— Да се разхождате в такъв пуст квартал, госпожице, означава просто сама да си търсите белята — нахока я Тао Ган. — Или познавате тия двама главорези?
— Не, сигурно бяха някакви скитници — отвърна тя с мекия глас на образована жена. — Идвах от пазара и минах оттук, защото е по-прекият път до храма на бога на войната. И тогава налетях на тях. Те ме оставиха да ги задмина и изведнъж ме сграбчиха изотзад. Много ви благодаря за помощта, толкова навреме дойдохте!
— Благодарете на щастливата си звезда — промърмори Тао Ган. Когато излязоха на претъпканата улица, която минаваше от южната страна на пъстро осветения пазарен площад, той добави: — По-добре да отложите посещението си в храма за през деня. Довиждане.
Понечи да тръгне по алеята между сергиите, но момичето постави длан върху неговата и попита смутен:
— Моля ви, бихте ли ми казали името на магазина до нас? Сигурно е зарзаватчийница, защото усещам аромата на мандарини. Ако зная къде сме, мога и сама да намеря пътя.
Докато говореше, тя извади от ръкава си тънка бамбукова пръчка. Това беше сгъваем бастун. Тао Ган се взря в очите й. Те бяха мъртви, прозрачно сиви.
— Ще ви изпратя до дома, естествено — с разкаяние каза той.
— Не е необходимо, господине, добре познавам квартала. Просто се нуждая от ориентир.
— Трябваше да убия онези подлеци — гневно промърмори Тао Ган и се обърна към момичето: — Ето, хванете се за ръкава ми. Ще ви водя и така ще стигнем по-бързо. Къде живеете?
— Много сте внимателен, господине. Живея недалеч от североизточната част на пазара.
Те се запътиха нататък, като Тао Ган си пробиваше път в тълпата с остри лакти. След малко момичето запита:
— Вие сте военен, временно назначен в града, нали?
— О, не. Аз съм търговец от един град на Запад — побърза да отвърне Тао Ган.
— Разбира се, извинете ме — каза смирено тя.
— Какво ви накара да си помислите, че съм офицер? — учудено попита Тао Ган.
Тя се поколеба за миг, после отвърна:
— Ами, кантонският ви е чудесен, но аз имам много остро ухо и долавям столичен акцент. Освен това, когато измамихте двамата разбойници, викайки стражниците, гласът ви наистина звучеше като на човек свикнал да издава заповеди. И най-сетне, в този град всеки е зает със своята си работа. На никой обикновен гражданин и през ум няма да му мине да се намеси, когато двама негодници нападат една жена. Ще добавя също, че, както усещам, вие сте мил и деликатен човек.
— Добри разсъждения — сухо отбеляза Тао Ган. — С изключение на последното ви предположение, което е доста далеч от истината.
Той я погледна косо и видя, че лека усмивка озари неподвижното й лице. Големите очи и пълните устни й придаваха особено изражение, при все това той я намираше за необикновено привлекателна. Вървяха мълчаливо. Когато стигнаха до североизточния край на пазара, момичето каза:
— Живея в четвъртата пряка надясно. Сега по-добре ме оставете аз да водя.
Тясната уличка ставаше все по-тъмна. Момичето леко почукваше с пръчката си по облия калдъръм. От двете страни се издигаха паянтови двуетажни дървени постройки. Когато завиха в четвъртата пряка, мракът стана непрогледен. Тао Ган трябваше много да внимава, за да не се препъне по хлъзгавите неравни камъни.
— Това са къщи, които се дават под наем, и в повечето живеят продавачи от пазара — каза момичето. — Прибират се късно нощем, затова сега е толкова тихо. Ето, пристигнахме. Внимавайте със стъпалата, много са стръмни.
Това бе моментът, когато трябваше да се сбогува, но Тао Ган си каза, че щом е дошъл дотук, би могъл да се опита да разбере нещо повече за това странно момиче. На площадката тя го поведе към вратата, отвори я и каза:
— На масата, веднага вдясно, има свещ.
Тао Ган я запали с огнивото си и огледа голите стени на стаята. Подът беше дъсчен, три от стените бяха с напукана мазилка, а четвъртата липсваше. Само тънък бамбуков парапет отделяше стаята от плоския покрив на съседната къща. В далечината върху нощното небе се открояваха извитите стрехи на високите постройки. Стаята бе изключително чиста, лекият бриз не бе прогонил душната жега, която изпълваше улицата. До свещта бяха поставени кошничка за чайник, керамична чашка и дървена дъска за рязане с няколко парченца краставица и дълъг тънък нож на нея. До масата имаше нисък дървен стол, на отсрещната стена бе облегната тясна пейка. В дъното гостът зърна висок бамбуков параван.
— Както виждате, не мога да ви предложа кой знае какво — със сериозен глас каза момичето. — Доведох ви тук, защото от всичко на света най-много ненавиждам неизплатените дългове. Аз съм млада и като че ли не изглеждам зле. Ако искате да спите с мен, моля. Леглото ми е зад паравана.
Той се взираше в нея, поразен и безмълвен. Момичето добави с равен тон:
— Няма защо да се притеснявате, не съм девствена. Изнасилиха ме четирима пияни войници миналата година…
Тао Ган се втренчи в спокойното й бледо лице и каза бавно:
— Вие сте или дълбоко покварена, или безкрайно, невероятно простодушна. Както и да е, вашето предложение не ме интересува. Но аз съм много любопитен по отношение на различните човешки типове, а вашият е съвсем нов за мен. Да приемем, че кратък разговор и чаша чай ще уредят напълно дълга, който според вас имате към мен.
Тя едва-едва се усмихна.
— Седнете. Ще ида да сменя тази съдрана дреха.
И изчезна зад паравана. Тао Ган си наля чаша чай от чайника в кошничката. Докато отпиваше на бавни глътки, с учудване се вторачи в редицата малки кутии, които висяха на кукички от бамбуков прът под корниза. Бяха десетки, може би дори стотици, всичките различни по форма и размер. Той се озърна и видя, че на плота над пейката стояха четири големи, гледжосани в зелено гърнета с плътни капаци от бамбукова рогозка. Внимателно се ослуша. Лицето му бе застинало в дълбоко учудване. Сред неясните шумове на града долавяше някакво слабо и непрекъснато бръмчене, без да може да разбере откъде идва. Не беше ли от малките кутийки? Той стана и пристъпи към парапета. Във всяка една кутийка бяха пробити малки дупчици и той вече недвусмислено долови, че звукът идваше оттам. Най-сетне проумя. Вътре имаше щурци. Не се интересуваше кой знае колко от тези животинки, но знаеше, че мнозина обичат цвърченето им и държат по няколко в къщите си, и то често в скъпи клетчици от слонова кост или сребърен филигран. Други пък бяха пристрастени към боеве между щурци. Обикновено се разиграваха в кръчмите и по пазарите, като два войнствени щуреца се поставяха в резбована бамбукова тръба с прозорчета, а господарите им ги дразнеха и подтикваха, гъделичкайки ги с дълги тънки сламки. На тези състезания се разиграваха сериозни залози. Тао Ган установи, че всеки щурец издава едва доловим, но различаващ се от другите звук. Над всички звънтеше кристален тон, който идваше от една кратунка в края на редицата. Започваше ниско, за да се извиси постепенно до висок регистър с невероятна чистота. Тао Ган взе кратунката и я приближи до ухото си. Внезапно високият тон премина в ниско бръмчене.
Момичето се появи иззад паравана, облечено в проста, поръбена с черен ширит маслиненозелена дреха с тънък черен пояс. Тя пристъпи бързо до него и припряно затърси с ръце във въздуха малката клетка.
— Внимавайте с моето златно звънче! — възкликна тя.
Тао Ган постави кратунката в ръцете й.
— Просто слушах прекрасния му глас — отвърна той. — Продавате ли тези насекоми?
— Да — отвърна тя, докато окачваше кратунката на мястото й. — Продавам ги или на пазара, или направо на клиенти. Този щурец е най-ценният от всички. Много рядко се попада на такъв, особено тук на Юг. Познавачите ги наричат „златно звънче“ — тя седна на пейката, положи изящните си ръце в скута и продължи: — В гърнетата на полицата държа бойните щурци. Жал ми е за тях, толкова ми е мъчно, като си помисля за стройните им крачка и красивите пипалца, които ще се изпочупят в битката. Но трябва да ги държа в запас, тъй като търсенето е голямо.
