станали просто жълти. Пенливата вода се стичаше по пътя и падаше надолу върху скалните издатини с цвят на вечен мрак.
„Бързо, Виктор, бързо, трябва да намериш ключа! Да надвиеш Водата!“
Не. Отпред нямаше враг. Просто порой. Капки вода във въздуха — нищо повече. Дъждовни капки, които вземат на таран плочите на пътя, загиват по милиард на миг, но някой ден в бъдещето безумният им натиск ще се увенчае с успех — водата ще намери пукнатини и междини в камъка, за да подкопае основите, и ще настъпи онзи прекрасен момент, в който пътят ще рухне, ще потече по склона като златиста река…
Ами ако това е просто клопка? Маговете са свикнали да рушат всичко срещнато, което им пречи. Виктор протегна ръка и без да мисли повече, прекрачи прага на пороя.
Зад гърба му Лойя и Тиел в един порив се вкопчиха една в друга, прегърнаха се като уплашени дечица…
Виктор вървеше през локвите. Капките го почукваха по главата, дрехите моментално подгизнаха. Но — никакви други последици.
Обърна се и махна с ръка на спътничките си.
Водата остана зад тях.
Нещо твърде са лесни задачките ти, Замъко-над-Света. Толкова са елементарни за решаване, че неволно почваш да подозираш, че истинската, особено извратена гадост, още предстои. Последната бариера трябваше да е Земна.
Ала ето, че спиралата на друма се завъртя веднъж… дваж… Тиел едва се мъкнеше, а нови капани не се виждаха. Виктор не успя да се изуми на това обстоятелство. Пътят направи последния си завой. Черните скали свършиха, сякаш премахнати с вълшебна пръчка.
Пред тях в цялото си великолепие се издигаше твърдината на Пазителя.
Замъкът-над-Света.
Ала пътят все пак се беше оказал погрешният. Виктор избра онзи, който не водеше наникъде. Прекъсваше се пред бездънна мрачна пропаст. Отляво и отдясно — черни урви. А направо…
Виктор внимателно се приближи до самия край на пропастта. Незабележимата от подножието бездна опасваше целия Замък. На дъното се таеше мрак. И тъкмо от него израстваше като от първородна субстанция стените на Драконовата крепост. А нейде още по-дълбоко мъждукаше нещо багрено.
Нямаше път нататък.
Поне Тиел като че ли се беше окопитила. Изправи снага… Лойя с тревога я наблюдаваше и за момент оставила Виктор без внимание…
Е, какво, пък. Щом това ще е изпитанието на последната стихия — така да бъде. Изобщо не е нещо сложно.
Виктор без да бърза вдигна ръка. И също така бавно я отпусна. Невидим вятър му донесе полъх на чужда Сила.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
— Защо се бавиш!? — Лойя го гледаше нетърпеливо. — Виктор! Погледни! Натам — на юг!
На хоризонта нещо се движеше. Тъмна ивица шупваше, почерняваше, в нея искряха огънчета на далечни мълнии.
— Ураган?
Лойя отрицателно заклати глава. Вятърът рошеше косите й, като увиваше лицето на Котката в златисто облаче.
— Не е обикновена буря, Виктор! Това е нахлуването! Природените идват да завладяват Средния свят!
Той неволно се обърна към Тиел. Търсеше потвърждение или поклащане с глава, придружено от изречени с досада думи — „
Момичето със стиснати устни гледаше в далечината. Очите святкаха с бесен жълт огън. Юмручетата й се свиха.
— Да — прошепна тя, усетила немия му въпрос, — да…
Лойя Ивер сякаш се промени напълно. Нямаше страх по лицето й. Имаше недоумение. Очакване. Стъписване. Объркване.
— Виктор, какво чакаш? Тази ли пропаст те спира? Тези стени? Фасулска работа! Трябва да влезеш в замъка! Да довършиш започнатото! Тиел, кажи му го ти! Тиел!?
Момичето обаче мълчеше. Може би не вярваше, че Виктор може да направи нещо?
Той се отърси от вцепенението си. Надникна още веднъж в бездната.
Наистина, фасулска работа, ако ще си говорим правичката… Само да се протегне надолу, към скалните кости на планетата. Ще издигне от бездната нова сила. Ще направи острова равен и гладък като палачинка. Може и по-простичко — ще прехвърли през цепнатината въздушен мост. После ще застане пред черните зидове на крепостта… и от упор — с огнена вълна, въздушен клин, с воден таран… С цялата подвластна му ярост, със силата, дарена на Убиеца.
Да довърши кръга. Да поеме силата докрай. И да пресрещне приближаващите се пълчища, защото нямаше намерение да им отстъпва Средния свят. Да се изправи против онзи, чието тяло звънти като гъвкава стомана над орлоглавите кораби.
„Овчарю, не бързай да подкарваш стадото към кланицата, вълкът още не си е отишъл обратно в гората.“
Само трябваше да вдигне ръка и да заповяда…
— Драконът идва — каза Тиел, каза го насмешливо и горчиво. — Драконът пристига, Виктор. Кой ще го спре? Пребитите магове от обезкръвените кланове?
Лойя прегърна момичето през раменете. Кимна:
— Е? Чуваш ли? Даже тя го разбира!
Белите куполи на Замъка-над-Света заискряха. Сребристата светлина се разгаряше, усилваше се — напук на приближаващата се буря.
— Не — каза Виктор. — Разбирам… но не бива така. Не по този начин.
Лойя гневно се извърна и простря ръка, сочейки на юг. И замръзна.
— Убиецо!
Викът се донесе от подножието на черната конична планина. Там, в началото на пътищата, стоеше Ритор, предишният Убиец на Дракони. Гласът му, подхванат от вятъра, биеше право в ушите:
— Убиецо! Няма да ти позволя да изминеш моя път! Не!
— Мирясай, нещастнико! — отвърна Лойя, като застана на ръба на друма. — Нищо не разб…
Въздухът нададе вой, когато Ритор удари — неочаквано и силно. Виктор успя дори да се възхити, докато падаше и се хлъзгаше по камъните. Обезумелият от несполуките вълшебник на Въздушния орден беше истински майстор, даже силата, притежавана от Виктор, колкото и да превъзхождаше магията на противника, не можа да промени нещата.
Премятайки се по кехлибарения паваж, Виктор видя, че по стените на крепостта плъзва кървав отблясък. Собствените му въздушни щитове се разпадат, безпомощни пред заклинанията на Ритор.
Какво да се прави…
Лойя извика, когато поривът я помете от пътя надолу по склона… Тиел се изпъна в немислим скок и успя да се вкопчи в раменете на Виктор, увисна, захлипа, заби нокти в черната му куртка.
Нова ударна вълна, още един натиск — и те двамата се преметнаха върху скалите встрани от жълтата пътека.
На по-долния завой на пътя, двайсетина метра по-ниско, лежеше Лойя. Странно, но беше жива. Вълшебницата се изправяше, тръскайки глава, свеждайки се пред напора на бурята. От такава височина — и даже без поне пукнати кости? Хм… котка, то е ясно…
Но за тях Ритор беше подготвил по-дълго пропадане. Послушният въздух ги влачеше не отвесно, а косо, право към нозете на тържествуващия маг, застанал на брега. Виктор се опита да сътвори магия, почти съумя да разпери въздушни криле…
