивността ти е разбираема. А сега пусни дъщеря ми, за да мога да я приветствам и аз както подобава.
„Както подобава“ означаваше да няма прегръдки на публично място, така че Чалън просто започна да я оглежда от главата до петите, като й повдигна брадичката и се взря в лицето й така, както бе направила и неговата другарка в живота. А после, за безкрайно изумление на младата жена, я придърпа към себе си и я прие във воинските си обятия. Макар да не я притисна към гърдите си, тя се усети заобиколена от неговата сила… и любов.
— Много липсваше на майка си — заяви официално, но с много чувство той.
Шанел засия. Когато разговаряше с Шака’анец, човек трябваше винаги да чете между редовете. Те рядко използваха местоимението „аз“; обикновено го заместваха с „един воин“ или, в случая на Чалън, с „майка ти“. Тя обаче знаеше, че той говори за себе си, а той знаеше, че тя разбира и неговата усмивка беше невероятно красива.
Не се беше променил изобщо по време на нейното отсъствие, но тя и не бе очаквала подобно нещо. През целия си двайсетгодишен живот не бе забелязала някаква промяна у своите родители; те като че ли не остаряваха. И в това нямаше нищо чудно, тъй като всеизвестен факт, бе че Шака’анците остаряват бавно и красиво. Колкото до Тедра, макар самата тя да не бе Шака’анка, продължаваше да полага изключително големи грижи за своето тяло, на което в много светове се гледаше като на смъртоносно оръжие. Но не и в този свят. Не и от страна на нейния другар в живота, който беше висок почти два метра и десет сантиметра, а силата му отговаряше на размерите.
— Толкова се радвам, че съм си отново у дома. И ви благодаря за аеробуса. Прекрасна изненада.
— Какъв аеробус? — попита Чалън.
— Чалън, мисля, че вече трябва да се прибираме в шатрата — намеси се припряно Тедра.
— Какъв аеробус? — повтори той, като сведе поглед към своята другарка в живота.
— Добре де, този, който й купихме. Нали за това я изпратихме в Кистран, за да се научи да пилотира. Да прави нещо полезно…
— Нещо, което бъдещият й другар в живота надали ще разреши — отбеляза тихо той. — Помисли ли за това, когато ме убеждаваше да я пусна в Кистран?
— Не, но ти очевидно си помислил — изпъшка Тедра. — Защо тогава се съгласи?
Чалън постави длан върху бузата й и внезапно се усмихна.
— И ми задаваш този въпрос сега, след всичко, което направи, за да получиш разрешението ми,
Бузите на Тедра пламнаха, но за щастие ярко розовият им цвят подхождаше чудесно на синьото чаури и пелерина. Само наметалото й трябваше задължително да бъде бяло или синьо, за да отбелязва принадлежността й към дома на нейния другар в живота, но днес в негова чест бе цялата в синьо, в това число и сандалите. А сега й се искаше да не го бе направила.
Отблъсна ръката му, но това само го разсмя. Карайки я да се засрами, той я наказваше, задето бе купила аеробуса, без да го сподели с него. Дано се разминеше само с това. Бе достатъчно да хвърли поглед към дъщеря си обаче, за да разбере, че тя също е наясно. По дяволите! Само това й липсваше на Шанел, още едно напомняне, че не е особено лесно да се справиш с воините. Идеше й да срита Чалън.
— Няма как да знаеш какво ще направи бъдещият й другар в живота… Или вече знаеш? — Очите й се присвиха леко. — Не си взел решение, без да ми кажеш, нали, скъпи?
Двете жени зачакаха напрегнато отговора му. Тедра бе готова да избухне. Шанел просто се страхуваше.
— Когато вземам такова решение, жено, не е нужно да те уведомявам. Не, все още не съм го взел.
Младата жена си отдъхна.
— Татко, искам да поговоря с теб във връзка с това.
— Може, но вземането на решението си остава моя работа.
Шанел заскърца със зъби.
— Това означава ли, че ще пренебрегнеш моите желания? Ами ако аз избера сама?
— В такъв случай аз пък се надявам, че ще бъда в състояние да приема твоя избор.
Младата жена премигна.
— Сериозно ли говориш? Наистина ли ще обмислиш моите предпочитания?
— Разбира се,
Та той я обичаше. Желаеше щастието й. Ключовата дума обаче си оставаше „ако“. „Ако“ приемеше избора й, но „ако“ не го приемеше, щеше да се наложи тя да приеме неговия. Все пак това бе за предпочитане пред другото, а именно — баща й да вземе решение, преди тя самата да си е намерила някого.
