се съобразим с изключителната секретност, към която се е придържал цензорът, поне докато не разберем какво точно става тук. Така че ще трябва да минем без помощта на местните власти. След като обядвах, все пак извиках началника на специалния отдел на военната полиция и той подбра четирима тайни агенти, които ще ни помагат в рутинните процедури по издирването. Както знаете, специалният отдел е абсолютно независим. Местните военни власти нямат контрол над него, началникът му докладва направо в столицата — съдията въздъхна и продължи: — Така че ни предстои изключително трудна задача. От една страна, трябва да се правим, че работим в тясно сътрудничество с губернатора по някакви измислени проблеми, а, от друга, да провеждаме разследване при пълна и абсолютна тайна.
— И то с неприятел, когото не познаваме, но който следи всяка наша стъпка! — обади се Тао Ган.
— Не наша, а на цензора и доктор Су — поправи го съдията Ди. — Той или те не биха могли да знаят целта на нашето идване тук, понеже това е държавна тайна, известна единствено на Великия съвет. Държали са под око доктор Су и вероятно цензора, защото не са искали те да се свързват със странични хора. И понеже не се спират пред убийство, цензорът може би е в сериозна опасност.
— Имате ли някакво основание да подозирате губернатора, господарю? — запита Цяо Тай.
— Никакво! Преди да напусна столицата, прегледах досието му в отдела за кадри. Смятан е за зорък и способен служител. Преди двайсет години е бил блестящ млад помощник в местното съдилище. После, след достойна и бляскава кариера като съдия в няколко окръга, е издигнат за префект. Две години по-късно е изпратен отново в Кантон, този път като губернатор на цялата Южна провинция. Семейният му живот е за пример, има три дъщери и един син. Единствената критична забележка, която открих, бе, че е доста амбициозен и че храни надежди да получи поста губернатор на столицата. И така, след като му наговорих онези измислици за доктор Су, наредих да свика най-добрите специалисти по външната ни търговия на кратко заседание половин час преди вечеря. Надявам се по този начин да събера ценни сведения за поведението и заниманията на арабите в града под прикритието, че искам да бъде запознат с външната търговия — той стана и добави: — Така че да вървим в съвещателната зала. Там ни очакват.
Те се упътиха към вратата и Тао Ган запита:
— Какво би могъл да открие един императорски цензор в жалките далавери на тия черни варвари, господарю?
— Човек никога не знае — предпазливо отвърна съдията Ди. — Както изглежда, арабските племена са се обединили под ръководството на някой си Халиф, чиито въоръжени орди са опустошили безплодните западни земи. Какво става в тези диви краища, в периферията на нашия цивилизован свят, не ни е работа, разбира се. Този Халиф не е станал толкова значима личност, че да се осмели да изпрати конвой с налози и дарове, за да помоли негово величество да го приеме за васал. Но съществува опасност един ден той да установи връзка с нашите най-големи врагове, татарите, на северозападната ни граница. Възможно е също така арабските кораби в пристанището да превозват оръжие за въстаниците в Анам. Просто споменавам две възможности, които ми идват наум. Но нека не се впускаме в безплодни разсъждения. Да вървим!
Глава V
Съдията Ди се запознава с двама видни кантонски граждани; Тао Ган призовава за спазване на етикета, а съдията Ди го пренебрегва
Домоуправителят тържествено поведе съдията и двамата му помощници през истински лабиринт от покрити пасажи. След като пресякоха централния двор, където чиновници, агенти и стражници се суетяха под светлината на разноцветните фенери, той ги упъти към величествената порта на разкошната заседателна зала, осветена от множество свещници с човешки бой.
Губернаторът, едър брадат мъж с широки заоблени плещи, посрещна съдията с дълбок поклон. Ръкавите на помпозната му роба от блестящ зелен брокат пометоха мраморния под. Златната емблема върху висящите краища на високата му шапка изтрака о камъка. Помощниците на съдията, полковник Цяо и главния секретар Тао, той почете с много по-небрежен поклон. После представи слабия възрастен мъж, коленичил до него, като Бао Гуан, префект на Кантон, отговарящ за административното управление на града. Префектът докосна пода с чело.
Съдията Ди направи знак на префекта да стане, погледна бегло загриженото и прорязано от дълбоки бръчки лице на възрастния мъж и последва губернатора, който го отведе в дъното на залата до висок стол, наподобяващ трон. После губернаторът почтително застана пред подиума, защото, макар да представляваше най-висшата власт в Южната провинция, санът му бе с няколко ранга по-нисш от този на съдията Ди, понастоящем председател на Столичния съд и вече от две години държавен съветник.
Съдията седна, Цяо Тай и Тао Ган застанаха от двете страни на подиума. Тао Ган изглеждаше доста внушителен с дългата си кафява роба и високата копринена шапка. Цяо Тай носеше заострен шлем и меч, които бе взел от оръжейната на двореца. Гъсто изплетена ризница покриваше широките му могъщи плещи и мускулестите ръце. Губернаторът се поклони и заговори тържествено:
— Съгласно нарежданията на негово превъзходителство призовах тук господата Лян Фу и Яо Тайкай. Господин Лян е един от най-богатите търговци в града, той…
— Да не би да е от онзи род Лян, който навремето беше почти разорен и затрит с убийството на девет души от семейството? — прекъсна го съдията. — Аз се занимавах със случая преди четиринайсет години, когато бях съдия в Пуян.
— Един от най-брилянтните ви успехи! — угоднически отбеляза губернаторът. — Тук в Кантон хората все още говорят с възхита и благодарност за вас. Не, този господин Лян принадлежи към съвсем друга фамилия. Той е син на покойния адмирал Лян.
— О, това е прочут род — отвърна съдията Ди, като разтвори ветрилото си. — Адмиралът беше храбър воин и велик стратег. Наричаха го Повелителя на Южните морета. Виждал съм го само веднъж, но винаги ще помня необикновената му личност. Нисък, с яки плещи, с плоско, по-скоро грозновато лице, ниско чело и широки скули. Но когато срещнеше погледа на пронизващите му очи, човек разбираше, че се намира пред наистина велик човек — той подръпна мустаците си и попита: — Защо синът му не е продължил семейната традиция?
— Лошото здраве не му е позволило да се отдаде на военна кариера. Жалко, понеже е наследил стратегическата дарба на баща си, но, от друга страна, сега я разгръща при ръководенето на големия си търговски капитал. И в по-малка степен, за да постигне изключително майсторство в играта на шах. Господин Лян е шампион на провинцията ни — губернаторът се изкашля, прикривайки уста с ръка, и продължи: — Естествено, човек с неговото потекло не може да се принизи дотам, че пряко… хм, да се свързва с варварите търговци, но той е в течение на всички по-важни сделки. От друга страна, господин Яо Тайкай има широки връзки с чуждестранните търговци, главно араби и перси. Той не се притеснява, той е с… хм, доста скромен произход. Със свободни възгледи е и няма строги изисквания по отношение на връзките си… хм, от всякакво естество. Смятам, че господата Лян и Яо ще могат да представят на негово превъзходителство твърде пълна картина за състоянието на търговията на моята територия.
— Градът е голям — непринудено вметна съдията Ди — и би могло да се предположи, че едва ли специалистите по външната търговия се изчерпват с тези двама господа.
Губернаторът го стрелна с очи и продължи спокойно:
— Външната търговия е много добре организирана, ваше превъзходителство, и другояче не може да бъде, тъй като отчасти е под контрола от държавата. Именно тези двама господа са поели най-големи отговорности.
Цяо Тай пристъпи напред и попита:
— Чух, че един морски капитан на име Ни също минава за специалист в тази област. Корабите му плават между Кантон и арабските пристанища.
— Ни? — учуди се губернаторът и погледна въпросително префекта.
Бао подръпна тънката си козя брадичка и се обади някак уклончиво:
— О, да, капитанът е добре познат сред моряците. Но като че ли през последните три или повече години не е пътувал и води твърде… безпътен живот.
— Разбирам — отвърна съдията Ди и се обърна към губернатора. — Поканете двамата господа да влязат.
