Не е време за дракони

килналата се настрани карета на грижите на кочияша и поеха нататък пеш. Когато напълно се стъмни, Лойя заведе спътниците си в някаква изоставена плевня на края на голяма нива.

— Ще изчакаме тук до сутринта… Виктор — каза тя. Обръщайки се към него по име, Котката непрекъснато правеше къса многозначителна пауза преди „Виктор“. — Въздушните засега изостават, пък и надали биха рискували да нападнат на толкова открито място и в чужда територия. Виж, в Орос ще е съвсем друга работа… Разбира се, в Земния клан сега е голяма олелия, но докато тепърва спретнат потеря — гони вятъра в полето! И да успеят да реагират своевременно — ще ги преметна като слепи котенца. Ще издържим колкото е възможно дълго… а насетне ще измисля нещо…

Тиел я слушаше съвсем детински нацупена, но не предприемаше словесни атаки — Ивер наистина ги отърва от засадата на Въздушните, а ето че и сега им се притече на помощ със злополучната карета.

— А какво ще правим сутринта, момичета? — поинтересува се Виктор.

— Отиваме в клана на Огъня — неохотно отвърна Тиел. — Лойя Ивер, колко дълго…

— Колко дълго можете да разчитате на мен? Вероятно поне още веднъж мога да ви бъда полезна, не мислиш ли, Тиел? Кой знае какви премеждия ви очакват?

— Чакай, Тиел — намеси се Виктор. — А за какво ми е нужен този Огнен клан? Защо да ходя там?

— Защото… — момичето никак не искаше да даде отговор, при това пред Котката. — Защото трябва да се научиш да управляваш своята Сила. А това ще стане едва когато минеш посвещение във всички Стихийни ордени. Обичаят изисква да поемеш тайнствата и на още десетима тотемни клана, но… предвид обстоятелствата и така бива.

— А какво ще прави Виктор после, почитаема Тиел? — измърка Лойя.

— Каквото пожелае — отсече момичето. — И стига вече за това. А какво ще правиш ти, Лойя Ивер?

— Ще ви съдействам според скромните си възможности — откликна се тутакси Котката. — Имам общ път с вас. Стига, разбира се, да ми казваш цялата истина, почитаема Тиел.

Момичето изсумтя.

Замълчаха.

„Ама вярно — рече си Виктор, — кое му е лошото да владея Силата? Убиец на Дракони? Нека е Убиец, щом така ми е писано-орисано… В края на краищата днес успях да се сдържа, не дадох воля на омразата си, не разорих града на Земните. А можех! Наистина можех!“

Ала отвътре бавно се съживяваше и набираше мощ един друг глас, който меко мълвеше в съзнанието му:

„Съществува още един лик на Всемира. Третата страна. Видял си я… бегло, едва-едва, със страничното си зрение — в сънищата. Там също може да се намери достойно занимание. Защо не отидеш там? Пък нека тези обезумели магове се дърлят помежду си за това кой им е нужен, а кой не. А там те никога няма да те настигнат. Това е факт.“

Той си спомни за Лакомника. Този не кой знае колко приятен тип все се стремеше нещо много важно да му намеква, уж докато дрънкаше празни приказки. Какво беше казала Лойя? Природените готвели агресия. Да, да, някои реплики на Лакомника наистина биха могли да се тълкуват като предупреждение…

Прииска му се да повярва в това.

Но като че ли засега беше ясно само едно — ако се отърве, ако се избави от преследвачите си, тогава… тогава ще има такава свобода, за каквато не би дръзнал и да мечтае там, у дома… в Опакото. И не е важно, нека всичко това е бълнуване, а самият той отдавна е пациент в психиатрична клиника — нека! Готов е да смени своята „реалност“ с тази халюцинация, също както онова хипи и любител на ролеви игри Коля, капитанът на шлепа.

— Тиел, аз ще стана ли Убиец? — направо запита той. — Когато завърша посвещенията?

Имаше нещо мерзостно в тази дума. Убиец… палач, джелатин, килър…

Момичето извърна поглед настрани.

— Не бива да произнасяш това на глас, Виктор. Не назовавай онова, което още не се е сбъднало… — завърши тя почти шепнешком.

Лойя ревниво се ослушваше.

— Какво мога да направя?

— Да останеш самия себе си — почти нечуто произнесоха устните на Тиел. — Всичко останало е съдба.

— Ами онези… Природените? Кои са те всъщност? Аз сънувах… обаче все нещо неразбираемо, смътно… поне като послание беше смътно.

И Тиел, и Лойя сведоха глави.

— Те са нашето проклятие, Виктор — промълви най-сетне Котката. — Работата е там, че всички ние… всичките кланове, обитаващи този свят, Средния свят, едно време пристигнахме от реалността на Природените. Опаката страна изтласква чуждите й — постепенно, поединично, а оттатък се случи съвсем друго. Навярно е трябвало да се натрупа… маса. Както биха казали вашите… хм, физици: „критична маса“17. И когато това се е случило, предците ни били… изхвърлени. Ние доплувахме до Топлия бряг. И подчинихме на властта си всички жители на Средния свят. Но с това нещата не приключиха. Сега Светът на Природените продължава да избутва от реалността си своите „еретици“, вече един по един. Те не са страшни и опасни — понякога дори се вливат в клановете. Но узрява нова вълна. Идат други. Идат тези, които искат да претопят нашия спят, да го отлеят наново.

— Дълго време ни защитаваха Драконите. Крилатите Владетели на Средния свят — неочаквано продължи Тиел.

— Значи излиза, че Драконите са… добри? — изуми се Виктор.

— Добри ли каза? — възмути се Лойя. — Ще имаш да вземаш! Те управляваха сурово, с желязна длан! Който не бе с тях, бе против тях и присъдата винаги беше една и съща! Сам разбираш каква. Те искаха всичко да знаят и всичко да контролират. Месеха се навсякъде… И не търпяха възражения. Макар че… бяха красиви и силни…

— Те не бяха нито лоши, нито добри, Виктор — полугласно рече Тиел. Както си седеше, тя сви колене и подпря брадичка на тях. — Те просто бяха. А сега ги няма. Защото…

— Защото на клановете в края на краищата им омръзна тяхната тирания — рязко се намеси Котката. — Както и да наричаш една диктатура, тя все си остава такава. И клановете се разбунтуваха. Беше създаден Убиец на Дракони, който обедини в себе си и четирите стихии, и силата на множество тотемни ордени… И Крилатите Господари паднаха. Последните бяха настигнати от Ритор докато се опитваха да избягат при вас, в Опаката страна.

— Защо тогава не ги е изтребил до крак? Защо е оставил живи — оттатък, в Опакото? Щом толкова ги е мразел. Защо не ги е преследвал и там?

— Не зная — сви крехки рамене Тиел.

— Всъщност — хитричко се усмихна Лойя, — привилегията да щъкат между световете принадлежи на адептите от Незнайния клан.

Виктор скоси очи към момичето. Не, повече нямаше да я оставя да се измъква от отговори и да премълчава. Попита рязко:

— Какво друго влиза в привилегиите ви? С какво сте толкова знаменити?

— Разкажи му, Тиел — самодоволно се ухили Лойя. — Пък, ако забравиш нещо или се объркаш, аз ще те поправя.

Момичето я измери с поглед изпод вежди и равно отвърна:

— Незнайният или Неведомият клан е от Стихийните… не, не е точно така. Съпоставими сме по сили, но не сме приковани към някой от четирите първични елемента. Никога обаче не сме изтъквали съществуването си. И никога не сме се намесвали в дребни свади.

— Да, вярно е — винаги сте играели на едро! — изсумтя Котката.

Виктор заподозря някаква древна и спотаена обида на тотемната вълшебница към Незнайните.

— Не е хубаво да се завижда — назидателно каза Тиел. — Не съм измислила аз правилата на играта в живота, Ивер. Надявам се, че имаш достатъчно акъл да разбереш очевидното.

— Престанете! — примоли се Виктор. — Тиел, за какво ти е всичко това? За какво му е притрябвал на твоя клан Убиец на Дракони?