— Брат ми, това е лудост!
Звънка плесница, не магическа, а обикновена, накара бузата на Кан да пламне, дори от носа му се плъзна капка кръв.
— Сандра и Асмунд трябва да живеят! Ако умрат — ще те унищожа!
Кан отстъпи, олюлявайки се. С ужас гледаше брат си. Ритор изрева още по-силно, като се озърташе:
— Насам, който е на крак! Магове! Заемете се с лечение на ранените!
Неколцина Въздушни и Огнени се втурнаха на призива.
Ритор си позволи само секунда. Твърде недостатъчна за прегръдка за прошка.
— Прости ми, Кан… Аз продължавам.
— Не ти се сърдя, братко — тихо отвърна билкарят. — Ще измъкна момчето… За Сандра не знам, но всичко, което е по силите ми…
— Сбогом… Кан.
— Сбогом, Ритор.
Естествено, нямаше никаква врата, никакви Двери в обичайния смисъл на думата. Имаше проход, мъждукане на алени искри в пълна със златисто сияние бездна. Кладенецът избутваше плажа и вълните, изместваше с гърлото си реалността. Тиел беше приклекнала, готова за скок в него.
Кръвожадно ухилената Лойя тичаше към Дверите. Мек ловджийски бяг на голяма котка. В движение облизваше чуждата кръв от пръстите на дясната си китка. Виктор едва можеше да си представи, че същата тази ръка бе способна да ласкае както никой друг… а преди секунди беше пробила човешка плът и магическите нокти бяха щръкнали от гърба на жертвата. Беше късно да вика. Лойя го защитаваше както умееше.
— Побързайте! Ритор скоро ще бъде тук! — с пресеклив глас извика Тиел.
И въпреки това Виктор се позабави. Протегна сетивата и Силата си към безчувствената девойка- вълшебница. С незрими пръсти опипа сърцето й… което трепна и запулсира отново. Огненото момиче въздъхна, издаде стон… Сръчна въздушна игла заши по-опасните рани — само си помисли за това, а то се получи, сякаш Силата се беше превърнала в кадърен асистент, изпълняващ указанията на хирурга в операционната.
„Ще живее“ — прошмугна се в съзнанието му баналната фраза.
Сега вече можеше да продължи.
Зад гърба му към морето се носеше породената от него лавина, която старанията на Огнените бяха загрели до кипване. Потокът помиташе покрайнините на Орос, мачкаше сградите като кибритени кутийки. Маговете не бяха удържали бента и сега само насочваха лавината така, че да причини възможно по-малко щети. Гледката бавно се губеше зад облаци пара и дим.
Затова Виктор не видя, че докато се гмуркаше в ждрелото на Дверите, от гръмотевичния хаос изскочи старец с дрехи на Въздушен магьосник. Лицето му бе ужасно — от страх и от ярост. Вълшебникът избухна в смях на безумец и с главата напред се втурна в кладенеца.
След миг от брега се надигна вълна пясък, от която излезе хилав човечец. Магът на Земния орден, господин Анджей, първо присви очички, след което злобно изфуча и тръгна към Дверите, гнусливо повдигайки полите на мърлявата си дреха. Нагази вълните, стигна прага. Потрепера от болка, но въпреки това прекрачи напред и изчезна.
Последен се появи Водният предводител. Торн изникна от пяната на прибоя, първо се усмихна самодоволно, оглеждайки погрома, причинен от Убиеца, след което също последва бегълците и преследвачите.
Водата се схлупи над свиващото се гърло на кладенеца.
Дверите отново бяха здраво залостени.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Навярно това не беше сън в истинския смисъл на думата. По-скоро бе дълъг несвяст, пропадане в тъмнината. Пропадане, което завърши с позната от кошмарните видения здрачава светлина.
Виктор хич не се учуди, когато се появи Лакомника.
По-скоро би трябвало да го учуди, че не беше пренесен на брега на морето както преди, а за първи път се бе озовал в подножието на планините, сякаш изтръгнат от невидима сила от последователността на предишните видения. Матовите прозрачни склонове светеха отвътре, въздухът миришеше на сяра и петрол.
Може би това е Островът на Драконите? Не, едва ли. Усещаше тялото си опияняващо леко, познато чувство от сънищата. Нито Тиел, нито Лойя бяха наоколо…
Господарят на виденията одобрително кимна, гледайки Виктор. Сетне зяпна към исполинския кратер, покрит с гъст млечно-бял дим. Промърмори:
— А време хич не остана. Сам се чудя — колко малко остана…
Виктор мълком гледаше там, където между кристалните ръбове на прозрачните сиви скали се издигаше белият дим. Отначало от кратера се подаваше стълб на плътни бели слоеве, веднага подир това се разливаше настрани, като разперваше тесни пипала, сякаш сондираше околното пространство. Изхвърли и един гъвкав бял мустак към Виктор… но бързо го отдръпна и предпазливо се оттегли назад.
— Сготви се кашата — изкашля се Лакомника. Гласът му стана мечтателен, леко меланхоличен, сякаш у изнежен аристократ, който с носталгия си спомня за някогашни светски победи. — Колко сили отидоха! Няма да повярваш… Изходът — това е било отдавна. В онези ми ти времена… сам разбираш.
— Не. Не разбирам.
Лакомника го удостои с бърз поглед и поклати глава:
— Хайде, хайде сега, всичко разбираш, не се преструвай. Когато почна да се променя човешката гледна точка… когато Световете са се разделяли. Да не мислиш, че е станало лесно за всички? Да не мислиш, че всичко е забравено? Отначало може и да им се е струвало така, че уж е завинаги, да — ама не! Нещата са здраво обвързани, Виктор.
Той не се учуди, че дебелакът знае името му.
— Колко години, колко векове… — Лакомника отново смени тона си, заговори печално и напевно като проповедник. — И всеки път едно и също! Откак маговете отидоха там, превзеха брега и призоваха хорицата и елфите да спазват реда, нищо не се променя! Да, добре, било е тяхното време. Разбирам. Съгласен. Ама време е и да се усетят, а! Ново време — нови песни! Нали?
Виктор мълчеше. Белите валма ставаха по-гъсти. Земята леко трепна под нозете му.
— Господари и роби, герои и страхливци, прекрасни благородни рицари и грозни подли предатели. Любов и омраза, добро и зло… — Лакомника плю под краката си. — Стига. Докога!? Ето ти, докато живееше в Опакото… не се блещи, знам аз, всичко знам! Та когато си беше там — пукаше ли ти за всичко това? Кажи де! Вярваше ли в приказките?
— Не.
— Така е добре!
— Аз в нищо не вярвах.
— Ето тъкмо в това е работата! — Лакомника плеска с ръце. — Не бива така повече, не бива! Ново време иде, Виктор!
— Сигурен ли си?
— Че как! — дебелакът постави длани на шкембето си. Доволно се вгледа в белия пушек. — Колко само е вложено, да знаеш! Всичко по трошица събрано, настъргано от дъното, всичко е влязло в работа.
— Там ли е Драконът? — попита Виктор.
Лакомника помълча. Отвърна неохотно:
— Същият… милият ни…
— И всичко това заради война със Средния свят? Заради шепата магове, които и без това се
