Лойя потисна връхлетялата я неканената ревност. И без това Стополие беше чужд град на чужд клан, кристалната чистота на въздуха и шумът на шадраваните бързо биха й омръзнали. Пък и сега трябваше да мисли за друго — как да остане жива и как да свърши планираната работа.
Влакът засъска, изпускайки пара, и скоро замря срещу сградата на гарата, облицована с нежно-розов варовик, в който отчетливо се различаваха вкаменените черупки и раковини на изчезнали в прастари епохи същества. И тутакси от всичките вагони шурна пъстрата тълпа, чак чудно й стана колко народ е бил натъпкан в дъсчените кутии на колела. Стополие бе голям град. Само Водният и Земният кланове от всички стихийни позволяваха да се разрастват толкова обширни селища. Огънят и Въздухът или не желаеха подобни струпвания от хора, или самата природа на тяхната магия плашеше простолюдието, все пак земното и водното, колкото и убийствени и мощни сили да владеят, пак са далеч по-простички за възприемане от умовете на простосмъртните…
Лойя напусна вагона последна. Бабичките, с които делеше пейката, вече бяха изпъплили до сградата на гарата. Тръгна си и райтерът, като отнасяше позора си като рицарско знаме — все пак се озърна към нея, засука мустаци и и се усмихна възхитено.
Перонът се опразни. Само Котката още не можеше да се реши да се хвърли с главата напред в опасните води…
— Какво ще желае госпожата?
Лойя отпъди с нетърпелив жест носача — нима не вижда, че няма никакъв багаж — и тръгна към сградата. Тук също не липсваха прояви на господстващата в Стополие Сила. Водните бяха чародействали, без да пестят заклинания — фонтанът в центъра на залата се издигаше и падаше бавно, сякаш от него извираше гъст сироп. Подът представляваше прозрачно и застинало на повърхността си езеро, в което кръжаха осветени от цветни електрически прожектори нанизи от дребни и едри мехурчета. Не ставаше ясно обаче, дали отгоре има стъкло, или самата вода се държи като лъснат мраморен под…
И в тази чакалня Лойя привлече внимание, но не толкова отчетливо. Стополие все пак гъмжеше от знатни човешки родове, красиви момичета пристигаха от околностите буквално на вагони.
Лойя похапна в ресторанта на гарата, би било грях да не използва случая и да не опита даровете на щедрите морски дълбини, заради които някои хора нарочно пристигаха в града, единствено с цел да ги вкусят.
След това пое по улицата.
Животът тук кипеше. На колички и каручки към гарата се точеха търговски стоки — предимно същата знаменита деликатесна риба в най-различен вид: пушена, сушена или омагьосана така, че издържаше цяла седмица жива на сухо. Да, орденът на Водата имаше делова нагласа — хем насила вземаше, каквото му беше нужно, хем не изпускаше възможността да продава заклинанията си… Разхождаха се празнично облечени хора и елфи (макар че елфите тук бяха по-малко от другаде), навярно дошли отдалеч, от Сивите предели или Железните планини, за да прахосат в почивката на Топлия бряг и честно спестеното, и неправедно придобитото. Имаше доста момичета от бранша, които ревниво поглеждаха към Лойя — да не би да е конкурентка — както и просяци, които стърчаха с протегнати за подаяние ръце на кръстовищата. Но даже сиромасите тук не изглеждаха отблъскващо, а продажните жени, които обикновено вбесяваха Котката (не бива любовта да се продава, може да се подарява, но за пари — не!), сега й се струваха като неизбежен и весел елемент от пейзажа.
Стополие бе странно местенце. Имаше в него от всичко — и големи пари, и велика магия, и необуздан порок. И всичко бе сплетено толкова фино, толкова хитро, че нито една нишка не можеше да бъде издърпана, без да рухне всичко начаса.
Дворците на вълшебниците се редяха покрай бреговата ивица и около устието на извитата като камшик река. Преди я нямаше, водите й пристигнаха заедно с клана, когато маговете окончателно се спряха на решението трайно да се настанят в древния град. Лойя без да бърза (
Привидно нямаше охрана. Ала тук не стъпваха външни лица. И да се случи — бързо биха се убедили, че са сбъркали. Отначало ще ги намокри неочакван дъждец. После ще пльоснат в изведнъж възникнала локва. А когато подир неканения гостенин се помъкне воден монстър (далеч не най-приятното създание на света), тогава и най-тъпият би трябвало да разбере, че е за предпочитане да напусне квартала.
Но нея не я заплашваше подобно отношение. Силата й бързо щеше да бъде усетена… ще докладват на Торн… и тогава ще започне всичко.
Лойя седна на пейка пред колежа на маговете на Водата и зачака. Гледаше играещите деца… Много, много ученици имат Водните. Носи се слух, че школите на Огъня и на Въздуха през последните години са загубили доста преподаватели, приемът в тях е ограничен… Печално. Това нарушава равновесието и поражда такива беди като кавги между клановете, които бързо се превръщат в побоища с кръв и трупове. Разбира се, количеството не значи качество и навярно средният ученик на Въздушните е по-силен от Водния си връстник. Ала при подобен количествен превес тънкостта и вълшебното майсторство вече не играят решаваща роля.
А децата се забавляваха както всички нормални деца в междучасие. Някои опитваха да сътворят водни бичове — при това се оглеждаха за наставници, защото бойната магия беше по принцип забранена за тях. Ето, двама малчугана успяха и сега хазартно се дуелираха, целейки да разсекат оръжието на съперника. Лойя поклати глава — тази играчка можеше да стане плачка, добре ако калпазаните се отърват без сериозни наранявания… Цяла тълпа деца правеше воден демон, но, то се знае, бяха далеч от успеха, необходимото заклинание изискваше поне седма степен, а такава се придобива вече след училище. Неколцина младежи от горните класове водеха умна беседа… като при това се озъртаха крадешком към Лойя — точно както онези мили студенти в чакалнята. Тя се усмихна.
— Лойя Ивер?
Котката се обърна.
Стражниците бяха пристъпили съвсем безмълвно, Лойя беше ги усетила едва преди минута по аурата им. Затова толкова съсредоточено зяпаше към двора на колежа.
Бяха трима магове-бойци. И един вълшебник от трета степен. Виж ти!
Весел прилив на спортна треска обхвана Котката. Маг-стражник трета степен! Щом толкова важна птица… добре де, важна риба е дошла специално за нея, значи Торн вече е уведомен. И навярно е бесен. Бълва жаби и тритони. Раздава наказания, както щука хвърля хайвер. Е, котенце, ще се позабавляваме ли?…
— О, момчета!… Уморих се да ви чакам — каза Лойя с мила усмивка и се изправи. — Заплеснах се по бъдещата ви смяна. Узряват талантите ви!
— Таланти там не останаха — отвърна старшият, като не изпускаше жената от прицела на внимателните си очи. Лицето му беше бледо и някак болно. Или наистина страдаше от някакъв недъг (маг трета степен, стига бе!), или съвсем наскоро беше изразходвал много сили. — Талантите отдавна са в строя, госпожо.
— В строя? — на висок глас се учуди тя. — Да не би кланът на Водата да воюва?
Магът присви устни и изведнъж уморено се усмихна:
— И ние бихме искали да знаем това. Лойя Ивер, магистър Торн ви очаква в апартамента си.
Котката леко се намръщи и вълшебникът схвана намека. Той повтори:
— Моля благородната госпожа, маг първа степен, глава на Котешкия орден, Лойя Ивер, да приеме поканата за визита при благородния господин, маг първа степен, глава на Водния орден, Торн Нагаев.
Лойя грациозно протегна ръка и стражникът, без да успее да се опомни, вече целуваше пръстите й. Откъсна се от китката й, погледна я в лицето… очите му станаха мътни, пияни. Котката подържа магьосника на невидим повод, изтъкан от едва забележими гъвкави движения на тялото, мимолетна мимика, пулсиращи погледи и вълна феромони.
Не, не възнамеряваше да взема този тук под свой контрол. Торн ще усети това и ще стане страшен скандал. Целта й беше друга — нека разбере с кого си има работа и да не си мисли, че третостепенен стихиен маг е нещо повече от първата степен на тотемните ордени и особено — на Котешкия клан!
— С удоволствие приемам поканата на уважаемия магистър Торн.
С периферното си зрение Лойя виждаше как особено блести росата върху листата на живия плет зад
