Видение.
О, Боже, пак…
„Ти дойде, Убиецо — гръмовен глас над буреносните облаци. — Е, ще се бием. Часът настъпи. Аз не ще побягна от съдбата си. Нека тя решава кой от нас ще живее и кой не!“
Измъчена двойка — мъж и жена. Воинът с черен меч и плътен рогат шлем. В прорезите — твърди очи. Непоколебими. Готов е да умре, но не и да се покори. Приятелката му — също. Те няма да бягат. Ще се бият с теб, Убиецо, с теб, Виктор. Ще се бият докрай, защото простичката дума „Чест“ за тях не е празно сътресение на въздуха, значи повече от четирите си букви. Ти, Виктор… — ти никога не си могъл да проумееш това докрай. В края на краищата може да се преживее всичко, стига да не си размекната кокона. Можеш да се изправиш подир и какво да е унижение. Можеш да загърбиш мило и драго, за да победиш. Ти направи вече много неща… много. А те — не могат да са като теб. Те никога не са показвали гръб на враговете си. Те отстъпваха до последния предел, до края на света и вече няма накъде. Сега им остава само да загинат.
Мъжът вдига черния си меч, заема бойна стойка. Зад гърба на Убиеца набира сили смъртоносен вихър от напоен с огън вятър, готов да смачка и разпилее каквито и да е прегради, да пробие всякаква защита. Колко кръв и сълзи са били пролети, за да може вятърът да бъде напомпан до такава степен? За да подчини на Убиеца цялата необходима за битката мощ, да помете каменните чертози на Владетелите и да порази със смърт целия им гнусен род?! Дошъл е часът — часът на разплатата.
Нозете меко пристъпват по влажната пръст. Над дясната ръка стремително узрява огнена ябълка. И четирите стихии сега са ти покорни, Убиецо! Не пропускай този си шанс! Тези двамата, които стоят срещу теб, са последните от някога великото племе. Довърши започнатото — и Средният свят ще получи своята свобода!
На съвсем малка цена.
Тези двамата ще получат своето. Съдът отдавна се е състоял, присъдата е произнесена. И щом ти, Убиецо, си стигнал дотук, значи обвиняемите са признати за виновни, щом си преодолял всичко, алчно устремен към последната битка — твое е правото!
— Да започнем — казва Убиецът и Виктор почва да трепери духом и тялом, от сладостно предчувствие. Обажда се дълбоката му, спотаявала се досега същност. И навярно наистина така му е писано и предначертано — да унищожава Дракони в приказни светове?
— Да започваме — съгласява се Драконът изпод шлема си.
— Да започваме — кима и спътничката му.
И в този миг Виктор — дали участник, дали зрител на отдавна отминалия двубой — усеща тънко убождане в гърдите. Съвест. Те са могли да го погубят дълго преди този ден, докато е бил млад и по-слаб. Не са го сторили. И това няма да е сражение — а екзекуция. Изпълнение на присъдата. И Убиецът вече не е воин — той е палач. Той няма да щади, няма право на съчувствие — убиецът, затова е убиец, защото не дава шанс на жертвата. В името на свободата, която трябва да изгрее над Средния свят. И страшните прокълнати замъци, кацнали на високите безплодни хребети покрай Топлия бряг, никога не трябва да се възродят.
— Да започнем — повтаря Убиецът. В десницата му е свита в плътно кълбо силата на Огъня, над раменете — готовите криле на Вятъра. Под краката е очакващата паст на Земята.
И против всичко това — един черен меч. Обикновено оксидирано острие. И масивен шлем.
Жената, без да бърза, оголва изящна рапира. С лявата ръка вади даго. Застава до мъжа си.
Двама срещу един — но силите са неравни в обратната посока.
Драконите спокойно чакат. Вече са преживяли и прежалили всичко. Поражението, разгромът, отстъплението. Видели са как роднините им изгарят в собствения си огън. Как рухват стените на родовите крепости и как се разпадат на пепел събирани с векове библиотеки, за които се твърдеше, че съдържали мъдростта на цели три свята.
Драконите никога няма да го молят да побърза.
Убиецът прехвърля Огнената сила в лявата ръка и предпазливо, с трепет, като велика скъпоценност вади от ножницата крива сабя от чисто бял метал. Острието сияе като девствения сняг до Сивите предели.
Но наистина се колебае да започне схватката. Защото не иска да се покрие с безчестие, убивайки практически беззащитни пред силата му противници. И Виктор чувства, чак му секва дъхът от възторг — той, Убиецът, е благороден и честен. И искрено ще се бие наравно с обречените.
И също заема бойна стойка…
— Виктор!!!
Леден водопад.
Отваря очи.
Усеща скокливият ритъм на колесника по релсите, вагонът меко се люшка от скоростта. Залостена с резе врата на купе. И — изплашената Тиел със стомна в ръце.
— Ти… ти изведнъж се
— Тиел, аз…
— Не, недей, не ми разказвай! — тя припряно затисна ушичките си с длани. Съвсем като малко момиче, привикано от родителите си за „сериозен разговор“. — Не искам да слушам! Помни — трябва да избереш
— Не себе си? — искрено се учуди той.
— Ами да. Това ще е мъка мъченическа, над всички изтезания изтезание и никое същество няма сили да я издържи. Ето заради това се боя да не те насоча погрешно. Защото силата в измъченото сърце е по- кошмарна от…
— От психар на свобода — мрачно довърши Виктор.
Нещо детинско и несериозно имаше във всички тези слова и ритуали. Нещо престорено като на игра. Като в ролевите занимавки на хлапаците.
— Не се присмивай — обиди се Тиел. Нацупи устнички и дори се извърна към прозореца. — Недей. Такава е истината и не бива да й се присмиваш. Защото непременно ще ти отмъсти.
— Добре, няма — покорно се съгласи Виктор. — Кажи ми тогава, колко още ще пътуваме до Рянск?
— Малко преди зазоряване ще пристигнем.
— Тиел… живи ли са родителите ти? — внезапно попита той.
Тя за момент притвори очи.
— Майка ми — спокойно отговори тя, — бе екзекутирана от Последния Дракон. Баща ми… също загина.
— Господи… — изохка Виктор.
— Бях съвсем малка. Мама се замеси в заговор за бунт. Въстанието беше разгромено. Заговорниците — избити. Драконът прояви милосърдие. Екзекутира осъдените, без да протака. Никой не се е мъчил. След това Владетелят позволи на роднините да приберат телата за погребение. Рядко се е случвало такова нещо.
— Драконът… — бавно промълви Виктор. В него кипваше гняв — не неговия гняв — и ръцете сами почнаха да търсят оръжието.
— Можех само да премълчавам това. Но не и да те излъжа, след като ме попита направо — Тиел сякаш всеки миг щеше да заплаче. — Ала не искай да ти обяснявам кои са Драконите…
— Струва ми се, че го знам — промърмори той.
Драконите. Най-великата прокоба на света. Злото, което е изтребвал Убиецът на Дракони. Същества, неподвластни на старостта, силни и неуязвими. Почти — докато не се появявал техният Убиец, ако се вярва на последния… сън?
„Но защо се явява на мен?“ — запита се той.
— Защото това е съдбата ти, Виктор — тихичко и с много възрастен глас се обади Тиел. — Не бягай от нея, погледни я в лицето… и да става каквото ще.
