Не стана.
Ритор се смееше гръмогласно и зловещо, като наблюдаваше напразните усилия на жертвата си. Старият маг вероятно ги виждаше като на длан. Някога той самият бе преминал по този път. Стигнал е до твърдината и е ударил в портите на Замъка-над-Света, след което бе нахлул вътре.
И приел посвещението на Убиец.
— Ти можеш! — извика Тиел. — Можеш!
Вятърът, подчинен на волята на вълшебника, се мъчеше да ги раздели, въртеше ги, вбиваше клин между прегърнатите тела, раздалечаваше ги с раздуваща се възглавница…
Възглавница ли?
Виктор изостави опитите си да развее въздушни криле. Изчака докато до крайбрежните камъни не остана съвсем малко, едва-едва — и с рязко усилие уплътни под себе си спасителна и мека въздушна леща…
Ритор изкрещя, олюля се, отстъпвайки, закри лице с длани, сякаш стореното от противника му го бе потресло.
Възглавницата се спука, Виктор падна по очи, Тиел се стовари върху него и той успя да се зарадва на закъснялата си сполука.
— Не, не, не! — почти виеше Ритор, като отстъпи още. Бурята стихваше, или старецът се беше изтощил, или… — Защо, защо
Виктор се надигна, изправи и Тиел. Момичето изглеждаше замаяно.
— Какво искаш, Ритор?
Лицето на Въздушния маг се изкриви като че ли от болка.
— Теб, Убиецо! Искам твоя живот!
— Тъкмо ти ли, Ритор, Убиецо на Дракони?
— Аз проклех онзи ден! — изправи гордо беловласата си глава Ритор, сякаш в това покаяние бе доблестта му. — И ще изкупя вината си — като те спра!
— За какво? Къде е Драконът, когото искаш да защитиш? Да не е онзи там? — Виктор кимна към черния облачен фронт на юг.
— Драконът ще дойде! Истинският дракон! Той ще спре Природените, ще защити Средният свят!
— Засега идва само Сътвореният Дракон!
— Какво знаеш за него, Убиецо?
— Достатъчно, за да ти кажа, че не си ти този, който ще се бие с него! — Виктор разтърси Тиел, погледна я в очите, но момичето не реагира никак. — Почакай… тя няма място в нашия спор…
Ритор с нежелание кимна. Виктор положи девойката върху камъните, като за всеки случай не откъсна взор от магьосника.
Ритор чакаше. Търпеливо, без да пробва атака. Дали събираше сили? Или се колебаеше — значи с него би могло да се водят преговори…
— Никому не желая зло, вълшебнико — каза Виктор, колкото можа по-искрено. — Даже и на теб! Въпреки че твоята глутница се опита да ме убие… въпреки че сте омърсени с кръвта на невинни…
— Касапницата на гарата е твое престъпление!
— Нищо не можех да направя, Ритор! Не се контролирах!
— Нищо няма и да можеш, никога повече… — отвърна вълшебникът, гласът му падна до шепот. — Това винаги ще е по-силно от теб… Винаги, повярвай ми… И даже да сразиш Сътворения, няма да се спреш. Знам това…
За някакъв къс миг в очите на магьосника се появи съчувствие. Сянка на съчувствие.
А след това нанесе удара си.
Вече познатото на Виктор въздушно копие — изтъкана от ветрове игла. Този път той не успя да отрази атаката. Болка раздра гърдите му, пронизваща болка. Бе захвърлен като парцал, просна се върху камъните, стихията на Ритор го притисна, ревящ поток се вкопчи в лицето му. Втурна се в гръдния кош, като почна да го издува. Да можеше поне да извика, но не — насила гълташе сгъстения въздух, беше обречен да пръска кръв от разкъсваното отвътре тяло и да умре…
— Идиот!
Лойя Ивер меко се приземи след лъвски скок. Замахна — дрехите на вълшебника се обагриха в алено. Вятърът изпищя и взе да утихва.
— Какви ги вършиш, Ритор, опомни се!
— О! Предателката!
Навярно бе сметнал, че задушаващият се от тежката кашлица и хванал се за гърдите си Виктор е вън от играта. Или разбираше, че не е в състояние да се концентрира наведнъж срещу двама противници. Пресата на въздуха изчезна. Виктор се опита да се изправи — и се пльосна обратно върху камъните. Вътрешностите му горяха, а белите дробове сякаш вече бяха спукани като мехури.
Лойя и Ритор се обикаляха един друг досами водата.
Вълшебницата хищно протегна ръце — пръстите свити като животински нокти. Ритор притискаше длан към ребрата си отляво.
— Ще те убия, котко! — изхърка магът с такава омраза, сякаш някогашната Сила на Убиец се беше върнала при него.
— Тъпанар! — изпищя Лойя. — Да не си посмял, защото…
— Млъкни! — кресна и Ритор.
— Бягай, Виктор! Аз ще задържа този безумец! Айиии! — вълшебницата скочи, понечи да нанесе удар, но внезапно се сви на кълбо и се хвърли под краката на магьосника. — Бягай, Виктор!
Накъде да бяга? Защо? Нагоре — по златистата спирала, към Замъка-над-Света? Не му хрумна изобщо, че не бива да изоставя Лойя и Тиел. Защото трябваше.
Присвит като тичащ под картечен огън войник, още държейки се за гърдите, той се втурна по пътя. Ала друмът изненадващо кривна успоредно на линията на прибоя. Засилен, Виктор нагази вълните. Вдигаше фонтани пръски, но не спираше… дъното под него оставаше равно…
Аха! Ето какво било! Така си и мислеше…
Кехлибарените павета и плочи се издигаха изпод водата, като образуваха втора Пътека към върха на Острова.
Тичаше. По втория друм, към дъгоцветния мост. Този път спиралата се извиваше към юг, сякаш срещу приближаващата се буря. Вече съвсем ясно се виждаше, че облачният фронт е неестествено подреден и напредва с ненормално висока скорост.
Зад Виктор се чуваше шум от борба — Лойя и Ритор водеха ръкопашна схватка, без употреба на магия. Котката имаше предимството на гъвкавината и подвижността си, ала Ритор се оказа твърде силен даже и за нея. В един момент те се вкопчиха един в друг и се запремятаха по камъните. Всеки път, когато Ритор се озоваваше отгоре, той удряше главата на Котката в твърдия бряг.
— Той… няма да стигне… — изсъска магът, когато за пореден път притисна Лойя. И внезапно се сепна, замря.
До тях стоеше Торн.
Водният сякаш изобщо не се интересуваше от двубоя. Взираше се в отдалечаващия се Виктор, който вече бе достигнал втория кръг на спиралата. Тичаше тежко, непрекъснато озъртайки се надолу.
Лицето на Торн изглеждаше толкова измъчено, сякаш бягаше заедно с Виктор.
Ритор пусна контузената Лойя. Вдигна ръка и пръстите му се сплетоха в знака на Силата на Въздуха.
— Остави, Ритор — без да се обръща, каза Торн. — Късно е да се избиваме. Виж, Природените идват…
Магът на Въздуха се колебаеше, удържайки на върха на пръстите си раждащият се ураган.
— Откажи се от отмъщението, Ритор. Ето ме, стоя тук и не се опитвам да го настигна — произнесе Водният, като кимна към Виктор. — Късно е за лични сметки и планове. Налага се да използваме даденото ни от съдбата.
— Да го настигнеш? Него? — Ритор се засмя мрачно. — Ти никога не би му навредил!
— Защо мислиш така? — учуди се съперникът му. — Точно сега бих опитал. Но Природените… — най-
