Не е време за дракони

до…

— Аз ще трябва да се постарая — тихо каза Тиел.

Отвисоко каменната площадка се виждаше като правилен петоъгълник, малко издигната спрямо основите на крепостта пентаграма, в средата, на която бе вписан от незапомнени времена Замъкът-над- Света. Виктор за миг увисна над нея, сякаш спортист във връхната точка на невероятен овчарски скок.

А сетне черните камъни се втурнаха насреща.

Не, магията не беше изчезнала. Виктор продължаваше да усеща пулса на четирите стихии. Само че тук това беше недостатъчно.

Тук се криеше изворът на всичко.

Половин небе се превърна в ревящ пъкъл. Може би и на Опаката страна са се случвали такива бури, ала съзнанието отказваше да възприеме ставащото като реално. Ураганът връхлиташе право върху острова, фронтът му леко се огъваше, като обхващаше коничната скала в полукръг. Незнайни дълбинни сили все още сдържаха настъплението на Природените, но някак вяло, неподкрепени от живата воля.

Каменните плочи на площадката бяха полирани от ветровете също толкова гладко, колкото и стените на твърдината. Само тук-там личаха дълбоки пукнатини… или бразди, оставени от нещо… или от някой, който падайки от висините, е забивал в скалата по-твърди от гранит нокти. Забивал е, спирайки стремителния си полет. Изпъвал е могъщо тяло, прибирал е крилете.

И е поемал към замъка… по тънкия мост-дъга, който едва ли би издържал и обикновен човек?

Черни като нощ стени,
а куполите — бели, с перлен цвят.
Тъга, отвън си остани,
във тази крепост сънищата спят.
Шуми лазурната вълна,
и слънчев мед се лее от небето,
деца на облачна страна
за полет са разперили крилете…
Не, не мисли и не гадай
кое е сън, кое — реалност.
Едно помни и знай:
дългът ти — право дава…
Денят владетел има си незнаен
и съществува нощен повелител,
ала ключът от онзи огън таен
един-единствен има си пазител.
Ти, плът от плът, вътък на същността,
напускаш, доброволно висината.
Ти, господар на свят-мечта,
Отново си на моста от дъгата…
Ти, който си поел туй тежко бреме,
Ти, който пътя си приел велик,
дори минута от изминалото време —
не я забравяй в този миг.20

Тук са кацали Драконите.

Крилете им са прегръщали въздуха, гърлата им са издишвали пламък, водата е кипяла, камъкът е стенел.

И, вече в човешки облик, те са пристъпвали по моста-дъга към своето гнездо, в своя замък, в своя дом…

Забравил за всичко на света, даже за себе си, Виктор тръгна към пъстрата арка на моста. И чу вик зад гърба си.

Ритор и Лойя падаха отгоре, сплетени като в любовна прегръдка. Котката налагаше магьосника по лицето, стискаше го за шията, като се мъчеше да прекъсне полета на Въздушния, сякаш готова да се пожертва и да се пребият заедно. Ритор не се огъваше и успя да се отклони от пропастта.

Тупнаха на площадката, Лойя веднага отскочи и зае стойка, за да продължи битката. По върховете на пръстите й се замяркаха остри сенки. Но противникът й, още не погасил въздушните криле, я изпревари.

Вятърното платнище почти размаза жената върху камъка. Лойя не успя да се защити от употребеното като боздуган крило. То бе прекалено мощно. Викът й се задави и вятърът го отнесе.

Предводителката на тотемния орден лежеше в неестествена за жив човек поза, неестествена даже за вълшебник. Шията й бе извита, гръбнакът — пречупен.

Лойя Ивер беше мъртва.

— Ти… — изхърка Ритор, като тръгна право срещу Виктор. Задъхваше се от ярост и омраза, все едно негова приятелка и любовница лежеше бездиханна връз студения камък. — Ти си виновен! Ти — за всичко!

— Само вървях насам, Ритор! Просто вървях натам, накъдето трябваше да вървя!

Усещаше как Силата на Убиеца търси изход, простор да се развихри. Но кой знае защо беше убеден, че не бива да я пуска на воля.

— Ти победи? Нали? — Ритор се озърна към почернялото като катран небе. — Драконът не дойде! Гонех те, преследвах те… разпилях всичките си сили… жертвах хора… А не намерих Дракон! Нашият свят е беззащитен! Те ще пристигнат… ще се въплътят като нови повелители на земите ни, като нови мечти и страхове. А ние ще си идем — завинаги!

Навярно би било уместно да подхвърли, за разтуха на сърцето: „А вие с какво сте по-добри?!“, но вместо това Виктор възкликна, като посочи фронта на бурята:

— Искаш ли да ги спреш?

В настъпващата Сила вече се усещаше пулса на сърцето й. Още малко — и безплътният агресор щеше да се разпадне на отделни части. Тук, край Разлома на Всемира, щеше да се вчовечи — за едни във вид на орлоглави кораби, за други щеше да се превъплъти в нощни кошмари, в безпросветна тъга, в потискаща умопомрачителна депресия за много дни напред… И кой знае колко вени щяха да усетят бръсначите, само и само уплашените хора да избегнат настъпващия ужас!?

— Късно е! — извика Ритор.

Вятърът плющеше в наметалото — един вече неподвластен на вълшебника вятър. Лицето на Въздушния бе станало мъртвешко, единствено очите показваха, че още е жив. В устремения към Виктор поглед нямаше повече омраза. Само пронизваща мъка и безнадеждна печал.

— Ти победи, Убиецо… Точно това си искал, нали? Да отвлечеш силите ми в погрешна посока. За да не намеря Дракона. Ти победи! Ала какво ще правиш с победата си?! — и Ритор избухна в мрачен лудешки смях, издигайки ръце към ниското черно небе.

Бурята започваше да вилнее. Късаше покривалото от облаци и ги съшиваше отново с игли-мълнии. Вече нямаше слънчева светлина — само наниз от избухващи светкавици, от които движенията изглеждаха начупени на отделни кадри.

— Какво, какво ще правиш със Силата си, Убиецо!?

Гирлянди кълбовидни мълнии се провесиха от хоризонт до хоризонт. Съсиреци пламък мъждукаха и искряха, гаснеха и отново се разгаряха. Отвъд призрачното им сияние пипалата на вихрушките кръжаха в дяволска въртележка, късайки плътта на океана. А зад тях, невидима, но осезаема, идваше Силата.

Природените!

— Ще има ли място за теб в техния свят, Убиецо?