Губернаторът препредаде нареждането на префекта и се качи на подиума, заставайки от дясната страна на съдията Ди. Бао се върна с двамата мъже. Единият беше дребен, много слаб, другият — висок, с голям корем. Когато коленичиха пред подиума, Бао представи първия като господин Лян Фу, а другия като господин Яо Тайкай.
Съдията им нареди да станат. Лян Фу имаше бледо, доста студено лице с катраненочерни копринени мустаци и тънка брадичка. Извитите вежди и необикновено дългите мигли придаваха на горната част на лицето му почти женствено изражение. Носеше дълга маслиненозелена роба и черна копринена шапка, означаваща литературна степен. Яо Тайкай беше с отпуснато кръгло лице, украсено с щръкнали мустаци и равно подстригана брадичка, която изцяло го обрамчваше. Мрежа от ситни бръчки обкръжаваше биволските му очи. Той дишаше тежко и по червендалестото му лице бе избила пот. Официалната дреха от кафяв брокат очевидно го притесняваше.
Съдията Ди произнесе няколко вежливи слова и започна да разпитва Лян Фу за състоянието на търговията. Лян говореше на отличен официален китайски, отговорите му бяха съвсем точни и конкретни. Беше извънредно умен и демонстрираше непринудените маниери на потомствен благородник. Съдията Ди с тревога научи, че арабската колония в Кантон е много по-многобройна, отколкото бе предполагал. Лян го уведоми, че в града и в околностите му са пръснати около десет хиляди араби, и добави, че броят им се променя със сезоните, тъй като и китайските, и арабските капитани принудително изчакват в Кантон зимните мусони, за да се отправят към Анан и Малая. После пътуват до Цейлон и оттам пресичат Индийския океан на път за Персийския залив. Господин Лян обясни, че арабските и персийските кораби могат да вземат на борда си до петстотин души, а китайските дори повече.
После дойде ред на господин Яо. Отначало той като че ли беше уплашен от височайшето обкръжение и се опита на свой ред да блесне, но когато се стигна до конкретни въпроси относно сделките, съдията Ди си даде сметка, че мъжът пред него е изключително ловък и находчив и е много добре осведомен за тънкостите на финансовите операции. Когато Яо завърши със списъка на износните стоки на арабските търговци, съдията Ди запита:
— Не мога да разбера как успявате да различавате тези чужденци. За мен всичките си приличат. Сигурно е доста потискащо всеки ден да общуваш с некултурни варвари?
Яо повдигна отпуснатите си рамене.
— В търговията човек трябва да приема нещата такива, каквито са, ваше превъзходителство. А и някои араби са прихванали нещо от китайската култура. Такъв е например Мансур, предводителят на арабската общност. Той говори свободно нашия език и умее да посреща гости. Тази вечер, между другото, съм канен на ранна вечеря в дома му.
Съдията Ди забеляза, че той притеснено пристъпва от крак на крак и явно гори от нетърпение да си тръгне. Съдията каза:
— Благодаря ви много за полезните сведения, господин Яо. Свободен сте. Вземете полковник Цяо на това арабско угощение. За него това ще е интересно преживяване и полезен опит — той повика Цяо Тай и тихичко му нареди: — Осведоми се къде са съсредоточени арабите в града, и си отваряй очите.
След като един от адютантите изпроводи Цяо Тай и господин Яо до вратата, съдията Ди побъбри още малко с господин Лян за морските експедиции на покойния му баща, а после освободи и него. Известно време мълчаливо си вееше с ветрилото и изведнъж се обърна към губернатора:
— Тук сме далеч от столицата, а кантонците се славят като корави глави и хора, независими по природа. Ако към това се прибави и присъствието на тези чужденци, едва ли поддържането на спокойствието и мира в този град е лесна задача.
— Не мога да се оплача, ваше превъзходителство. Префектът Бао е много способен администратор и хората му са с голям опит, а гарнизонът се състои от сезонни войници, северняци. Вярно е, че местното население от време на време се раздвижва, но като цяло това са хора, които уважават закона, и с малко повече такт…
Губернаторът сви рамене. Префектът Бао понечи да каже нещо, но се отказа. Съдията Ди затвори рязко ветрилото си и стана. Губернаторът изпроводи съдията и Тао Ган до вратата и домоуправителят ги отведе обратно до крилото, в което бе настанен съдията Ди.
Когато стигнаха, съдията го накара да ги отведе до една беседка в малка задна градинка, осветена от луната. Двамата с Тао Ган се настаниха пред ниска масичка за чай до изваяния мраморен парапет, съдията Ди освободи домоуправителя и изрече бавно:
— Интересна среща. Но като изключим това, че арабите се оказаха много повече, отколкото сме предполагали, не ни донесе кой знае какво. Или съм изпуснал нещо?
Тао Ган поклати унило глава. След малко рече:
— Казахте ни, че цензорът е водил безупречен светски живот. Добре, но какви са интимните му предпочитания? Млад неженен мъж…
— Аз също мислих за това. Като председател на съда разполагам с множество и различни начини, за да се осведомя за частния му живот. Въпреки че е хубав мъж, никога не е показвал и най-малък интерес към жените. Много от известните семейства в града се опитаха да го привлекат за зет, но без успех. Не издържа някоя от прелестните куртизанки, редовно канени на увеселенията, на които човек с неговото положение е принуден да присъства всяка вечер. Тази липса на интерес не се дължи на някакво вродено отвращение към жените: черта, както знаете, нерядка при красивите млади момчета. Причината за въздържанието му е просто фактът, че е изцяло погълнат от работата си.
— Някакво любимо странично занимание?
— Никакво, освен слабостта му към щурците. Има чудесна колекция и от двата вида: певци и борци. Стана въпрос за това по време на последния разговор, който имах с него. Някакво цвърчене излизаше от ръкава му и той извади миниатюрна клетка от сребърен филигран. Каза, че винаги я носи със себе си и че това било рядък екземпляр, наричан златно звънче, ако си спомням правилно. Той… — съдията замлъкна и се вгледа в лицето на Тао Ган, добило странно изражение — Какво има? — попита той учуден.
— Така… — бавно започна Тао Ган, — когато се прибирах насам, се запознах с едно сляпо момиче, което бе уловило едно бродещо загубено златно звънче миналата нощ. Разбира се, може и да е съвпадение, но понеже тя ми каза, че било от много рядък вид, особено тук, в Юга, възможно е…
— Всичко зависи от това, как и къде го е хванала — оживено каза съдията Ди. — Разкажи ми повече за тази среща.
— Случайно се сблъсках с това момиче, господарю. На пазара. Лови щурци сама и разпознава добрите екземпляри по пеенето им. Когато минавала край западната стена на Цъфтящата пагода, известен храм в западната част на града, дочула особения звук, който издава златното звънче. Изглежда, се е криело в пукнатините на стената. Песента му звучала изплашено, каза тя. Поставила му примамка и го захлупила с малката си кратунка.
Съдията Ди не каза нищо. Подръпна замислено мустаците си и промълви замислено:
— Естествено, малко вероятно е, но не бива да пренебрегваме възможността това именно да е златното звънче на цензора, избягало от клетката, когато той се е намирал някъде в тази част на града. Докато Цяо Тай събира информация от Мансур на вечерята, ние пък можем да посетим храма и да потърсим там ключа за загадката с изчезването на цензора. И бездруго, доколкото знам, това е една от историческите забележителности на града. Можем по пътя да вечеряме.
— Вие не можете да направите това, господарю — притеснено възкликна Тао Ган. — Преди, когато бяхте местен магистрат, нямаше нищо лошо от време на време да обикаляте града инкогнито. Но сега, когато сте един от най-високопоставените сановници на империята, наистина не можете…
— Мога и ще го направя! — прекъсна го рязко съдията. — В столицата съм длъжен да се съобразявам с всичките условности на положението си, няма как. Но сега не сме в столицата, сега сме в Кантон. И аз няма да оставя да ми се изплъзне щастливата възможност да избягам от протоколните принуди — изпреварвайки всякакви по-нататъшни протести, той рязко се изправи и каза: — Ще се видим в преддверието, отивам да се преоблека.
