В този момент той забрави за себе си. Заслепен от болка и страдание, Виктор се протегна към враговете си. Пред невиждащите очи се появи мираж — спретната сграда, която сякаш на каданс се разпадаше на части. Нагоре се издигнаха фонтани пръст, все едно се взривяваха гаубични снаряди. Мярнаха се фигури на момче, пищна жена и трима мъже, които изчезнаха в неистова вихрушка.
И болката веднага отстъпи.
Виктор, Тиел и Лойя вече бяха почти на самия бряг, когато иззад полусрутена съборетина се появи тънка девойка, загърната с аленото наметало на тукашния клан.
— Проклятие! — дрезгаво изсумтя Лойя.
Младата вълшебница стоеше, без да атакува. Просто стоеше и гледаше Виктор, който нямаше повече сили. И най-вече — злоба.
— Тази никаквица — тежко пристъпи напред Ивер, — беше в засадата на Ритор! Сега ще я оправя…
Тънката ръка на Огненото момиче се прицели във Виктор. А той стоеше и глупаво мигаше, втрещен и отпаднал, не понечи дори да залегне…
От пръстите на девойката потече огън. Боботещ, яростен, изпепеляващ пламък. Удари в гърдите на Виктор… ала нито го опари, нито повали. През лудешкия танц на рижите езици той видя лицето на младата вълшебница. Очите й го гледаха, но не с омраза, а… ужас? Възторг? Или преклонение пред силния противник? Устните й произнесоха нещо, но Виктор не разбра думите. А огънят пропълзя в него, попи в тялото му и се настани там като звяр в леговището си.
Силата меко въздъхна. Сега вече бе цялостна. Четирите стихии се намираха в равновесие и Виктор усети тялото си неправдоподобно леко. Стопиха се болките и умората, зрението се проясни. Над раменете сякаш се разтвориха криле, готови да го издигнат към небесата, които бяха натежали, подгизнали от буря, набръчкани от светкавици, заплашващи всеки миг да се разтоварят с нечуван порой, смесен с гръмотевици и избухвания…
А сетне потокът пламък внезапно секна. Лойя Ивер повали девойката на земята. Замах и от четири страшни рани на гърдите на Огнената бликна кръв. С неженска сила Котката отхвърли настрани омекналото тяло.
Викторовият вик „Не, недей!“ закъсня.
А Тиел вече се суетеше на брега и призивът — „Към мен, веднага!“ — властно отдръпна Виктор от нещастната жертва. Прибоят равномерно шумеше, все едно не обръщаше внимание на състоялата се битка, нито го бе грижа за надвисналата буря. А точно посред вълните Тиел отваряше Дверите.
Ритор не беше и помислял, че този Убиец може да владее такива сили. А може би наистина бе забравил мощта, която беше притежавал някога? Или този пришълец бе особено надарен да мрази и убива?…
Имаше от какво да се отчайва. Нито едно заклинание не можеше да преодолее през неочаквано вкоравената защита. Даже спътничките на Убиеца бяха станали недосегаеми.
В градчето цареше пълен хаос. Пришълецът беше удрял на месо, без жал и пощада. Въздушният вълшебник усещаше откъм Убиеца изпепеляваща ненавист, омразата, превърнала се в Сила.
Яростни пориви кършеха кипариси и смоковници, устояли векове. Градушка от магически юмруци млатеше щитовете на Ритор и останалите вълшебници. Силите на петдесет мага отиваха единствено за удържане на позициите срещу онзи, когото смятаха за мишена.
Разбеснял се вятър брулеше керемиди от покривите и ги разпиляваше като причудливи червени ветрила. Пукаха като клечки оголени мертеци, сриваха се стени, трошаха се основи. Цели квартали потъваха от свлачища. Ритор усети опита на Анджей, Земният беше отдавнашен враг, но сега предводителят на Въздушния клан бе готов да поиска помощ дори от Природените.
Но най-ужасното беше друго — Убиецът не знаеше границите на своите възможности. Силата му сякаш нямаше предел.
Ритор чуваше виковете на погребаните живи хора, детски плач, молби за помощ, но нищо не можеше да направи. На всеки удар Убиецът отвръщаше с десет.
Огнените и Въздушните с мъка сдържаха натиска на калната лавина, насочена към центъра на града. Ако магическият им бент рухнеше — от Орос щеше да остане само спомен. Анджей, книжен плъх, какво се бавиш, стига си се туткал с твоите премъдри заклинания! „Майната му на всичко останало, овладей непокорната сега Земя!“
— Учителю!
Асмунд вече бе ранен, а по бузата му имаше кръв.
— Държа го, Учителю!
— Къде са Сандра, Болетус и Соли?
— Идват!
Маговете успяха да възпрат за миг заклинанията на Убиеца.
— Последен шанс, приятели!
Нямаше нужда от други слова. Силите им се сляха в едно.
И този път почти го притиснаха… Усетиха ужасът на врага си, болката и отчаянието му… Ритор в последния миг проумя как Убиецът ще отвърне и успя да извика — „Затворете се!“… Страхът и страданието на противника им се превърна в Сила и острието на оръжието се обърна против нанеслите удара.
Беше страшен удар. Невидимият боздуган на Убиеца разпердушини предната къща, а после се стовари върху петимата магьосника, изтръгвайки въздуха от гърдите им, като насити атмосферата с кинжални струи вода и шрапнели от пясък. Гейзер от едър чакъл шибна Ритор и съратниците му. Свлече се Соли — с размазана глава. Сандра с последно усилие отблъсна голям камък, насочен към тила на Асмунд, след което падна сама, безсилна да се защити от воден бич… Сетне рухна и момчето — в конвулсии на кървава кашлица.
Няколко мига — и Ритор намери мъжество да си каже — край, боят е загубен, Убиецът стигна до брега и вече приема посвещението си с Огън.
Соли беше мъртъв. Загинал бе и гърбоносият Болетус. Сандра беше в шок, цялата лява половина на тялото й представляваше грамадна отворена рана, кръвта попиваше в прахта, като образуваше течна кал. Асмунд лежеше сгърчен в краката на учителя си. Почти всичките ребра на момчето бяха изпотрошени, но сигурно щеше да оживее. Нямаше сили да говори, само леко стенеше, опитвайки се да не мърда заради счупените кости. Но Сандра нещо шепнеше…
Ритор се приведе над нея и й вля малко жизнена сила. Съвсем малко — нямаше време и право да спасява приятели сега…
— Me siento mal… duele el corazyn…18
Изглежда, старата вълшебница от болка бе проговорила на родния си език. Ритор положи длан на рамото и й каза утешаващо:
— Дръж се… Кан ще ти помогне. Дръж се, дърта морска вещице! Дръж се, пиратке!
Погледът на Сандра за миг се избистри:
— Каква пиратка съм аз… Прилошава ми и от най-слабо вълнение… Бях курва в пристанищен бордей, проститутка от Кабо-Фистера… преди да дойда тук…
И затвори очи, отпусна се.
И тогава Ритор избухна в смях.
Страшен, задгробен смях, сякаш дошъл от бродещите мъртъвци иззад Сивите предели и полепнал по устните му.
Не, няма да спре преследването. Нека всичко е загубено. Нека! Убиецът вече е на Острова.
„Ала аз ще те настигна, макар и да се забавя с Дверите!“
— Поеми ги! — сопна се той на Кан. Най-сетне да се случи брат му да е на нужното място и в нужното време! — Побързай! Искам ги живи!
Кан не се нуждаеше да му се повтаря, но все пак билкарят на ордена простена:
— Нужни са ми вълшебници, Ритор! Има твърде много ранени, почти всички са спешни!
— Вземай колкото ти потрябват. Аз продължавам!
