сетне Торн погледна към заклетия си враг. — Предлагам ти заедно да…
Но не му бе съдено да се доизкаже. Водата край брега кипна. Плъзна се кръгла вълна. От дълбината се издигаше тесен скален стълб с мазен блясък. На върха му се намираше прегърбеният Анджей.
— Не! — възкликна Торн. — Недей, спри!
Магът на Земята не чу съюзника си. Изпъчи дребна снага и зашепна заклинания.
Островът се разтърси. Тежки тръпки пробягаха по канарите. Торн и Ритор паднаха като зашлевени на земята. Виктор си изпати повече — жълтият път под нозете му взе да се разпада, да се руши на пластове, които потъваха в склоновете или се сриваха в златна каменна лавина. Бъдещият Убиец се притисна към черната скала, изчаквайки.
Изглежда този път Анджей беше решил да жертва съкрушителната мощ на магията си за сметка на простотата на заклинанието. Но не отчете само едно — вълшебството на Земната стихия не се славеше с точността си на удара.
Стълбът, който бе възнесъл магьосника от морето, се заклати. Прекърши се през средата. Анджей се сви несръчно и скочи във водата. Почти веднага изплува, а сипещите се отгоре камъни грижливо заобикаляха магьосника, който се боричкаше с вълните. Насочи се към брега, като отчаяно шляпаше с ръце.
Торн покъртено поклати глава.
Анджей явно не беше разбрал какво се е случило. Гибелта на своя плацдарм той изтълкува като ответен удар на Убиеца. Зиморничаво присвит, магът изскочи от водата и се втренчи в Торн. Ала вероятно не съзря в погледа на Водния одобрение, и затова се хвърли към Ритор.
Въздушният припряно отстъпи, но Анджей не възнамеряваше да го напада. Земният впи пръсти в яката на наметалото му и се развика:
— Ритор, моля те за помощ! Закрила, закрила искам от теб, от своя враг, помогни ми!
Торн изкриви устни и извърна лице. Погледна към Виктор.
Бъдещият Убиец стоеше пред рухналия друм. Ту отстъпваше, ту понечваше да се засили, но така и не се осмеляваше да скача. Торн бавно вдигна ръка, бледосиня буца се изду върху дланта му. Но не нанесе удар. Мислеше, преценяваше. Колебаеше се. Очите му се местеха — от наближаващата се буря към замрелия в нерешителност Виктор и обратно.
А мишената му изведнъж приклекна, удари с пети скалата и излетя като ракета в небето.
Торн, който все още не бе избрал как да постъпи, го изпрати с поглед. После замахна — и натрупаният заряд удари, без да причини друга вреда, освен, че раздроби крайбрежните камъни на ситен пясък.
Вълшебниците вдигнаха глави.
Виктор летеше, приближавайки се към площадката пред Замъка. Тялото му се огъваше, сякаш се опитваше да поеме право към твърдината, но неведома сила неумолимо го отклоняваше обратно.
— Това беше — каза Торн. — Господа! Време е да приемем неизбежното. Сега вероятно ще е по- разумно да помогнем на Виктор да посрещне нахлуването?
Ритор откопчи лапите на Земния от себе си и отрицателно люшна глава. Разпери ръце — Силата забуча в отчаяно усилие.
Изправящата се Лойя изплю кръв от разбитите си устни, погледна Въздушния и скочи върху гърба му.
Ала Ритор вече бе неудържим, сякаш отдавнашните му сили на Убиец отново се бяха възвърнали. Той се издигна във въздуха с разярената котка на врата си. Заудря я с лакти и се стрелна подир Виктор.
Торн се прегърби, лицето му някак за миг остаря, натежа от умора. Тръгна към лежащото в несвяст момиче. Приклекна до нея, разгледа я. Цъкна с език.
— На-на-нахлуване? Ка-ка-какво нахлуване? — изскърца зад него потресеният Анджей.
— Помогни ми — отвърна Водният, без да се обръща. — Неведомата се е изцедила до капка, подкрепяйки Виктор. Все пак е по-млада от него… не го очаквах това.
— Каква Неведома? Какво нахлуване? — продължаваше като латерна Анджей със сприхав и накъсан гласец. — Какви ги дрънкаш, Торн?!
В следващия миг видя лицето на девойката, разпозна я и се нацупи.
— Ето я Неведомата — каза Торн. От пръстите му се струеше равна синкава светлина и поливаше челото на момичето. — Ти наистина ли смяташе, че кланът им е загинал заедно с Владетелите?
— Ритор пусна една от тях да си върви…
— А другата е чакала своя час в Средния свят — Торн махна ръката си от главата на Тиел. Тя отвори очи и замаяно, неразбиращо се загледа в устата на магьосника. — Питаш за нахлуването, Анджей? Обърни се на юг и виж сам…
Земният присви късогледи очи към хоризонта.
— Ураган някакъв…
— Корабите на Природените са в сърцето на този ураган! — отсече Торн и се изправи. — Късно е за обиди, не е време за разчистване на сметки. Помогни ми да посрещна флота на агресорите.
Под миглите на Анджей припламна страх:
— Там… там… аз го чувствам…
— Сътвореният Дракон — слабо промълви Тиел. — Той иде. Той е центърът на силата им. Само Крилат Господар може да го спре. Крилатият Владетел…
— Анджей! — рязко каза Торн. — Ще ми помагаш ли в края на краищата или ще се пулиш като изкуфял старец!
Магът на Земята мачкаше брадичката си с жълтеникавите си пръсти.
— Трябва ми специално заклинание…
— Ами започвай го, Дракон да те погълне! Вдигни от дъното рифове! Поне това! За начало…
— Необходимо ми е… трябва… да се прибера… В главния храм на Земята… само там бих могъл… — несвързано мърмореше Анджей.
Водният безцеремонно го разтърси за раменете:
— Опомни се, вълшебнико! Тук са нужни твоите сили!
— Аз… нужно ми е да опресня паметта си… относно някой похвати… веднага се връщам… Трябва да обмисля на спокойствие, съсредоточено… да се задълбоча в детайлите… много важни са подробностите, Торн, много важни!… Само да се отбия…
Торн гневно замахна, но Анджей ненадейно ловко избегна шамара и с фалцет заврещя:
— Да не си посмял!
— Гадина… боклук… плужек — Торн настъпваше. — Ще посмея! Ще посмея да кажа и да сторя всичко, което…
Това беше грешка. Анджей се възползва от гневния изблик на съюзника си и тутакси избъбри заклинание, което довърши гръмко и простря ръце. От страх магията му се оказа необичайно ефективна — камъните образуваха къса стълба, потъваща направо във водата. Земният презглава се втурна по нея, вълните послушно отстъпиха и само след миг той изчезна.
— Посерко… — плю подире му Торн. — Неведома, можеш ли да се изправиш? Изглежда че само ние двамата ще посрещнем Природените.
Той протегна ръка, като съвсем естествено го стори галантно. Тя не отблъсна подадената десница.
— Юнак си, Неведома, браво на теб — каза Водният магьосник, оглеждайки стремително потъмняващия хоризонт, където се надигаше стена от неистови вихрушки. — Успя да преметнеш всички велики магове — до един! Даже и мен! А сигурно… и Виктор, нали?… Всичко свърши, Неведома, така ли? Той няма нищо да успее да направи?
Тиел мълком вдигна рамене.
— А ти… ще можеш ли?
— Да.
— Но Пазителят…
— Не се безпокой, магьоснико на Водата. Ще се изправим срещу флота им. И против сътворения Дракон — също. Ще издържим колкото успеем. Само за едно те моля… убий ме, ако не се справя. Не желая да стана плячка на онова сътворено изчадие.
Няколко секунди Торн се взираше в буреносния юг.
— Заклевам се, че ще го сторя, Неведома. Стига да съм жив. Но ще гледам да не се наложи да опрем
