за помощта, но…
Последвалата сцена бе напълно достойна да украси някоя шекспирова трагедия. Но на Виктор тя напомни латиноамерикански сапунен сериал.
Лойя зарида. Лойя горчиво занарежда. Лойя заропта против човешката неблагодарност. Лойя неистово хулеше себе си за проявената наивност. Лойя се закле, че никога, никому, при никакви обстоятелства няма да помага, колкото и пари да й предлагат.
Тиел наблюдаваше цялото представление със студено, безстрастно любопитство. Виктор също не се намеси. Подир случилото се във владенията на Земния орден той окончателно беше повярвал, че е възможно Силата да бъде управлявана. Навярно сега не би се уплашил да се опълчи и на самия Ритор. Във всеки случай, такава постъпка не му се струваше безнадеждна. И дори чувстваше, че жадува за такъв двубой. Какво изкушение… Ала, откъде толкова ясно помни този Ритор, при това подробно?…
Пък и може би — точно така трябва да постъпи? Да се срещнат лице в лице, да се сблъскат гърди в гърди, за да решат всичко по мъжки — и отведнъж!
…Лойя най-сетне се успокои.
— Значи, искате да ме изоставите? Тук? Отпред е Ритор и Огнените, отзад — Земните и Торн. Да не мислите, че ламтя да загина? Не, с вас е по-безопасно. Ти си Сила, Виктор. Те се страхуват от теб. А аз… мен… не знам какво ще ме направи Ритор, ако му падна в ръцете. Или ако ме докопат Огнените — тяхна магьосница е била заедно с Въздушните в засадата. Кланът на Земята — даже не искам да споменавам.
— Голяма работа — равнодушно рече Тиел. — Ще преспиш с който трябва и нямаш проблеми. Не ти е за сефте.
— Тиел! — рязко каза Виктор. — Лойя е права. Ще дойде с нас.
Момичето се нацупи, но щом погледна към спътника си, само сви рамене и замълча.
Пътят ставаше все по-стръмен. Кланът на Огъня ревниво пазеше своите тайни… а може би просто адептите му обичаха усамотението. Те старателно бяха унищожили всички други пътеки, които водеха през планините към техния залив, където се разполагаше градът им и морския фар. Единственият друм към Орос минаваше през дълбока сенчеста клисура с отвесни стени. Криви южни борове, които допълнително допринасяха за приликата на тази територия с Крим, пълзяха по стръмните склонове, вкопчвайки се в скалите. Въпреки есента, въздухът бе топъл и сух. Скоро странниците плувнаха в пот.
— Един ден ще се изкачваме — с едва забележимо задъхване рече Тиел. — После, като прекосим билото на планините, имаме още един ден надолу. Ако всичко върви добре, няма да ни настигнат. Вярно, че Ритор може да лети, а и другите от неговия клан също, но мисля, че няма да рискува. Веднъж вече е претърпял поражение, пък и знае, че вече си посветен и в Земната стихия. Не, няма да ни пресреща. По- скоро ще опита нова засада, преди самия град на Огнените. Ето там ще ни е най-трудно.
Виктор сви рамене. Понякога даскалския тон на Тиел го дразнеше. В такива моменти наистина му се приискваше да намигне на Лойя… а после да я сграбчи и…
Друмът за Орос свършваше в залива, където практичните господари на клана бяха построили пристанище, затова по пътя сновяха достатъчно каруци и кервани — и празни, и мъкнещи стоки. Случваше се да хванат стоп, по-често ги вземаха безплатно, друг път — за грошове.
Спряха за нощувка направо на друма, като се настаниха отделно от другите пътници. С падането на здрача ставаше доста прохладно, трудно се заспиваше, а Тиел категорично забрани да се използва Силата. Оставаше им само да се притиснат един към друг, за да се сгряват.
Момичето се сви на кравайче и скоро задиша равномерно. Но Лойя май нямаше намерение да заспива, а от необходимостта да се топлят се възползва доста свободно.
— Каква нощ… — чу Виктор мъркащия й шепот в ухото си. — Каква забележителна нощ.
Острите й нокти игриво го погъделичкаха по гърлото. Лойя знаеше, ох колко добре знаеше по какъв начин да накара лежащия до нея мъж да пламне в тъмното, да се изчерви като неопитно момченце.
— Лойя… недей…
— Защо? — дъхът й пареше ухото му. — Нима не ме желаеш?
— Именно понеже те желая… не си струва да го правим край пътя — отвърна Виктор, като смътно заподозря, че цитира реплика от филм, книга или някой свой познат.
— Притесняваш се от Тиел? Ами хайде да я включим и нея — мъркаше Лойя. — Ще стане забавно…
— А, не, без тия! — възмути се Виктор. — Стига, Лойя!
Вълшебницата обидено се отдръпна.
— Ще съжаляваш после. Ще те е яд на себе си.
— Не се и съмнявам — измърмори Виктор. Обаче тялото му не се съгласяваше с целомъдреното решение на разума. Въртя се близо час, заслушан в дишането на двете жени до себе си, като прекрасно разбираше, че само леко докосване — и Котката ще откликне весело и опитно, с целия си немирен жар и огромен опит… вековен опит, ако се вярва на Тиел.
Последната мисъл му помогна да се отпусне.
И веднага го връхлетя като морска вълна сънят. Познат сън.
Виктор заскърца със зъби, щом усети, че под краката му е сияещият бял пясък, небето е мъждиво блещукаща завеса, а редом шуми черното мастилено море.
— Гад мръсна!
Той се завъртя на място, оглеждайки се за Лакомника.
— Никъде не стъпвам повече, чуваш ли? Не ми трябват твоите гатанки! Да изгниеш дано!
Пепелището на лабораторията беше обрасло с мъх и трева. Лилавата гора трепереше под поривите на вятъра. А далеч навътре в сушата, в подножието на полупрозрачните планини, към небето се издигаха кълба бял дим.
— Няма да ходя там! — отново изкрещя Виктор, но вече прекрасно разбираше, че ще отиде, къде ще се дене, а като пристигне, там ще му бъде демонстрирано нещо досадно и неприятно, или направо гнусно…
— Мяу.
Той се обърна. Покрай линията на прибоя, меко отскачайки от вълните, вървеше рижа котка. Сякаш същата, която го беше гледала в разрушения град.
Просветна му… не, това беше безумие!
Виктор приклекна и протегна ръка:
— Мац-мац… Писанке… ти да не си…
Котката седна и почна да се мие. Сините й очи присмехулно следяха Виктор.
— Стой, чакай! — прозвуча откъм гората.
През острицата тичаше Лакомника, като смешно се препъваше и се оплакваше.
— Що за нахалство!? — подвикваше дебелакът. — Той има още да броди, да блуждае… Пст! Къш! Разкарай се, проклетнице! Чупка!
Котката подигравателно се озърна към приближаващия се грозник, напрегна се и скочи на гърдите на Виктор. Измяука в лицето му и докосна бузата му с топла лапичка…
…Той отвори очи. Над него се люлееше ивица звездно небе, стегната в мрака на стените на клисурата. И на фона на това — силует на женска глава с пуснати коси, които го погъделичкаха по носа.
Лойя му запуши устата с целувка, след което отвърна на незададения му въпрос:
— Ти бълнуваше и викаше. Сънувал си кошмар. Отпусни се, Виктор, отпусни се…
Дланта й се плъзна по лицето му.
— Бодеш… — ласкаво каза магьосницата. — Не бой се, сънят си отиде. Ние, Котките, умеем да прогонваме лошите сънища…
„Благодаря“ — беззвучно прошепна той.
— А твоята приятелка — внезапно се подсмихна Лойя, — даже не се размърда!
— Тя е малка още… уморена е…
— Аха, точно така — съгласи се привидно Ивер. — Малко момиче… вълшебница от Неведомия клан. Но аз съм истинска жена.
