шаран на кукичка, който чака въдичарят да го издърпа на сушата всеки момент.
Вътре в него се сви пестник Сила, събудена от кипващия в сърцето гняв. Засега бе безформена, но готова да приеме облика на съкрушителен ураган, водно торнадо или помитаща всичко каменна лавина. Някой смее да му прегражда пътя! Някой дръзва да го наблюдава! Ами ако сега му хрумне да се позабавлява с някоя от спътничките си — или и с двете наведнъж — какво, ще зяпат и ще точат лиги?
„Пфу, да не ми е уроки! — стресна се Виктор. — Отново дивотии бръмчат в главата!“
Черно-кървавата мъгла бавно отстъпи от съзнанието. Конвулсивно стиснатите юмруци се разтвориха. Виктор предпазливо се огледа към Тиел, към Лойя — като че ли не бяха забелязали този му пристъп.
— Орос е зад следващия завой — прошепна Тиел. — Часовият им даже не се крие.
Наистина, на най-високата скала отпред, на фона на синьото небе трепкаше малко алено петънце — развяващото се наметало на човек от Огнения орден.
— Виж го ти, копелето — изсъска Лойя през зъби. Сви пръсти като нокти на хищник, вдигна ръка. — Я да те видя, ще преглътнеш ли това…
— Лойя! — момичето увисна на рамото на жената. — Недей! Твърде рано е! Този ще го катурнеш, но другите ще разгадаят заклинанието ти! И ще го върнат обратно!
— Добре, щом настояваш — Ивер недоволно отпусна ръка. Ала личеше, че думите на Тиел бяха впечатлили гордата Котка.
— Недей да правиш нищо, докато не ни нападнат — Тиел извърна измъчено лице към Виктор. — Обещай ми. Моля те!
— Да не ни завладеят с първия си удар? — уж нехайно уточни той.
— Всичко зависи от теб — въздъхна Тиел. — Ние не им трябваме… Ритор може би иска Лойя, за да си отмъсти. Но ти не се бой за нас. Те искат преди всичко теб и само теб.
— Тогава, продължаваме! — изрекоха устните му, докато самият Виктор бе изтръпнал от ужас.
„Ето, сега вече знам какво значи «душата е в петите» — мрачно си рече. — Не, не ставам за герой. Изобщо. Нито за Конан, нито за Терминатор. Прекалено ясно се виждам мъртъв и препариран — малък урок по патоанатомия за начинаещи магове. Поне гащите да не напълня от шубе, пак ще е подвиг. И защо Тиел не ми казва как се прави магия, да му се не видяло?!“
Подминаха открито стоящия на скалата пазач, Лойя дори му помаха игриво. Последен завой.
— Ето го Орос — полугласно рече Тиел.
Залив. Чакълест плаж от огладени камъчета, досущ както в някои черноморски курорти. В края на острия вълнолом, вдаден навътре в морето, стърчеше фар. На черния му връх, подпрял висините, гореше бездимен пламък, ярък даже и в пладне. Между планините и морето — малък спретнат град от едноетажни къщи. Веселите им червени керемиди надничаха изпод клонака на вечнозелените дървета.
Нямаше жива душа. Ала Виктор съвсем отчетливо чувстваше стотици погледи, прицелени в него. Като чужди безцеремонни ръце те шареха по тялото, чоплеха и човъркаха с нечисти пръсти, за да се докопат до душата, да проникнат в мозъка, да разчленят съзнанието на части, да го изтръскат както се изтупва килимче, като избият от паметта всичко, което смятаха за „вредно“.
Ще видите вие… ще ви дам да разберете.
— Виктор, страх ме е — чу той шепота на притисналата се към него отдясно Лойя. — Те ще ни изколят. Ритор е откачил напълно… Май този път ме спипаха натясно…
— Котката е уплашена? — незабавно се заяде Тиел. — Никой не те е влачил насила с нас. Сама дойде!
Ивер не я чу, а продължи като в унес:
— Тук са събрани почти стотина вълшебника. Половин легион бойци. И от двата ордена. Ритор е мобилизирал целия си клан. Браво на него… Не си е губил времето напразно, не ни е гонил из чукарите. Дошъл е право тук. Браво. Заслужава уважение…
— Трай, ако обичаш — без да обръща глава, й се сопна Виктор.
— Прости ми… — прошепна тя.
Господи! Оттатък, в Опакото, подобен шепот би значил, че жената е влюбена до полуда.
Тримата стояха на завоя на друма, надвиснал над градчето. Открити за всички спотаени долу воини. Тиел и Лойя се притискаха от двете страни към него, а той се беше вцепенил и изобщо не знаеше какво да прави.
От тактическа гледна точка, според правилата на военното изкуство, позицията им беше от зле по-зле. Но пък от друга страна, Орос бе като на длан заедно с покрайнините си. Ако на Виктор му хрумнеше да го порази, би го сторил „с един-единствен залп“.
Двете му спътнички мълчаха и не се осмеляваха да дават съвети.
И какво сега? Чакаме да започнат първи? Виктор се чувстваше глупаво, но не желаеше да нарушава обещанието си към Тиел.
Вятърът почна тънко да вие, сякаш израз на първо предупреждение, сякаш боен рог, който тръби сигнал за предизвикване на дуел. Красиво…
— Виктор! — отчаяно зашепна момичето. Цялото трепереше. Къде се бе дянала нейната неустрашимост? — Виктор! Това е въздушно ласо. Искат да ни удушат с този клуп… Виктор, да не си посмял да спасяваш някоя от нас! Ако минеш Огъня… тогава, вярвам, ще отвориш и Дверите. Ала ако вземеш да измъкваш мен или Лойя…
— Нямам нужда да ме измъкват! — рязко и зло я прекъсна Котката. — Аз ще те измъквам, Неведома! И ще те измъкна, ако ще да ме изчукат и четирите стихийни клана наведнъж!
— Млъкнете и двете! — изръмжа той.
Примижал, Виктор се взираше нагоре. В небето бавно се разгръщаха невидими за обикновено око сиви примки. Чудовищното ласо не беше нападение, само първият ход от партията, обикновена проверка на защитата му. Дебнат как ще се отбранява.
Долу, сред зелените листа, се замяркаха искри. Десетки искри. Малки пламенни корони, украсили главите на изправящите се за бой воини от Огнения орден.
В същия миг Ритор рязко стегна примката.
Тиел късо изпищя. Лойя приклекна, изпъна напред ръка с безпощадните магически нокти, заемайки бойната стойка на клана си. А Виктор стоеше и бездейно наблюдаваше как всичко наоколо стремително посивява от приближаващата се черта на въздушното ласо, разбираше, че това е краят… и нищо не предприемаше.
— Виииктооооор! — дойде вопъл от Лойя. Примката се сви около шията и рамото й, катурна я и я повлече по друма, безмилостно жулейки кожата й и късайки роклята й.
Как, как се прави магия по време на сражение? Как се творят убийствени заклинания? Как се управляват уж покорните на волята ти стихии? С желание? С някаква формула? С пряка заповед?
— Виииктооор!
Тиел се хвърли подир Котката, падна, вкопчи се в раменете й, притисна я към земята. Ала даже нейните сили се оказаха недостатъчни — Ритор беше струпал много мощ. Само момиче, пък било то и от Неведомия клан, нямаше да надвие петдесетина магове на Въздуха.
Над града започна постепенно да се сгъстява грамаден сив облак. Виктор знаеше, че никой друг не вижда подготвящото се за удар заклинание на Ритор, което щеше да смачка жертвата си, да я побие в прахта на пътя, да ороси с кръв скалите и да запрати размазаното тяло в урвата, където чакаха скали като гладни зъби.
Той побесня.
— Не, Ритор! — изкрещя той. Замахна към опънатата като струна нишка, която премяташе по паветата съпротивляващите се Лойя и Тиел.
Остър воден камшик плисна напред със скоростта на светкавица. Водата се сблъска с Въздуха, бликна пяна като бяла магическа светкавица. Завалелите капки издигаха фонтанчета прах, сякаш отнякъде пердашеха с картечница. Въздушната нишка се скъса. Долу в града откатът повали голямо дърво.
— Върни им го, Виктор! — тържествуващо изпищя Лойя.
Отговорът на вълшебниците не закъсня. Предният фронт на ново заклинание се помъчи да изпомпа въздуха от белите дробове на Виктор, а ето го и самият магичен заряд… Без да се замисли, Виктор реагира, като изпъна напред ръка, насочи я натам, където усещаше, че се крие противникът, и прошепна детинското:
