— Точно така — безжалостно подхвана Лойя. — Е, Тиел, защо мълчиш? Аха, изчерви се…
— Ако Природените създадат свой Дракон… — прошепна момичето.
Котката няколко секунди я разглеждаше втренчено, при което устните й помръдваха.
— В такъв случай май един „зе-ер-ка“ ще ви свърши повече работа от мен — горчиво произнесе Виктор.
— Какво ще ни свърши работа? — обърка се Тиел, Лойя също учудено повдигна изящни вежди.
— ЗРК, зенитно-ракетен комплекс. Едно такова нещо за поразяване на самолетчета и други хвърчащи работи. Чини ми се, че Драконът надали ще е по-здрав, а? Избутвате зеерка-то на позиция, прицелвате се — и бам две ракети в търбуха…
— Виктор, млъкни! — скочи на крака изчервилата се Тиел. Думите й прозвучаха като шамар. — Ти не си мое оръдие! Ти не си оръдие изобщо, в ничии ръце! Сам по себе си ти си Сила! Просто трябва да изминеш определения ти път… инак…
— Защо тогава Ритор ме преследва като дивеч!? Заради какво желае смъртта ми?
— Защото той чака завръщането на Дракона — със слаб глас отвърна момичето.
Сякаш не думи изрече, а отдалеч прошумоли вятърът… вятър в развяваща се в галоп златиста грива…
Виктор тръсна глава и заядливо продължи да притиска спътничката си:
— И какво от това?
— Ами ти си… Ритор мисли, че…
— А нима не е така? — промълви той, усещайки разтваряща се в гърдите си пропаст, кошмарна пустота.
— Засега още — не е така! — отряза Тиел, като подчертаваше всяка сричка. — Остана последното посвещение. При Огнените. А после — островът.
— Островът? — по красивото лице на Лойя се четеше страх. — Островът на Драконите в Горещото море, досами Разлома?
— Да — каза Неведомата, без да отклони поглед. — Пазителят на Острова ще потвърди инициацията.
— Сили превелики — промърмори Котката, като не скри уплахата си. — Ала, Тиел… ако ти въпреки всичко грешиш, това е сигурна гибел… за теб и за него.
— Да. Сигурна е. Ако Виктор не издържи. Но ще издържи! — с железобетонна увереност заяви момичето, сякаш хвалеше любимото си куче.
— И там какво, пак ли мариз? — унило попита той. След всичко случило се във влака, на моста, на гарата и в замъка на Земните васали, му беше противно даже и да си помисля за нови схватки.
— Не зная — призна Тиел. — Никога не съм стъпвала там. Знам само пътя. Мога да отворя Дверите. Но нататък — ти сам.
— И какво?
— Какво „какво“? Ще бъдеш… завършен. Да, завършен.
— Не, не питам това — наблегна на думите Виктор. — Кой… какъв ще стана?
— Убиецът на Дракони — монотонно, сякаш отговаряше на изпит в училище, заговори Тиел, — е квинтесенцията на всичко, именуемо с понятието „унищожение“. Това е умение да се обръща в своя полза всичко, което заобикаля Убиеца, без значение дали са безжизнени камъни или живи хора.
Виктор затвори очи. Да, това наистина беше така. Като на гарата в Хорск.
И същото едва не се повтори в замъка, само че далеч по-мащабно, с размах.
— Убиецът умее да мрази. По-силно от всяко друго същество в Средния свят. Омразата е главното му оръжие. Той претопява в ненавист самия себе си. Това, Виктор, е по-могъщо от коя да е магия. Затова и Ритор успя да победи… Никога, даже в най-ужасните ни междуособни войни противниците не са се мразели толкова силно, колкото е способен да ненавижда Убиецът. Всъщност, той е въплътената Омраза…
— Така е казано в книгите, Тиел? — попита тихо Лойя. — Или ти така го чувстваш?
Момичето потърка чело. Прехапа устни.
— Няма такива книги, Лойя Ивер. Никой точно не знае как се става Убиец. Ритор беше последният. Сигурно само той знае. Навярно това зависи от желанието… от съкровеното, дълбокото желание. От една страна Ритор не беше лично пострадал от Крилатия Владетел, но от друга винаги е бленувал клановете да са свободни… — Тиел криво и сурово се усмихна. — И ето, постигна го.
— А ти какво искаш да постигнеш? Нали пак ти ме доведе тук.
— Не, Виктор, не! — момичето дори закърши ръце. — Ти дойде сам! Опакото те отхвърли, изтласка те. Беше чужд на онази реалност, инак не би преминал първото посвещение. Инак биха те убили разбойниците… Стражите на сивия предел. Или водното чудовище на Хотор. Но ти премина! Преодоля!
— Кои бяха хората, които ни нападнаха при прехода?
— Торн.
— Защо, след като съм Убиец?
— Водният не е могъл да бъде сигурен, че е така. Той беше призовал Убиеца… но най-малко от всичко е очаквал, че редом с повикания ще бъда аз. Затова хората му се объркаха, атакуваха… Загубиха контрол. Виж, сега Торн трепери косъм да не падне от главата ти…
Лойя не се сдържа и скептично изви вежди, добре, че никой не й обърна внимание.
— Е, хубаво — предаде се Виктор. — Печелиш, Тиел.
— Кое печеля?
Той смутено се засмя. Наистина, каква игра е спечелила? Ох, това момиче винаги има готов отговор на всичко казано или запитано.
— Сега следва да си починем. А после — последният преход. През клисурата, към брега, в Орос. А сетне — Островът.
Лойя нервно преплиташе пръсти. Като че ли самият разговор повече не я интересуваше, обмисляше нещо свое. Очевидно знаеше много по въпроса, повече, отколкото беше споменала, но не бързаше да го споделя.
„Ами… остани си със здраве — рече си Виктор. — Трай си, щом ти се мълчи. Така е по-добре. Щом трябва да се ходи до Острова на Драконите — нека така бъде. Не е важно дали съм болен, дали ще умра истински тук или ще се събудя в лудницата, а над мен ще стои санитар със спринцовка, както се страхуваше капитанът Коля. Докато съм тук, няма нужда да мисля за това. Наоколо съществува един грамаден нов свят. Колкото по-дълго се намирам в него, толкова повече ми харесва. А пък Тиел… Неведомия й клан… Не е толкова лесно и просто за разбиране. Момичето явно не казва всичко докрай.“
— Тиел, много ли сте? Такива като теб, от Незнайния орден?
Тя само косо го погледна и премълча.
Котката нервно се изхили:
—
— Щом Тиел мълчи — отсече Виктор, — значи така и трябва.
Какво си позволява тая?! Защо се меси? Гневът му шупна, плисна над ръба на чашата на търпението, отблясъкът се отрази в очите му — и вълшебницата млъкна като задавена. Даже вдигна ръка, за да се защити от нещо невидимо. Прошепна смирено:
— Моля за извинение… Виктор. Просто исках да знам, накъде ще продължите…
— Странен въпрос — изсумтя Тиел. — Вече казах — в клана на Огнените!
— А ако Ритор блокира единствения път към Орос? Какво ще правите тогава? — с подкупващо загрижен глас се поинтересува Ивер. — Без мен? А? Ще се биете? Скъпи мои, този път магът на Въздушните ще изправи срещу вас цяла армия. В това число и опълчение от ордена на Огъня. Очевидно Ритор е убедил господарите на Орос, че Виктор е Убиецът, а Огнените бяха най-верните привърженици на Крилатите Властелини… Освен това, недейте забравяте — всеки момент зад гърба ни може да изникне гвардията на Земния клан, който не обичаше много Драконите, но пък след всичко случило се… — Лойя направи ефектна пауза. — Така че, струва ми се, по-добре ще е да ме вземете с вас.
— Не си ни нужна, Лойя Ивер! — сприхаво възкликна Тиел. — Тоест… ние, разбира се, ти благодарим…
