му.
Под нозете, които не отстъпваха пред лапите на Сътворения Дракон.
За да се сражаваш с дракон — трябва да се въплътиш в дракон. Такъв е пътят на Убиеца.
Виктор закрещя, понесен от вълната на сляпата ярост, на познатата му вече жажда да се бие. Огнен вал удари, разплисквайки дим, стече се по тялото на Сътворения. Той изрева в отговор.
— Хайде де! — изписка някъде далеч долу Лакомника. — Давай!
Сътвореният Дракон се стрелна към небето. В ореол от пламък, в пориви от зноен вятър. Снагата му се отърсваше от раздробени на парчета скали, от тъмните, оловно-тежки криле се отронваха и падаха канари. В немигащите очи сияеше подигравателна усмивка.
Виктор се откъсна от земята.
Последва противника си, без да се учудва, че може да лети, при това не както преди, легнал върху потоците вятър, а със собствени криле от гъвкава дъгоцветна плът, мачкаща въздуха. Усещаше се огромен и изпълнен с неимоверна сила. Ударната вълна от скока му към небесата катурна Лакомника, дебелакът се запремята, но не престана да вика:
— Сражавай се! Бий се с него, Убиецо!
Гъста струя, не чист пламък, а кипящ напалм, избухваща Ниагара, вискозен бензин — това изплю Сътвореният право срещу Виктор.
Няма страшно…
Вятър отби огнения заряд. Съперниците се издигаха все по-високо и по-високо, на кръгове, без да откъсват очи един от друг. Драконът и Убиецът на Дракони.
Какво беше казал Лакомника? Стани един от нас?
„И не само — отекна в ушите му. — Щом не искаш, стани него!“
„Него? Какво имаш предвид?!“ — провикна се беззвучно Виктор.
Някъде долу около нищожната фигурка на дебелака се издигна прашен вихър.
„
Даже гласът, не само тонът на Лакомника се беше променил драстично. Къде се дянаха палячовщината и недомлъвките!?
Виктор не си даде труда да отговаря. Не откъсваше едва ли не хипнотизиран взор от желязното тяло на Сътворения Дракон, от равномерно замахващите му криле с цвят на голо олово, от мъртвите му стъклени очи. Задуши се от омраза и яростта се изтръгна навън като поток изпепеляващ огън, пред който избухваше самият въздух. Над извития гребен по гръбнака му се сплиташе стегнатата спирала на водния бич, а отдолу загърмя земната твърд, отскубвайки се от вековното си ложе.
Гневът на стихиите е в теб и с теб, Виктор от Опаката страна! Победа за Убиеца на Дракони!
Ликуващият пламък удари Сътворения под крилото. Пластините се сгърчиха, крилото нелепо се вирна нагоре и желязната твар тежко запропада към земята. Нажеженото ждрело към ада — гърлото на Сътворения Дракон — избълва глух рев, стъклените очи присветнаха отвътре. Дългата опашка от бронирани сегменти изщрака, сгъна се като антена на радиоприемник и отново се издължи. Пастта се разтвори широко, толкова широко, че реещият се по-високо Виктор надникна в черната бездна на гърлото — същински път към Нищото, към небитието.
„Преди да се опомниш, гадино, вече ще си…“
Виктор не знаеше, че ненавистта може да бъде толкова сладка. Не може и да има нищо друго по- сладко — в никой от световете! Вино, власт, злато, жени — бледнеят, не могат да се сравнят с омразата. Гледката на падащия враг, който агонизира, знанието, че той е изцяло в твоите ръце…
„Нещо не си много як и издръжлив, Сътворени Драконе!“
Тварта губеше височина. Въздухът виеше реквием. Поразеното дясно крило едва шаваше. Врагът трябваше да бъде доубит.
И Виктор даде воля на Водата.
Напрегнатият като бойна пружина воден бич се разгъна и се стовари върху нажежената муцуна на чудовището. И се разпиля, изчезна, взриви се в облак безвредна пара. А Сътвореният мощно изрева, като внезапно с един плясък на крилете скъси дистанцията до противника си.
Въздух! Мълнии!
Черното небе се пропука. Призованите от Убиеца облаци разтовариха натрупаните в себе си ослепителнобели разклонени мълнии. Гъстата им мрежа оплете тромавата снага от стомана, светкавиците се впиха в кърваво-алените люспи и конвулсии разтресоха сътворения Дракон. Крилете му се сгънаха и чудовището като камък полетя надолу, като се премяташе и ревеше така, че сивите туловища на планините се свиха уплашено.
„Падай, убит си!“ — понечи да възкликне подире му Виктор… ала изродът от света на Природените нямаше намерение да мре.
Грамадните криле отново уловиха въздушните пластове, намериха опора. Падането премина в пикиране, сетне се изравни и сътвореният описа плавна, издигаща се към висините дъга. А Убиецът, макар и преминал посвещенията, не съумяваше да накара Въздуха да се отдръпне изпод оловните криле на чудовището, за да падне то и да се наниже на острите пикове на скалите далеч долу, на земята…
Убиецът знае само да мрази. Да унищожава. Да гази на юруш.
Но да твори… това му е също толкова недостъпно, колкото полетът за червея.
Сътвореният Дракон отново се готвеше за атака. В очите му гореше зъл присмех, те сякаш говореха: „Поех три твои удара, Убиецо. Сега е мой ред. Дръж се!“
Виктор се стъписа.
Какво имаш зад гърба си? Безумното препускане към морето, посвещенията, приети без капка разбиране какво всъщност става. Чужд и нелеп свят, където си играчка, марионетка в ръцете на изкусни кукловоди. Ненавист на заем — дали ще ли ти помогне? Ритор — той наистина умееше да мрази…
Сътвореният Дракон се приближаваше. Тържествуващият вой на чудовището пропъждаше ужасените буреносни облаци, които изчистиха сив небосвод. Железните челюсти зейнаха и кипяща вълна напалм се стовари върху Виктор.
Той закрещя.
Викът късаше гърлото му, дърпаше се като на опъната верига да се нахвърли върху врага, сякаш сам по себе си беше станал Сила. Здрач похлупи света. Смътно усещаше, че пада, обхванат в пламъци и дим, а течният огън на Сътворения пълзеше по Викторовите люспи, мъчейки се да намери уязвимо място.
Вятър, Вода, Огън! На помощ! Земя!
Страшен порой. Такъв, при който небето изцяло се превръща в ревящ поток. Ала и той бе безсилен да угаси чародейския напалм и само успяваше да отмие заедно с Вятъра огнената отрова от бронята на повелителя си. А отдолу се надигна огромна гора от великански треви. Милиарди и милиарди зелени стръкове, в които Виктор се вряза с несъкрушимото си тяло. Те омекотиха удара от падането, а зеленият им сок доизчисти остатъците пламтяща гадост…
Отново в човешки облик, Виктор стоеше на земята и държеше меча. А във висините горделиво се рееше Сътвореният Дракон.
— Твоята омраза е твърде немощна, Убиецо. Този свят не е твой.
— Е, какво? — каза Лакомника до него и Виктор изобщо не се учуди. — Не се ли опече работата? Нямаше начин да се опече, така да знаеш.
Зелената джунгла умираше пред очите им, гигантските стебла се разпадаха на сива пепел. Дебелакът самодоволно додаде:
— Тук Стихиите няма да издаянят! Драконът ни, виж го — хвърка си… А ти, Виктор, остана почти без сили. Какво ме зяпаш така злобно? Мислиш, че лъжа? Ами я опитай да излетиш. Или да плюеш огън. Няма да стане. Защото си Убиец само по титла. Прекалено много се съмняваш.
— Това е, понеже още не съм преминал инициацията си докрай — дрезгаво възрази Виктор. — И защото още не съм бил на Острова на Драконите…
Странно, но си беше цял-целеничък, течният огън не бе оставил по тялото му изгаряния. Оставаше само слабостта, беше толкова отпаднал, че ако дебелакът го духнеше, би отлетял като безтегловно късче пух от топола.
