Виктор чувстваше дъха й по устните си.
— Тези Тиел, тази мърла, сигурно ти е изприказвала разни мръсотии за мен, нали? Че съм на двеста години и че съм преспала с всички мъже, които съм срещнала?
— Ами… не точно това…
Беше му неудобно. Лойя вече се притискаше към него с цялото си тяло.
— Тя лъже! — яростно съобщи Котката. — Не съм на двеста години… много по-малко. И не лягам с който ми падне!
Помълча и добави:
— С теб — бих… Аз… ако ти…
Виктор разбра, че е безполезно да се бори. Преди всичко, защото ни най-малко не му се бореше.
Впи устни в нейните. Те бяха горещи.
На колкото ще да е години! И на триста да е, все тая!
Гъвкавостта на Лойя бе действително котешка. Целувката продължаваше, ръцете й го милваха, но Виктор не успя да се опомни, а вече беше съблечен и Лойя също се оказа гола. Заприлича му на изнасилване или грубо съблазняване, само че активната роля бе поета от жената.
На метър-два встрани спеше Тиел, което правеше ситуацията още по-пикантна.
— Най-после, най-после си с мен… — шепнеше Лойя.
И в думите й имаше не толкова влюбеност, колкото радост на победителка. Това гъделичкаше самолюбието. Така сигурно се чувства и някой начинаещ, но вече популярен певец, който се чувства поласкан от вниманието на младите си фенки, дето не се спират и пред измама, за да стигнат до хотелската му стая, или в очакване спят пред вратата на апартамента му…
Той не забеляза кога се е озовал отгоре, а магьосницата стана послушна и му се отдаваше не толкова с животинска страст, колкото с онова радостно женско покорство, което сякаш е самата основа на секса.
Не продължиха дълго, макар че Виктор остана убеден, че ласките биха могли да отнемат цялата нощ и това само би им доставило удоволствие, а не изтощаване. Но вероятно Ивер реши да не прекалява. В един миг мускулите й се напрегнаха… а сетне снагата й стана мека и податлива, напрежението напусна зърната на гърдите й. Лойя шумно въздъхна, притисна се към него, сподавяйки щастлив стон. Само ръцете й го прегръщаха силно и здраво, сякаш молеха:
Тя сама се отстрани след около половин час, след като повториха всичко отначало. Жената тихичко отпълзя встрани, като го целуна и прошепна:
— Благодаря… Няма да искам повече… тази нощ.
Виктор й бе благодарен, защото изведнъж се почувства съвсем без сили, направо изстискан.
Но пък от друга страна — отдавна не беше изпитвал толкова приятна умора…
И нищо повече не сънува тази нощ.
Събуди се със зората. Бе студено есенно утро. Цареше здрач, слънцето още се криеше зад отвесните стръмнини, по клисурата пълзеше пронизващо влажна мъгла, лепкава и противна като в Петербург.
— Съ-съ-студено — изтрака със зъби Тиел. Очевидно беше си отпочинала, муцунката й изглеждаше свежо, тя гледаше Виктор забавно-сериозно, сякаш го укоряваше за настъпилия студ.
Лойя нищо не каза. Стоеше пред чучур на слизащ от планината ручей и грациозно се миеше. Весела струя клокочеше по дървен жлеб и се стичаше надолу, на север, към сухите степни равнини.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Продължиха пътя си още по тъмно, дълго преди масата каруцари, странници и овчари, които продължаваха сладко да спят по коли, палатки или върху гола земя, завити с ямурлуци. Тиел забележимо нервничеше — не минаваше и минута да не се огледа, а понякога замръзваше на място, продължително взирайки се напред, макар че според Виктор там нищо не можеше да се различи, освен някакви бледи и далечни отблясъци, бързо погълнати от лъчите на изгрева.
Заедно със слънцето се появи и една странна лекота, смесена с нехайно безгрижие — едно такова настроение, когато на човек му се струва, че е неуязвим, че морето е до коленете, а всички прегради са преодолими. Виктор дори подхвана да си тананика: „Дълъг път, дълъг път, оставаш зад гърба ни, дълъг път, дълъг път, води ни в тъмнината…“
Пфу, да му се не видяло! И откъде само му хрумват такива глупости?
Полегатото надолнище улесняваше вървенето, но и Лойя Ивер, и Тиел, кой знае защо, ставаха все по- мрачни с всяка измината минута.
— Там ни чакат… Виктор — накрая каза Лойя.
Това бяха първите й думи към него след нощния им… хм, разговор.
Тиел мълком кимна, очевидно съгласна с Котката. През последните часове момичето изглеждаше кошмарно променено — отслабнало, изпосталяло, лицето й се беше изострило, както се казва „очи и нос са останали“. Каза гузно, сякаш поемаше вината за всички сполетели ги беди:
— Виктор, те все пак ни настигнаха… Блокирали са друма и от север, и от юг. Зад нас е гвардията на Земния клан. Отпред са Ритор и Огнените.
— Ами Торн? — запита Лойя с неприсъщо й уважение, едва ли не почтително. — Не го ли чувстваш, Неведома?
— Не, не го усещам — тъжно призна Тиел.
— Защо ли, бих искала да зная… — промърмори Ивер.
— Има ли друг път? — делово се поинтересува Виктор, като се осланяше на „опита“ си от американските екшъни. — Няма? Е, щом не разполагаме с ес-пейпър, ще използваме шкурка…
— Наистина няма друг път — поклати глава Котката. — Ти може би ще успееш да изкатериш скалите, но нагоре са урва подир урва…
— Но щом няма друг изход…
— Виктор! — намеси се Тиел. — Запомни — нужни са ни Огнените!
„Ето, пак приказва като даскалица…“
— Щом е така, да вървим и стига дрънканици! — раздразнено отсече той.
Наистина му беше омръзнало всичко това. Спасител на света, как пък не! Половината от онези, които е длъжен да спасява, ентусиазирано го преследват с цел да го пречукат час по-скоро. А когато се сблъсква с преследвачите си, както винаги загиват невинни…
Той се сети за обезумелия вагон и с мъка потисна напъните за повръщане. Както казваше майка му, колкото и да се мие и търка, не ще се изчисти и до Страшния съд… Да, но ли тук има Бог? Или всичко е възникнало с Големия взрив — и джуджетата, и елфите, и Природените?
Между другото, Тиел веднъж се беше изказала за последните като за „Проклятието на нашия свят“. Страхотна рекомендация, няма що! Хич не радва.
— Тиел, защо казваше, че с Природените не е възможно да се постигне споразумение? Всъщност, те какво искат от вас?
И двете му спътнички се хванаха за главите, сякаш играеха пантомима.
— Сили Велики! — възкликна измъчено Тиел. — Какво значение има това сега!
— Любопитен съм! — озъби се Виктор. — Нищо чудно, когато слезем до брега, да не успея да науча тези неща приживе, така че, бъди добра, обясни ми сега! Кажи ми какво представляват Природените — хора ли са? Чудовища?
— Не си ли го разбрал още? Опакото е свят без магия. В Средния свят функционират и заклинанията, и парата, и електричеството. Вашите мислещи машини… как бяха… компютри, у нас ще станат безполезни кутии от метал и пластмаса, а при Природените просто ще изгорят. Така че, Виктор, светът на Природените е реалноста на чистата магия. Силата на Словото, Силата на Жеста, Силата на Символа. Природените отдавна мечтаят да преминат Разлома на световете, за да се доберат до нас и да превърнат земите ни в свой свят.
— Ясно — въздъхна Виктор. — Едни такива типични вселенски злодеи… Обаче пак не разбирам. Заради какво воювате? Какво не сте поделили? Не можете ли да се споразумеете?
— Някои вълшебници предполагат — сухо забеляза Лойя, — че агресията е единствено възможният начин за съществуване на Природените. Представи си, че те нямат друг изход, освен непрекъснато да
