„Огън бий!“.
Вой на ураган накара Лойя и Тиел бързо да запушат уши, болка изкриви лицата им. Върху градчето рухна могъщ въздушен таран — сякаш гръмнаха стотици бутилки със сгъстен въздух. От скалите се отрониха първите камъни, които описаха дълги дъги и заваляха върху къщите като авиационни бомби. Част от тях избухнаха и изгоряха още в полет, пресрещнати от огнените стрели на защитниците. Други бяха отклонени от припряно издигната въздушна вълна. Но доста канари разкъсаха преградите.
Последваха сподавени викове. Въздушният таран разора къщи, отскубна дървета, разпиля керемиди и тухли, затъркаля отломки, покъщнина, обезобразени човешки тела… Вдигнаха се стълбове прах.
Избухна за кратко пожар, но, разбира се, той не можа да навреди на повелителите си. Бликналите езици бързо угаснаха.
Ала не напразно Ритор бе прочут като силен маг. Той веднага съобрази как трябва да се действа. Виктор се беше увлякъл, затова Ритор прати по дяволите отбраната и отчаяно се втурна в настъпление.
Нападателят просна Виктор. Пред очите му затанцуваха цветни кръгове, някъде от безкрайната далечина се чу жалния вик на Тиел. И тогава дойде ред на Огъня.
Болката гризеше мозъка като свредел, но Виктор успя да се надигне и застана на колене. Вълната сух зной се приближаваше, огънят виеше засукано хоро, по околните скали играеха пламъци.
А самата смърт падаше отгоре. Виждаше се — перлено блещукащо копие от сгъстен въздух. Острието разби на пясък каменна канара, която Виктор инстинктивно запрати пред себе си като щит. Спаси го добрият стар войнишки рефлекс от Опакото (да са живи и здрави създателите на военни филми!) — просна се по очи.
И въпреки това страданието мина през лицето му като ренде, по шията се заструи кръв.
Двете му спътнички потънаха в издигнал се около тях огнен облак. Скалите горяха, жарко пламтяха изкачилите стръмнината борове, с вой падаха нови и нови стрели-метеори, върху плещите на Виктор се стовари смазваща тежест. Задъхваше се. Всяка глътка въздух му се налагаше да я къса със зъби и да я преглъща като корав комат. Трескаво подскочи, но остана на едно коляно, раздиран от мъчителна кашлица.
Нечии ръце го подхванаха под мишниците, силно го бутнаха нагоре, накараха го да се изправи. Обърна се — беше Лойя. Лицето й бе обезобразено от свирепа гримаса, окървавено, изцапано с кал, очите — напълно безумни.
— Ставай! Ставай, моля те, хайде, Виктор!
Нов удар, Лойя се простря върху камъните, късо изохка, хвана се за главата. Между пръстите бликна кръв.
— Ще ви пречукам! — изрева Виктор. Сладък бяс търсеше излаз да върлува на воля. Вода и Вятър се сплетоха в едно. Грохот — разцепиха се скалите и надолу се затъркаляха каменни блокове, от векове лежали стабилно и спокойно на местата си. Кафяво-сива лавина повлече със себе си хиляди и хиляди канари. В авангарда й се носеше невидимата конница на Въздуха, подире й — тежките фаланги на Водата, тежко стенеше Земята, пращайки в атака бойните си слонове — многотонни скали.
Насрещният Огън забуча в агония, защото чуждият Вятър не подхранваше, а гасеше пламъка. Последвалите водни кохорти довършиха разгрома.
От завесата дим изскочи Тиел, ожулена и натъртена. Момичето се хвърли към Ивер и я прегърна като да й бе родна майка или по-голяма сестра.
— Надолу! — истерично запищя Неведомата. — Към брега!
Лойя се изправи, като залиташе.
— Да бягаме!
Лавината, предизвикана от Виктор, се сблъска със срочно издигнатия откъм града въздушен щит. Вятърът неистово ревеше, трошеше дървета, противоборстващите потоци съсипваха близките къщи. Кипящият воден поток се издигна нагоре, опитвайки се да прескочи магическия бент на защитниците на Орос. Последва огнена контратака и вълната изви снага като хищник, за да посрещне с гърди противника.
Вероятно Огненият клан използваше цялата им дадена в този свят енергия. Гейзери бликнаха нагоре, като разпиляха от небето събиращите се дъждовни облаци. Една отвесна мълния се срина от тях, но отиде напразно, като порази невинно вековно дърво.
Гореща, почти вряла пот извираше от порите на кожата на Виктор, капеше от челото и лютеше на очите. Около него се простираше опустошен, мъртъв участък — обгорял камък, мокра черна кал, наводнени пукнатини, които бяха обезобразили друма и скалите.
— Стой! — изкряска някой откъм гърба му. — Предай се, поганец!
И тутакси пукна изстрел от мускет.
— Земните — изръмжа Лойя, която в момента както никога преди приличаше на разярена дива котка. — Довтасаха все пак…
— Господин Анджей — Тиел сви юмручета. — Сега ще видиш ти, дърт педофил!…
— Залегнете бе, глупачки! — викна им Виктор. Куршумите свиреха около тях.
От мъглата на вдигнатия прах се появяваха една след друга фигурите на гвардейците от Земния орден. Бяха превъзходно обучени войници. Гърмяха, без да спират да тичат напред, при това доста точно. Парче олово се сплеска в камъка близо до главата на Виктор, веднага след това свирна рикошет от другата му страна…
„Ето сега вече ни заклещиха… Свършени сме.“
Виктор беше принуден да сдържа заклинанията на Огнените и Въздушните, като заедно с това да издирва и самия почитаем вълшебник Анджей.
„Ох, няма да изтрая… Аха, ето къде си бил!“
Зад веригата гвардейци се мярна познатата кльощава фигура.
Земята се разтресе под нозете на Виктор.
— Йиии! — Лойя рязко замахна, сякаш прекръсти въздуха пред себе си. Изпреварилият останалите мускетари здравеняк, който вече беше затъкнал байонет в цевта на пушката, се хвана за разкъсаното гърло и като чувал се тръшна под краката на другарите си.
Виктор с цялата си кожа усещаше свиващото се заклинание на Анджей — отново невероятно сложно, объркано, краят му се сливаше с началото. В съзнанието, долавящо чародейството, се появиха видения на пълчища от чудовища. На стада вървяха тигри, мечки, гигантски хлебарки, исполински гущери. Виеше му се свят. Мощта на това заклинание наистина бе огромна и ако то се изтръгнеше на свобода, скалите щяха да размажат и Тиел, и Лойя, и Виктор. Не би помогнало даже посвещението му в Земната стихия.
Нямаше време за контриране, всеки миг можеше да се спука тънката яйчена черупка на неговата защита, Виктор насочи напред набързо сътворено съскащо копие Въздух. Като че ли сполучливо — Анджей се катурна и тупна сред засуетилите се гвардейци, които залягаха по сипеите. Явно бяха загубили желание да атакуват все така с рогата напред, особено след като магическите нокти на Ивер изкормиха още двама.
— Да бягаме! — викна Тиел.
Виктор я последва, залитайки. Сътворената въздушно-водно-каменна лавина беше проложила нов път към морето, сякаш вселенски звяр беше лизнал склоновете на планината с грапав език.
Беше по-лесно да тичат надолу, макар че се налагаше да внимават да не се спънат и търкулнат по стръмното. Отдясно Огнените и Въздушните все още се бореха с чудовището, пуснато срещу тях от Виктор. Там ревеше пламък и виеше зъл вихър. Тиел искаше да използват момента. Зад тях отново екна не съвсем строен залп, но вятърът на беглеца беше вдигнал достатъчно прах, за да отбие мерниците на мускетарите, чуваше се как псуват пясъка в очите си…
Последният удар на маговете беше сетен отчаян ход. Те вече разбираха, че не са в състояние да надвият Убиеца — но се страхуваха да си го признаят. И този последен удар едва не постигна целта си.
Въздушното копие подсече коленете на Виктор, той падна и се плъзна по земята. Стори му се, че чува как пукат ребрата му, докато тъпото острие на палачите се забива направо в сърцето.
Не!
Тиел ли извика това или собственото му гърло изхърка насред агонията!
„Ще ви изтрия от лицето на земята!“
