творят разрушителни заклинания. Тази енергия трябва някъде да се приложи, да се изразходва!…
— Тц, не става… — понечи да възрази Виктор. Искаше да изтъкне, че след като на Природените им е необходимо непрекъснато нещо да разрушават, то тогава няма смисъл да завладяват нови територии. Вярно, призна си наум, въпросът може би е в мащабите…
— Виктор — с жар каза Ивер, — смъртта и разрушението са дълбоко в същността на онези, което останаха отвъд Горещото море. Разбирам, научили са те да мислиш, че всичко има причина и следствие, че абсолютни злодеи не съществуват, че винаги може да се намери компромис… Не, не споря, възможно е. Ето ние, например, много успешно се научихме да се погаждаме с отхвърлените от Опакото, дори впрягаме и използваме техните знания и умения. Обаче как може да се погаждат положителните и отрицателните заряди, особено, когато се докосват? Как могат да се споразумеят огънят и водата, ако пороят залива пламъците? Как да се договорят дървото и брадвата? Понякога компромисът е непостижим. Това е печално, но е така. И тогава се налага да се прави избор. Веднъж завинаги, без право за връщане назад. Така и ние с Природените сме като…
— Като антиматерия? Вещество и антивещество — вметна Виктор.
Лойя Ивер се замисли и несигурно кимна:
— Да… вероятно. Разбирам, че говориш за несъвместими неща. Да, между нас не може да има мир, само война. Много пъти са ни нападали, но ни бранеше силата на Дракона. С него Природените не можеха да се справят. Докато един ден Ритор не взе и… — Котката махна с ръка.
— Чакай малко — вдигна длани Виктор. — Хайде по същество и без красиви сравнения. Самите вие сте пристигнали от света на Природените… добре, не вие, а предците ви… И така, значи е било възможно да се приспособите, преодолели сте „смъртта и разрушенията“. А другите, които са останали — те какво, побъркали са се на тема отмъщение? Там да не би да стоят замъци от човешки кости? Текат реки от кръв? Пълно е с империи на злото и царства на порока? И някакви си уродливи чудовища само това и чакат, да унищожат Средния свят?
— Не са империи и царства — поклати глава Лойя. — Ти също не можеш без „красиви“ сравнения, Виктор. Не мога да ти обясня какъв вид имат. Има ли облик вятърът? Струящата се вода? Природените умеят да бъдат, каквото ти хрумне, каквото ти душа поиска — стрък трева, цвете, мирис на лавандула, реещ се орел или пролетна гръмотевица. Могат да са и чудовища… разбира се. Но от завист към нас, те най-често приемат човешки форми…
Тиел, която внимателно слушаше този монолог, поклати глава и леко се усмихна. Смята, че не е въпрос на завист? Лойя продължаваше:
— Затруднявам се да ти опиша и как живеят. Питай нещо по-лесно, защото това не го знаеха даже Крилатите Господари… вероятно. Нашите предци, напускайки Далечния бряг, не са запазили никакви спомени. И пленените Природени също нищо не можеха да разкажат на разпитите. Паметта им се разпадаше. Затова после престанахме да вземаме пленници…
Тиел кимна, но отново не се намеси.
— Природените са всичко. И в същото време — нищо. Абсолютна свобода и същото толкова съвършенно робство. Робуване на собствената си същност. При цялата им външна изменчивост и гъвкавост, те не са способни да се променят. Разбираш ли, Виктор, когато магията е по-естествена от дишането и зрението, тогава тя върши мечешка услуга, защото практикуващият я престава да се доверява на ръцете си. Такъв… такова същество се затваря в себе си. Самото то става Свят и целият този Свят е в него, покорен на властта му. А това е голямо изкушение… — Котката за миг замълча, защото Неведомата поклати глава. Понеже не последва друга реакция, Лойя отново се обърна към основния си слушател: — Подобно създание се чувства като безграничен повелител. И навярно заради това Природените мразят даже самата мисъл, че ние съществуваме сами по себе си и извън тях. Впрочем, те не по-малко ненавиждат и Опаката страна, но засега родният ти свят е недостъпен за тях, а нашият им е на пътя.
Виктор се намръщи. Прекалено красива, стройна и логична теория се получаваше! Той със съмнение погледна жената, но вълшебницата говореше искрено и убедено. Тя си вярваше… но следваше ли той да сподели вярата й?
— И ето… — пое си дъх разпалената от речта си Котка. — Ето, понякога иззад Горещото море пристигат кораби. Изящни, красиви кораби с орлови глави на носовете…
— Защо именно орлови? — попита Виктор. — Герб ли е това?
— Герб? — Лойя се смути. — Не… те изобщо нямат гербове. Просто корабите им са такива… то е ясно! Няма да довтасат да завладяват света ни със салове или търговски съдове я!
— А знамена, имат ли?
— Знамена имат. Черни със златно везмо. С орлова глава на платнището. При последната война взехме доста трофеи. Само че не успяхме да ги опазим. Оръжие, доспехи, знамена — всичко се стопи като мъгла. Маговете бяха много огорчени.
— Интересно… — замислено отрони Виктор. — Значи, те са призраци?
— Призраци ли?! — възмути се Лойя. — Ще имаш да вземаш! По-телесни не могат да бъдат! Те могат да са всякакви, нали ти казах!
— А тела? Труповете на убитите?
— Труповете изгоряха. Мъртвите, те не издържат тежестта на нашата реалност. Затова Природените не могат просто да завладеят някаква малка територия — нашият свят ще ги отхвърли. Принудени са да заграбят всичко, иначе няма да получат нищо. Нещо друго ще питаш ли?
Виктор изгледа напрегнатото й лице и се отказа да задава други въпроси. Наистина, нямаше време за това.
— Там, край Орос, чакат стотина магове, които жадуват да ни разкъсат на парчета — с укор рече Тиел. — А вие си точите локуми все едно сме тръгнали на пикник. Сигурно вече сме забелязани! Може би вече ни вървят насреща!
— Успокой се, Тиел — каза Ивер. — Никъде няма да мръднат от позициите си. Знаят, че нямаме друг изход. Просто ни причакват. По-полезно ще е ако разкажеш какво знаеш за Орос.
— Все едно нямаш шпиони там! — сърдито изръмжа Тиел.
— Имам — спокойно отвърна Лойя. — Разбира се, че имам. Но колкото повече сведения, толкова по- добре. Системата защитни заклинания? Пароли? Коридори за достъп? Капани?
Момичето бавно поклати глава.
— Няма какво да търсим в самия град. Нужен ни е брегът.
— И нататък? — продължи да я притиска Лойя. — Заклещват ни на брега и ни избиват, тъй ли?
— На брега ще отворя Дверите — с непререкаем тон заяви Тиел. — През тях са в състояние да прекрачат само магове първа степен. Така че останалата потеря ще бъде отрязана.
Лойя пресметна:
— Огнените вече нямат магьосници първа степен… Значи, Торн, Ритор и аз. Приемливо раздаване, въпреки че не обичам да играя карти! — Котката видимо се ободри.
Тиел я измери с поглед от главата до петите, като сви устни, но не коментира.
„Момичето ревнува — досети се Виктор, — и се зачуди как да се отърве от Ивер. Но вече е късно. Никой не бива да бъде изоставян на произвола на съдбата. А и съюзник като Лойя не е излишен. Веднъж вече ни беше полезна…“
Пътят взе да криволичи. Като змийска следа клисурата се спускаше към морето. Тук явно беше поработил Огънят — склоновете бяха като застинали лавови езици. Кланът беше поизправил клисурата, павирал по дъното й нов друм, а по стръмнините през изминалите години бяха прераснали дървета и храсти.
— Със сигурност са пратили съгледвачи — мрачно каза Тиел, като вирна глава в стремеж да различи нещо по назъбените ръбове. — И навярно вече ни виждат.
— Тогава защо да се спотайваме? — вдигна вежди Лойя. — Виктор бързо ще ги откаже да зяпат!
— Не, не! — уплаши се момичето. — Не бива… не бива да убиваме, без да се налага. Само ако те опитат първи.
— Дано не закъснеем — иронично подхвърли Ивер.
Тиел сви рамене. Виктор също усещаше чужд поглед — сякаш към челото му бяха опрени две упорито нежелаещи да се топят ледени висулки, а от тях към безкрая се точеше невидима корда. Като някакъв
