— Как ги ловите?
— Просто се разхождам напосоки покрай стените на градините и старите сгради. Разпознавам добрите щурци по песента им и за примамка използвам парченца краставица. Те са нежни създания и са много умни. Понякога ми се струва, че ме познават. Пускам ги на свобода тук в стаята и щом им кажа, веднага се прибират в кутийките си, всеки в своята.
— Никой ли не се грижи за вас?
— Не се нуждая от грижи. И сама се справям.
Тао Ган кимна, но след миг рязко вдигна глава. Стори му се, че стълбата изскърца.
— Нали казахте, че съседите ви се прибират късно?
— Да, така е — отвърна тя.
Той се вслуша внимателно. Освен песента на щурците не долови нищо друго. Навярно му се бе счуло.
— Добре ли се чувствате тук, сама през по-голямата част от деня и нощта? — с недоверие попита той.
— О, да. Впрочем можете да говорите на северния диалект. Владея го доста добре.
— Благодаря, предпочитам да упражнявам кантонския си. Нямате ли роднини в града?
— Имам. Но след злополуката с очите ми напуснах дома си. Името ми е Ланли и между впрочем аз все още си мисля, че вие имате военен чин.
— Да, така е. Аз съм нещо като чиновник, член на свитата на високопоставен държавен служител от столицата. Името ми е Тао. Достатъчно ли печелите, за да се прехранвате?
— Дори ми остава нещичко, за да слагам настрана. Нуждая се само от маслена питка сутрин и вечер, а на обед — от купичка юфка. Щурците не ми струват нищо, а се продават на добра цена. Вземете златното звънче например. Цял сребърник мога да получа за него. Въпреки че изобщо не смятам да го продавам — тя се усмихна и продължи: — Намерих го вчера. Невероятен късмет! Разхождах се покрай западната стена на кулата… чували ли сте за будисткия храм?
— Храмът на Цъфтящата пагода в западния квартал?
— Точно така… И изведнъж чувам гласчето му съвсем наблизо. Като че ли звучеше уплашено. Слагам парченце краставица долу до стената и го викам ей така — тя сви устни и издаде звук, който необикновено приличаше на свиренето на щурец. — После клякам и чакам. Най-после той дойде, чух го как хруска краставицата. Когато се нахрани до насита и бе напълно доволен, го захлупих с кратунката, която винаги нося в ръкава си — тя вдигна глава и прошепна: — Чуйте, сега отново пее прекрасно, нали?
— Наистина.
— Струва ми се, че вие също бихте могли да ги обикнете. След време. Гласът ви е ласкав, не може да сте груб човек. Какво направихте на двамата мъже, които ме нападнаха? Изглежда, много ги заболя.
— Как да ви кажа, аз не обичам да се бия, възрастен човек съм. Поне два пъти по-възрастен от вас. Но доста съм пътувал и съм се понаучил да се оправям. Надявам се и вие да сторите същото, Ланли, отсега нататък. Светът е пълен с лоши хора, които са готови да се възползват от момиче като вас.
— Наистина ли мислите така? Не, аз смятам, че хората всъщност не са лоши. Случва се да са зли и долни, но то е, защото са нещастни или самотни или не могат да се сдобият с онова, което желаят. Обзалагам се например, че онези двамата не са имали пари да си купят купичка ориз, камо ли жена. Те ме изплашиха, защото си помислих, че ще ме бият, но може би нямаше да го направят, защото разбраха, че съм сляпа и че не бих могла да ги издам.
— Следващия път, когато ги срещна — ядно отвърна Тао Ган, — ще предложа на всеки от тях по един сребърник като награда за любезните им намерения! — той изпразни чашата си и със задоволство в гласа добави: — При това отсега нататък пари ще им трябват доста, защото единият вече няма да може да си служи с дясната ръка, а другият ще трябва да прочисти окото си от негасената вар и вероятно ще остане едноок за цял живот.
Тя скочи на крака и извика гневно:
— Какво сте направили с тях! И като че ли това ви харесва. Вие сте долен, жесток човек!
— А вие сте една много глупава млада жена! — отвърна й Тао Ган. Стана и се отправи към вратата. На прага мрачно добави: — Благодаря за чая.
Тя хвана свещта и излезе на площадката, като я държеше високо, за да освети стълбището.
— Внимавайте — тихо каза тя, — стълбите са много стръмни.
Тао Ган промърмори нещо и заслиза надолу. Когато се озова на улицата, се обърна и огледа внимателно къщата. Просто по навик, каза си той — разбира се, нямаше никакво намерение да се връща тук. Не му трябваха никакви жени, а още по-малко тази глупава фуста с нейните щурци. Той пое по улицата. Беше ядосан.
Глава IV
Съдията Ди разговаря с двамата си помощници както в добрите стари времена; мисията им се оказва игра с непознат противник и незнаен залог
Углавната улица, която пресичаше града от север на юг, бе бляскаво осветена от ярките фенери на магазините, гостилниците и пивниците. Тао Ган се смеси с пъстрата тълпа, като поразвеселен надаваше ухо за яростните разправии и пиянските препирни. Настроението му бързо се подобри. Когато високите стени на губернаторския дворец изникнаха пред погледа му, върху устните му играеше обичайната скептична усмивка.
Тук магазините бяха по-малко, движението поутихна. Наоколо се виждаха само високи сгради с часовои пред вратите. Отляво беше градският съд, отдясно — гарнизонният щаб. Тао Ган задмина широкото мраморно стълбище, което водеше до великолепната, лакирана в червено порта на двореца. Следвайки доста зловещата, назъбена в горния край стена, стигна до източния край на двора и почука по прозорчето на малка вратичка. Обясни на часовия кой е. Вратата се отвори и той премина през дълъг, кънтящ под стъпките му мраморен коридор до отделения двор в източното крило, където бе настанен съдията Ди.
В преддверието спретнат униформен домоуправител с безмълвна почуда се завзира в раздърпания посетител. Тао Ган спокойно свали козия кафтан. Отдолу носеше тъмнокафява роба, якичката му бе бродирана със сърма, ръкавелите показваха секретарския му ранг. Домоуправителят побърза да се поклони дълбоко и внимателно пое дрипавите дрехи. После отвори висока двойна врата.
Огромната празна зала бе слабо осветена от десетки сребърни свещници, наредени между двете редици внушителни, лакирани в червено колони край стените. До лявата имаше широка резбована скамейка от санталово дърво и маса с висока бронзова ваза. Средата на залата бе напълно гола, като се изключи огромният тъмносин килим. В далечния край Тао Ган зърна огромно бюро пред позлатен параван. Съдията Ди седеше зад него, а Цяо Тай — на нисък стол отстрани. Тао Ган се упъти натам. Усещаше деликатното ухание на санталово дърво и повехнал жасмин. Беше прохладно и много тихо.
Съдията Ди беше в пурпурна роба със златно везмо по краищата и висока шапка с висящи краища и златен надпис „Държавен съветник“. Той се бе облегнал назад в дълбокото кресло с кръстосани в широките ръкави ръце. Цяо Тай изглеждаше дълбоко угрижен, с отпуснати рамене и се взираше със застинало лице в старинната бронзова ваза върху бюрото. Тао Ган отново се удиви колко много се бе състарил съдията през последните четири години. Лицето му бе отслабнало, около очите и устата му имаше дълбоки бръчки. Гъстите му вежди все още бяха катраненочерни, но дългата му брада, мустаците и бакенбардите сребрееха.
Когато Тао Ган пристъпи до бюрото и се поклони, съдията Ди повдигна глава. Той изправи гръб, тръсна ръкавите си и заговори с дълбокия си кънтящ глас:
— Седни тук, Тао Ган. Имаме лоши новини. Добре стана, че двамата отидохте на кея предрешени — той се обърна към домоуправителя, който все още бе в залата, и нареди: — Донеси пресен чай.
След като старият служител напусна помещението, съдията се наведе напред, постави лакти на бюрото и се вгледа в двамата си помощници. Усмихна се тъжно и каза:
— Хубаво е, че отново сме заедно, приятели. След пристигането ни в столицата всеки от нас бе толкова зает със собствените си работи, че неофициалните ни срещи и разговори съвсем се разредиха, за разлика от
