— Не — поклати глава Лакомника и подканящо помаха на Сътворения. — Островът няма да ти помогне, макар че, естествено, нищо не ти пречи да довтасаш на него. Момичето ти ще те заведе. Добро ти е то… ловко. Само че Острова… — Лакомника тежко и съчувствено въздъхна, — няма да ти помогне. Ще се наложи да се справяш сам с тамошния Пазител. Обаче… трябва ли? Дали си струва, а? Какво ще кажеш?
— Пазителят…?
— Не се надявай, Виктор — нищо няма да ти разкажа за него. Оправяй се както знаеш! — Лакомника обидено засумтя. — Нещо вече не ми е интересно с теб. Не надви Дракона. Скучно… — и дебелакът предизвикателно загърби събеседника си.
— Стой! — Виктор протегна ръка, за да хване нахалника за рамото… и дойде на себе си от рязкото движение.
Беше проснат върху камъните досами прибоя, вълните го пръскаха с пяната си. Видя мек златист отблясък. Камъните бяха топли, гладки и сякаш светеха отвътре.
Повдигна глава. Ето какъв бил Островът на Драконите!
В този миг забрави напълно за Лойя и дори за Тиел.
Отгоре надвисваше ниско буреносно небе, запълнено с кълбящи се черни облаци. Оловносиви тежки вълни в гладна ярост се нахвърляха върху брега, алчно облизвайки златистите камъни, и отстъпващата пяна също започваше да излъчва бледа лимонена светлина.
Направо от водата, от клокочещата пяна, излизаше не много широк път, постлан с издялани от същите златисти канари малки и големи плочи, като заобикаляше заоблена издатина и се катереше нагоре, сетне постепенно се губеше от поглед. Отдясно се плискаше морето, а отляво се издигаше въглено-черна отвесна скала. Тя блестеше, сякаш намокрена. Беше абсолютно, дори неправдоподобно гладка, без нито една пукнатина или неравност — нещо, което никога не се случваше естествено. Скалата сякаш представляваше творение на незнайни магически сили.
Въпреки плътната облачна пелена беше доста светло — дали от мекия блясък на златистите камъни, дали от слънчевите лъчи, въпреки всичко проникващи по някакъв начин под черното покривало, хвърлено върху света.
Виктор проследи с поглед пътя, който се издигаше подобно на златиста ивица, извивка подир извивка, нагоре и нагоре по колосалния антрацитен конус на скалата, израснала от океанските води. Близо до върха мракът на склоновете беше пресечен от издигащи се остри ръбове със същия като пътя златист цвят.
Пътят бе гладък само в началото си.
Великата планина го пресичаше с огнени пропасти, като не над всички имаше мостове. Другаде пътят се губеше зад стобор от черни каменни зъбери, изправили се като шпалир от страховита стража. Там златното сияние съвсем угасваше между мълчаливите скални редици. Затъмняваха го и неподвижно увиснали фунии на вихрушки — Виктор с кожата си усещаше готовите за неистов натиск ветрове, които сега сякаш бяха заспали сред горещия въздух.
А още по-високо, над плоския връх на планината, се виждаше замък.
Твърдината като че ли бе издънка на самите кости на Земята. Изглеждаше все едно продължение на въглените и златистите склонове на великанския конус, но в същото време Виктор не можеше да се избави от илюзията, че замъкът не стои върху фундамент, а се рее във въздуха, че от отсечената върхушка на планината го отделя тънък слой пустота.
Стените на замъка бяха непроницаемо черни, но не като блестящи каменни въглища или скъпоценен ахат, а с онзи цвят на вековечната тъма, от която е било сътворено всичко съществуващо преди да прозвучи Словото: „Да бъде светлина!“19. В тези стени угасваше всеки лъч, даже и сиянието на златните камъни на Острова.
А над пръстена зъбчати стени и остри бойни кули се извисяваха матово-перлени заоблени куполи, които рязко контрастираха с резките начупени линии на външните укрепления. За миг Виктор дори си помисли, че това са исполински яйца, само от такива би било достойно да се появяват на бял свят великите влечуги — двойници на Крилатите Владетели.
Замъкът се виждаше под подходящ ъгъл и Виктор забеляза, че към твърдината води не една, а две пътеки. Беше трудно да определи в началото на коя от двете му се бе случило да се озове. Единият друм свършваше пред слепи зидове, а другият извеждаше към портите, някак твърде малки на фона на грамадата на крепостта. Пред тях имаше голяма площадка, отделена от замъка с пропаст. Стените й бяха толкова отвесни, сякаш не бе обикновена урва, а следа от удар — удар от гигантска, чудовищна брадва. Над цепнатината бе прехвърлен мост… много странен мост. Приличаше на паднала от небесата дъга. Многоцветна мъгла се диплеше над бездната, преливаше се от алено през синьо към тъмно-лилаво — като дъх от паст, пара над челюстите на пропастта. Кой знае защо Виктор беше убеден, че проходът достига под океанското дъно и отблясъците на магмата обагрят моста-дъга от умопомрачителни дълбини…
— Виктор!
„
— Виктор! Къде е Лойя? Виждал ли си я, след като преминахме?
— Не.
— Трябва да я потърсим! И да вървим нагоре, по пътя, към замъка! Потерята…
— Каква потеря? — учуди се той.
— Всеки маг от първа степен може да премине Дверите, както можа да го направи Лойя. Преследват ни. По петите ни са Ритор, Торн и Анджей.
— И този ли? — изуми се напълно Виктор.
— Той — най-вече! — каза Тиел и не се сдържа да се изхили. — Нали му надяна корито на главата! Кой магьосник ще преживее подобно нещо?! Да го беше надвил в дуел, магичен двубой, по всички правила, да, обаче такъв позор, ха-ха! И то пред васалите му. Анджей сега камъни ще яде, но няма да се откаже, докато не си отмъсти. Добре, стига шеги. Къде е Лойя?
— Тук съм, Неведома — прозвуча мрачен глас.
Котката беше рошава, а роклята й беше „украсена“ с нови дупки. Нацупено обясни вида си:
— Не всички имат късмета да пристигнат тук сякаш по джуджешка железница…
След това Лойя Ивер се отърси, досущ като мокра котка, и погледна нагоре. И веднага захлупи с длан очите си. Изпъшка:
— Сили велики… Замъкът-над-Света… не вярвах, че някога ще го видя наяве… Гледай, Виктор, гледай! Замъкът-над-Света!
— Да — не без тържественост потвърди Тиел. — Замъкът-над-Света. Началото на всички пътища. И техният край. Твърдината на Пазителя.
— Никога не си ми говорила за този замък, Тиел.
— Защото не можех, Виктор. Той чака теб, никой друг.
— Дори и теб, Неведома? — намеси се Лойя.
— Ами да — неохотно кимна момичето. — В специални случаи… бих могла да се явя там. Но не бих искала. Прекалено са неприятни тези… случаи.
— Значи, трябва просто да стигна до Замъка? И да говоря с Пазителя? — не повярва Виктор.
Тиел упорито отклоняваше погледа си.
— Да. Трябва просто да стигнеш.
— А защо има два пътя? — не миряса Виктор.
Момичето гневно и заплашително присви очи:
— Тръгвай, Виктор! Маговете скоро ще си пробият път дотук!
— Нима те все още са страшни за нас? — изведнъж попита Лойя. — Край Орос бяха къде-къде повече. И нищо — прегазихме ги.
— Лойя, на Острова на Драконите силите на всеки вълшебник нарастват.
— А силата на Виктор?
— Неговата остава същата — отсече Тиел. — Хайде, стига сте тъпчели на едно място, да вървим!
Тримата поеха нагоре по зигзаговидната Пътека.
Върху Острова на Драконите, възнесен като самотна скала сред пустинното море, не растеше нищо, дори стрък трева. Под нозете им се стелеше златото на плочите по друма, а отляво чернеха
